НАШИТЕ КНИГИ

 

Ева Войдило

Да оздравееш

от зависимостта

(София 2008, превод Йорданка Илиева-Цъган)

 

     Тази книга в Полша не трябва да се пре­поръчва – известна е както на мно­го­брой­ните зависими, така и на работещите с тях професиона­ли­сти, продава се на спе­циа­ли­зираните щандове в книжарниците и ре­дом с литературата на АА на временните сер­гии, разпъвани преди по-големите сто­лич­ни сбир­ки и обслужвани от анонимни алкохолици, разпростра­ни­тели на полезна ли­тература за зависими.

     Стойността на тази книга не се съ­дър­жа само в професионалните знания за зависимостта като болест, пре­да­де­ни с прост, ясен и логичен стил. Най-ценното в нея е това, че показва как за успешното въз­ста­но­вя­ва­не от тази болест могат – и трябва! – да се съ­че­тават терапевтичните въз­действия с програмата на взаимопомощ на Анонимните Алкохолици – като важен и оценяван от професионалистите по света компонент. Въ­пре­ки началото на добра практика в това от­но­ше­ние в Държавната пси­хиатрична болница в Раднево, този подход е все още малко известен и не­достатъчно признат в България, където често професионалната терапия и общността АА се третират като взаимно про­тиворечащи и изключ­ва­щи се, а най-малкото „конкурентни” методи.

     Затова се надяваме, че книгата на Ева Войдило ще положи начало на нов модел на лечение на зависимите в България. Благодарим на всич­ките наши приятели и партньори, които са вложили своя труд и време за из­даването на тази книга на българския език

 

 

          АА В ОЧИТЕ НА ПСИХОЛОГА

 

     АА като система за подкрепа

     След като фундамент на Модела Минесота, който е професионална програма за терапия на зависими (главно на алкохолици), са 12-те стъпки на Анонимните алкохолици, си заслужава да ги разгледаме. Да видим про­мя­на­та, която настъпва в алкохолика по време на участието в сбирки на АА, сми­съ­ла на самите стъпки и на сътрудничеството с настойник, наричан от чле­но­ве­те на АА „спонсор”.

     Аз, като клиничен психолог с куп полски и чуждестранни удостоверения за завършени курсове и практики в областта на терапията на зависими и тех­ни­те семейства, се интересувам от феномена АА поради професионални, интелектуални и лични причини. Признавам си, не съм срещала често други толкова удивителни явления, свързани с умението да се спряваш с проблема – както при болни така и при здрави хора.

     Интересувам се от психологичната същност на промяната в алкохолика, който започва да се изменя от зависим и затова пиещ човек в непиещ поради факта, че е зависим. Във връзка с разликите в подходите на про­фе­сио­на­ли­сти­те, от които едни признават АА, а други не, в съзнанието ми изникват думите на една американска терапевтка. Когато я попитали дали смята за възможно ефикасното спиране на пиенето без програмата на АА, тя отговорила: „Да, мо­же да се трезвее и без АА. Само че много по-самотно и с по-голям риск от ре­цидив на болестта”.

     Веднъж един изтъкнат духовник и теолог помолил непиещ от дълго вре­ме член на АА да му обясни смисъла на програмата на Анонимните алкохо­ли­ци. Онзи му прочел на глас Стъпките и Традициите, а след това му разяснил какво означават те за него и как му помагат в дългогодишната трезвеност. Духовникът го изслушал и казал: „Та вие не казвате нищо по-различно от то­ва, което ние казваме в църквата”. „Така е – отговорил алкохоликът – само че на­шата програма действа, защото е съставена по такъв начин, че болните хора да могат да я използват”.

     Трябва да се съгласим с това. Много от посетителите на църквите зло­упо­требяват с алкохол, а в АА престават да го правят. Анонимните алко­хо­ли­ци придават голямо значение на своята литература. В продължение почти на 70 години са възникнали много стойностни, общо взето кратки и написани по раз­бираем начин текстове. В тях се говори учудващо малко за самия ал­ко­хо­ли­зъм. Само толкова, че е хронична болест и че не е симптом на някакво дру­го разстройство; че тази болест унищожава психическото и физическото здра­ве, спира духовното развитие и смущава семейния живот.

     АА има много повече какво да каже за алкохолика като човек, отколкото за болестта като такава. В книгите на АА могат да се намерят по-скоро опи­са­ния на специфичните черти на алкохолиците, особените черти на личността, които са характерни за тази болест. Най-много обаче се говори за това, как да живеем с такава хронична болест. Там ще намерим съвети, насоки и пред­ло­же­ния за честите опасности, с които могат да се срещнат зависимите хора в си­туации на стрес, фрустрация и емоционално вълнение.

     Книгите на АА съдържат прости препоръки от рода: „Ходи на сбирки, ра­боти върху себе си заедно със своя спонсор, възползвай се от помощта на общността при решаването на своите проблеми, прилагай Стъпките в живота, учи се от другите на самодисциплина и добра организация на времето”. И раз­бира се: „Не посягай към първата чашка”, защото – както е казал някой – „една е прекалено малко за алкохолика, а следващите се превръщат в запой”. АА учи алкохолиците на трезв живот, без да ги плаши с алкохол, а един­стве­но като им предлага изпитани методи за решаване на проблемите. Тези мето­ди на АА се съдържат и в т.нар. „девизи”, напр. „Живей и остави другите да жи­веят”, „Първо най-важното”, „Дай време на времето”, „Недей да пиеш само днес”, „Прости и се довери на Господ”.

     Всичко това, взето заедно, действа. И статистически погледнато и „на око” – тези, които са се присъединили към АА, действително не пият. На сбир­ките се срещат и хора с истински разстройства, с огромни проблеми, необразовани, много от тях с болен черен дроб, прекарали инфаркти, при­стъ­пи на епилепсия или делириум. Изумително е как тези напълно „побъркани” хора умеят все пак да си помагат в здравеенето. Самият факт, че някой помага на другите, прави и самия него по-силен. Хората разказват изсторията на Бил У., считана за действителна случка. След като самият той известно време вече не пиел и повярвал в изцелителната сила на разговорите с друг алкохолик, за­поч­нал да води вкъщи случайни пияници. Разказвал им за себе си с надеж­да­та, че ще последват неговия пример и ще спрат да пият. Веднъж трябвало да оста­ви няколко такива „пансионери” с жена си, тъй като заминал в коман­ди­ров­ка. Наредил й да ги храни и да се грижи за тях, докато той се върне. Ко­га­то след няколко дни се върнал, в дома му нямало нито един алкохолик. Жена му обяснила, че в момента, в който състоянието им малко се подобрило, те си тръг­нали и неминуемо продължават да пият. Бил се притеснил: „Виж ти, а аз пък си мислех, че поне на един от тях ще успея да помогна да не пие”. А съ­пру­гата му отговорила: „На един помогна”.

     Анализирайки програмата на АА, не може да не забележим, че нейната глав­на цел е действието, делата, въвеждането на конкретни промени в пове­де­ние­то, а не разучаването, анализирането, търсенето на причини или фор­му­ли­ра­нето на теории. Програмата на АА се съсредоточава върху дейното приу­ча­ва­не как да не се пие и само върху това. От началото най-важната цел на участието в АА е била и остава само една: въздържане от пиене. Никой не трябва да се рови в миналото, да анализира своята личност, нито да я диагно­стицира или класифицира според някакви каталози. АА анулира въпроса Защо?Отхвърля разсъжденията върху това защо някой е станал зависим, защо е започнал да пие, защо е пил повече от другите, защо не е могъл да спре и така нататък. В началото новакът в АА може изобщо нищо да не раз­би­ра, да няма никакви знания; достатъчно е да идва на сбирки, да помоли някого да му стане спонсор, да се старае да подражава на другите трезвеещи хора и да взима думата на сбирки всеки път, когато се появи някакъв про­блем, застрашаващ трезвеността му. В този смисъл програмата на АА е при­ми­тивна, защото не съдържа елементи, изискващи знания, образование или голяма интелигентност. Напротив, всички тези донякъде положителни черти могат да пречат на новака в следването на примера, който му дават напред­на­ли­те в трезвеенето участници в общността.

 

          Идентифициране

     Най-важният процес в началото на пътя към трезвеност е възможността за придобиването на нови искани умения при отъждествяването с другите здра­веещи алкохолици. За човек с разколебано чувство за собствената стойност, с тежки загуби и щети, предизвикани от пиенето, възможността да при­надлежи към една група, която го приема, както и идентифицирането с другите е ефикасен начин за намаляване на срама, вината, чувството за ни­щож­ност и изолираност. В АА хората прощават на себе си някогашни вини благодарение на това, че останалите участници нямат претенции към тях за ни­що. Всеки доста бързо се убеждава, че всички са еднакви или много си приличат и че и другите са вършели, ако не по-лоши, то поне подобни неща. Чрез участието в общността на АА човек се освобождава от чувството за вина и срам по-добре и по-бързо, отколкото би могъл да го стори с помощта на ин­дивидуална терапия. Свалянето от себе си на бремето на срама и вината улес­ня­ва изключително много по-нататъшното трезвеене.


     Друго предимство на АА е неформалността на отношенията между участ­ниците в общността. Тук думата „член” дори не пасва, тъй като няма никакви записвания, членски карти, регистър на фамилни имена или йе­рар­хия. Веднага всички се обръщат един към друг на малки имена, често се сменят хората, които водят срещите, всички дават средства в общата касичка, за да могат заедно и без помощи отвън да платят наема на залата, кафето или чая. Участието е напълно доброволно, сбирките се водят по аматьорски на­чин, тоест веднъж по-добре, веднъж по-зле. Някои са скучни, други повтарят непрекъснато едно и също – но смисълът на сбирките е в това, че всеки го­во­ри за себе си, никой не критикува другите и не оценява, като по този начин допринася за общото чувство за безопасност и за атмосферата на прием­стве­ност. Всички опити за отклонения не по същество, изводи и теоретични ана­ли­зи биват веднага отрязвани. „Говорим за себе си” – ще чуе всеки, който по­иска да се впусне в такива размисли. Психоложката, с която работя в Центъра за терапия на зависимостите, разказва по много хубав начин на пациентите за то­зи изключителен смисъл на сбирките: „Това е късче от рая на земята. За­щото къде другаде ще можете да кажете за себе си всичко най-ло­шо и на всичкото отгоре ще ви пре­гър­нат за това?”

     Всъщност в АА не фун­кцио­ни­ра никаква система за контрол. Появата на какъвто и да било „шеф” веднага бива оспорвана. Об­щността съществува и про­дъл­жа­ва да съществува само бла­го­да­рение на участниците, които ис­кат да я поддържат. Въпреки липсата на ръководство, в АА присъства елементът на предводителство, въ­плъ­тен в лицето на „спонсора”, тоест на човека, който взима под крилото си друг участник, обикновено по-малко напреднал в трезвеенето. Спонсорът не е ня­какъв изключителен специалист, а просто друг участник на АА. Общността е сплотявана от принципа на взаимност: един алкохолик помага на друг. Спон­сорът си има свой спонсор. Някога самият той е получил от някого по­мощ, а сега я оказва на довереника си.

     На сбирката на другите не се правят забележки, но спонсорът в разговор на четири очи може дори да ругае и да се кара. Спонсорът показва пътя като во­дач по време на планинска експедиция. Когато забележи, че някой върви прекалено близо до пропастта, той го хваща за ръкава и го отдалечава от опас­ността. Спонсорът е като спасител, по-достъпен от сбирките, които не мо­жеш да имаш по всяко време. Спонсорът е нещо като треньор (Може би думата „треньор” на полски език би била по-добро определение от „спонсор”, ко­ято се свързва с финансов попечител или дарител. Но след като АА са из­бра­ли спонсор, нека бъде спонсор).

     Като изключим съдбите на безнадеждните алкохолици, в АА цари оп­ти­ми­зъм. Той произтича от факта, че всеки, който отива там, е живо опро­вер­же­ние на отрицателните мнения за безнадеждността на алкохолизма. В АА раз­съж­дават така: „Ето, имаме си Юрек, Кшишек, Анка или Стефан – те успяха, спряха да пият. Защо пък всички други да не успеят? Единственото условие е да започнат да правят същото като Юрек, Кшишек, Анка и Стефан”. На­деж­да­та за подобрение на живота идва от хора, които са успяли. Не произлиза от някаква теория, а от практиката. Практиката не подлежи на съмнение, дори то­гава, когато не може да бъде аргументирана теоретично. Нещо го има, за­що­то просто го ИМА.

     Мисля, че ефикасността на движението на АА се крие поне отчасти в неговата простота. Развитието на АА е довело до възникването на нова форма на „нещо като лечение”, провеждано в тези неформални групи без участието на лекари, психолози, лидери или терапевти. Там няма разграничаване на учи­тели и ученици. Един и същи човек е едновременно и едното и другото. В АА се говори за „споделяне на опит, сила и надежда”. Фор­му­ла­та на „споделяне” се е раз­про­стра­нила по примера на АА сред хо­ра, засегнати от други хро­нич­ни проблеми, за които е трудно да се намери помощ. Става въпрос за проблемите, които не отми­на­ват, както и алкохолизмът не от­ми­нава след спиране на пиенето. Това, което отминава, са по­следи­ци­те от пиянството, а не самата за­висимост. В АА се използва думата „трезвеене”, като се има предвид нещо повече от статичното понятие „трезвеност” или „ремисия”. Трезвеенето озна­ча­ва процес на придобиване на зрялост и все по-добро справяне с пред­из­ви­ка­тел­ства и проблеми.

     Медицината сама по себе си не е намерила изход от зависимостта. На Анонимните алкохолици дължим основите за създаването на модерна про­гра­ма за лечение. В тази програма, както и в програмата на АА, пътят минава през честно и открито говорене за своите преживявания – за чувствата, ми­сли­те и тревогите. От споделянето на опит или от съвместното търсене на решения на всички проблеми, възниква обща ценностна система. Хората се учат да постъпват така, че да решават проблемите по най-добрия начин и да избягват неконтролираните емоции. Този път се състои в приучаването да при­емаме това, което не можем да променим, на смелост да променим това, което можем да променим, и на мъдрост, за да различаваме едното от дру­го­то. Тази „философия на примиряването” или казано по друг начин „фи­ло­со­фия на смирението” или още „философия на реализма” взима връх над обрат­на­та философия на борбата, претенциите, своеволието и бунта. Пъте­води­те­лят, който помага в научаването на новата философия, е „Молитвата за вътрешен мир”. Понятието „вътрешен мир”, употребявано в АА, психиатрите наричат „психическо здраве”, „зрялост” или „нормалност”, а поетите – „ща­стие”.

     Не без значение за тази зрялост е духовният характер на програмата на АА. Много философи и психолози, които са присъствали на раждането на АА в Америка, подчертават смисъла на духовната промяна. Един от тях е бил Уилям Джеймс, който обърнал внимание на влиянието на духовното „про­буж­дане” върху преобразяването на характера на човека.

     Друг авторитет, спомогнал за формулирането на основните принципи на общността, е бил психиатърът Хари Тиебоут. И двамата мислители са оказали влияние върху Бил У. и другите съавтори на програмата на АА. Джеймс е на­пи­сал, че религиозното преживяване предхожда момента, в който преу­ве­ли­че­ният Аз се пръсва като пробит балон и се освобождава от високомерието и надутото убеждение за собствената изключителност. Моментът на духовно пробуждане често пъти настъпва в си­туация, когато човек се озове „на дъното”, когато се почувства без­край­но изтощен и смазан. Д-р Тие­боут е забелязал, че за алкохолика този момент може да настъпи само тогава, когато той отстъпи от своята неприкосновена представа за себе си като за човек, който ще се справи сам с всеки проблем. Парадоксално, това се случва тогава, когато ал­ко­хо­ликът, падайки на най-ниското стъпало на моралната и обще­стве­на стълбица, тоест на „дъното”, по­лучава шанс да започне духовно пътешествие към висините, които понякога са недостъпни за „обик­но­вените” хора.

 

          Личността на алкохолика

          според АА

     Личността е добра тема за пси­холога. Затова нека видим ка­ква е личността на алкохолика, видяна с очите на общността. Бил У. е писал мно­го за това, като е смятал за главна черта на хроничния алкохолик своебразното „всемогъщество”, тоест удебеността или усещането за абсо­лют­на мощ не само в нещата, които засягат собствената му личност, но и целия свят. Разбира се, нито един алкохолик няма основание да вярва в своето все­мо­гъщество. Алкохоликът ИСКА единствено да контролира всичко и пред­по­ла­га, че това е достатъчно. „Трябва да бъде моята воля и край” – мисли той ка­то дете.

     Друга черта от личността на алкохолика е склонността към зависимост, съчетана с чувството за всемогъщество, което се проявява в изискванията и очакванията спрямо другите хора. Алкохоликът разсъждава: „Когато имам нуж­да от теб, ти трябва да си до мен и да ме измъкваш от неприятностите”. Защо? „Защото аз искам така”. Тази логика произтича от убеждението, че ал­ко­холикът има някакви по-големи права, по-големи привилегии, по-важни причини да очаква от света да му сътрудничи и да оценява неговите дела. До­ми­нацията и зависимостта вървят тук ръка за ръка. От една страна алко­хо­ли­кът има нужда да властва над другия (доминация), но и не си представя да оцелее без този друг човек (зависимост). Колкото по-зависим е, толкова пове­че се нуждае от гаранция, че този човек няма да го изостави, ще направи вси­ч­ко за него и то като по поръчка. За да постигнат подобно подчиняване на своите цели, алкохолиците прибягват към най-различни методи. Най-чести са манипулацията и насилието.


     Ние знаем, че нещата стоят по този начин, не защото някога Уилям Джеймс или Хари Тиебоут са го написали. Знаем, защото ще го разпознае все­ки, който има взимане-даване с пиещи алкохолици. Осъзнават го и самите алкохолици, но едва когато истински се вгледат в своето поведение, тоест когато изтрезнеят достатъчно. Обикновено подобна искрена самооценка става възможна след задълбочена работа върху Четвърта стъпка от програмата на АА „12 стъпки” и постигане на малко по-дълбоко себепознание.

     В книгите на АА харак­тер­ни­те чер­ти на незрялата личност, а тя е типична за пиещия алко­хо­лик, са описани сполучливо. Не­що пове­че, те срещат прием­стве­ност. „Та­ки­ва сме” – казват съзна­ва­щите своите недостатъци хора от АА. Това признаване на своите сла­би страни представлява пър­вата стъп­ка,която впоследствие води до ко­ренна, макар и оби­кно­вено отнемаща много време про­мя­на.

     Новаците в АА разбират за своята незрялост още на прага на трез­ве­ене­то. От самото начало те са подтиквани да започнат да се вглеждат в себе си, да откриват в себе си склонностите към манипулиране, всемогъщество, висо­комерие, опити за контролиране и т.н. Разпознаването на тези черти е задъл­жи­телно условие за започването на каквато и да е личностна промяна. В за­писаните изказвания на самите алкохолици те се описват като хора от типа „всичко или нищо”, които имат нереален копнеж за слава, възвишеност и из­клю­чителност. Говорят за своите изтънчени очаквания и за убеждението, че са по-специални, „различни от другите”.

     Себелюбието и егоцентризмът са присъщи на алкохолиците. Те често са при­мер за развихрено своеволие. За тях е характерно и отричането, което се проявява в едновременното съществуване на две убеждения: „Мога да пия та­ка, както другите” и „Дори ако моят опит с пиенето показва обратното, аз не го признавам, защото съм различен. Аз съм изключение от правилото”. Може да се каже, че алкохолиците са досущ като малките деца, които очакват, че све­тът ще се върти около тях. Често в записаните изказвания ще срещнете признанието, че на прага на трезвеенето в АА алкохолиците установяват, че не са „пъпът на света”. Удивително е колко знания за собствената същност и за чертите на „зависимата личност” могат да се открият в техните лични из­по­веди.

 

          Загуба на контрол и своеволие

     Често пъти зависимостта (от алкохол, наркотици и т.н.) се дефинира като загуба на контрол върху количеството и честотата на употреба на дадено вещество, а впоследствие и загуба на контрол върху това, което човек прави под влиянието на отравяне на организма и преди всичко на смущение на функцията на мозъка. Самите алкохолици подчертават желанието си за при­те­жа­ване на абсолютна власт върху себе си и другите. Книгите на АА, които се опират единствено на опита на хората, казват много повече за зависимостта. Според АА зависимостта е неограничена нужда от контрол изобщо. Нещо по­вече, този контрол е толкова повече желан, колкото повече са доказателствата за това, че го няма.

     Психиатърът Лесли Фарбър в книгата със заглавие „Лъжата, отчаянието, за­вистта, ревността, самоубийството, сексът, наркотиците – и добрият живот” казва, че съвременният стрес и безпокойство са наше лично дело. Ние сами си ги осигуряваме предимно поради невъздържаната злоупотреба със соб­стве­на­та воля, тоест „своеволието”. Той между другото пише: Да искаш нещо, ко­е­то не бива да искаш – това е признак за разюздано, обречено на провал свое­во­лие. То е вечният източник на човешката фрустрация.

     Човек по силата на волята си може да направи така, че да отиде да играе тенис, но не и да спечели. Силната воля е достатъчна, за да отидеш при някого, но не и този някой да те заобича. Май не е достатъчна и ние да обик­нем някого. Волята, макар и много силна, не е много от полза, за да постигне човек щастие.

     Разбирайки зависимостта като стремеж за щастие, ние може да гледаме на алкохолика или наркомана като на човек, който просто за нищо друго не копнее, освен за това, да се чувства добре и да си осигури усещането на емо­ционален комфорт. Копнее да не усеща болка, страдание и нещастие. Алко­хо­лът трябва да е защита срещу нежеланите, досадни проблеми на този свят, с които той не умее да се справи. За съжаление, такъв тип мислене доказва липсата на зрялост и неспособността за предвиждане на последствията от сво­и­те действия. От друга страна ние знаем колко „щастие” и „комфорт” дава ал­ко­холът на алкохолика.

     Лесли Фарбър забелязва, че алкохолът, наркотиците и други подобни ме­тоди би трябвало да бъдат за зависимия ключ към щастието. Те трябва да му помогнат да осъществи стремежа си към удовлетворение и отпускане, тоест всъщност към илюзорно щастие. За съжаление, в крайна сметка излюзията винаги се изпарява.

     Когато предизвиканите от алкохола проблеми започват да се трупат, ал­ко­холикът усеща, че губи контрол и всичко се разпада. На него му се струва, че губи разсъдъка си, започва да се самосъжалява, чувства се объркан, ужа­сен, изплашен, без цел, а най-вече все по-изолиран, самотен и изоставен от Бога и хората. Кризата започва в мо­мен­та, в който такъв човек достига своето „дъно”. Това достигане е при­дру­жено от различни психически съ­сто­яния, приближаващи се до лудост, отчаяние, чувство за катастрофа. Имен­но в такъв момент алкохоликът може да преживее онова нео­бик­но­ве­но сътресение, за което стана въпрос по-рано, „когато балонът на висо­ко­ме­рието бива пробит и изведнъж от човека изхвърча убедеността за собственото могъщество”; тогава той трябва да приеме реалността. Тази криза може да даде шанс за започване на процеса на узряване, на духовно развитие и на собствено възраждане за света. Може би ще прозвучи патетично, но на много алкохолици този момент им напомня пробуждането от кошмарен сън. АА показва как да разбираме тази криза и по какъв начин да превърнем този прелом в начало на развитието.

     В книгите на АА често се повтаря думата „смирение”, разбирана като реализъм, нелицемерно мислене и стремеж към абсолютна искреност. Сми­ре­ние­то в движението на АА е ключ към възродения живот. То може да бъде постигнато чрез пробиване на балона на високомерието, когато най-накрая човек отстъпи от убеждението, че е изключителен. Това е отказване от все­мо­гъществото и идеализирания детски образ на собствената личност, внезапно осъзнаване, че човек може да направи нещо, но не може да направи всичко.

 

          Зрелостта според АА

     Вече знаем много неща за незрелостта на алкохолиците. Нека погледнем по-отблизо, какво според концепцията на АА е зрелостта. Първо, тя се по­стига чрез отърваване от високомерието. Да бъдеш човек не означава да контролираш всичко, но означава – независимо дали някой е вярващ или не – да признаеш своята зависимост от (някаква) Висша сила. Накратко казано, тази Висша сила решава дали вдругиден сутринта ще се събудим. За трез­ве­е­щия алкохолик това означава, че трябва да се откаже от ролята на генерален директор на вселената и да признае, че е просто едно ограничено и заблудено човешко същество.

     Чудя се, как в ума на алкохолика може да се съгласува противоречието между представа и действителност, между чувството за необикновеност и не­прекъснатото получаване на доказателства, че не е в състояние да направи това, което е решил. Мисля, че високомерието и увереността в собственото превъзходство над другите, както и чувството за малоценност, е само приви­дно противоречие. Всъщност това са двете страни на един и същ медал. Кога­то някой очаква невъзможното, е ясно, че няма да го постигне. Следователно, ще се появи неизбежна фрустрация. Същото е и с признаването на своята огра­ниченост. Ако човек не осъзнава, че не може да се справи с всичко, което си пожелае, естествено е рано или късно да се разочарова. И отново ефектът ще бъде фрустрация. По този начин чувството за малоценност крие илюзорни представи за собственото всемогъщество и изключителност. А от своя страна та­кива представи трябва да донесат на човека разочарование и впоследствие намаляване на чувството за себестойност. Омагьосаният кръг се затваря.

     Подобен парадокс на „прекалено порасналия Аз джудже” се потвърж­да­ва от психолозите, изследващи личността на престъпниците-рецидивисти. По­вечето от тях, когато извършат някакво престъпление, биват наказвани, а после отново извършват престъпление, все едно нищо не се е случило, и от­ново попадат зад решетките. След като излязат от затвора, цикълът започва отначало. Психологичният профил на рецидивиста напомня профила на от­яв­ления алкохолик. Нито единият, нито другият не си вади поука от пре­жи­вя­ното. Сигурно именно защото и единият, и другият се смята за специален и наивно вярва, че „сега вече ще бъде различно”. Че правилата на нормалните хора не важат за него. Че наказанието ще му се размине. Но когато не му се раз­мине, той се вбесява и се смята за жертва, незаслужено застигната от не­при­ятни последици. Това не е ли проява на инфантилно поддаване на илю­зия­та?

 

          Да излекуваме мисленето

     От психоанализата е дошло убеждението, че в основата на някои пато­ло­гич­ни поведения се намира чувството, че съм по-лош от другите. Но ако погледнем по-надълбоко, под този „комплекс за малоценност” ще открием „комплекса за превъзходство” – преувеличена увереност в собственото изми­сле­но величие, преминаващо всякакви граници. В това се състои онова детинско всемогъщество, за което са писали и говорили Хари Тиебоут и Бил У. За да се излекува подобно смущение, е задължително изграждането на здравословно чувство за себестойност, опиращо се на себеуважението и реалистичния образ на собствения Аз.


     Нека си спомним познавателната теория, използвана в лечението от вре­ме­то на Алберт Елис и Аарон Томас Бек, както и за нейната бихейвиорално-познавателна модификация. Тя се различава от самата бихейвиорална терапия, тоест от механичното дресиране и изработването на павловски усло­в­ни рефлекси и от инструменталната интерпретация и оценка на начина на мислене и постигането по този начин на промяна в емоциите и поведението. Използваният в АА път води до освобождаване на алкохолика от чувството на малоценност, на превъзходство и на онази алкохолна изключителност. АА учи, че всички имат право да грешат и че всички заслужават уважение, независимо от постиженията или тяхната липса. В АА казват, че един­стве­ният начин за това е смирението и признаването на истинската, реална дей­стви­телност. Да, човешките същества са по природа ограничени. Човекът може да направи нещо. Никой не може да направи всичко.

 

          Духовността в АА

     Същността на общностите, опиращи се на модела на АА, е в духовния ха­рактер на програмата, която признава факта, че съдбата на човек не се намира единствено в неговите ръце, а зависи от Висшата сила. Като се приеме тази идея, става ясно, че наистина можем да направим нещо – особено нещо, ко­ето зависи от нас самите; не можем всичко – защото не всичко зависи от нас. По този начин човек се присъединява към човешкия род и става просто човек като другите. Изключителен и неповторим, но като другите. Тъй като и дру­гите са изключителни и неповторими. Това в известен смисъл представлява смирението.

     Отърваването от високомерието в полза на смирението е процес, който протича благодарение на това, че други хора с подобен проблем могат да послужат за пример. Естествено не за всеки. Жалко, защото тези, които от­хвъ­рлят подкрепата на АА, по-дълго страдат, а понякога изобщо не намират изход от ада на зависимостта. Най-трудно се приспособяват към АА тези, които все още не са изгубили илюзията за своята мнима безпогрешност и всемогъщество. А също така и тези, на които алкохолът все още не е отнел всичко, и те продължават да разчитат, че това, което им е останало, ще им стиг­не, за да живеят достойно. При мисълта за тези хора и измъчените им близки ни става тъжно, че толкова много доброта и доброжелателност се падат на тези, които вече ги имат, а не на тези, на които биха били от полза.

     В АА цари „колективна искреност в признаването на общата слабост” – както казва Ърнест Курц, духовник, философ и историк на АА. Именно това пре­живяват трезвеещите алкохолици на сбирките, при съвместната работа със спонсора, по време на четенето на литературата на АА и медитирането. От това се ражда духовното пробуждане и започва изграждането на зрялото ин­те­гриране на отговорния за своя живот човек.

     Тази положителна духовност влияе за утихването на страха, прощаване на самия себе си и на другите, намаляване на претенциите спрямо света и перфекционистките очаквания на отделната личност. Духовността улеснява приемането на собствените ограничения и осъзнаването „Не съм Господ”. Признаването на собствената ограниченост позволява да я забележим и у другите, бла­го­дарение на което те могат да се превърнат в източник на обогатяване, а не на заплаха.

     Като приемем сво­ята слабост, можем да за­по­ч­нем да спо­де­ля­ме с другите то­ва, ко­ето при­те­жа­ваме или уме­ем.

     Не не­съ­вър­шен­ство­то носи на чо­век мо­рал­на вре­да, а ли­це­ме­рието или не­же­ла­ние­то то да бъде ви­дя­но.