A- A A+
Pin It

 

Ал-Анон – Русия

ВОДА, ВЪЗДУХ, СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА

 

     Здравейте, казвам се Албина, съзависима съм, имам здравеещ син – нар­ко­ман. Така винаги се представям, когато седя в кръга на сбирка на Ано­ним­ни­те Съзависими Ал-Анон „Вяра, Надежда, Любов”, където ходя вече седма година.

     Анонимни Съзависими–това е общество на роднини и приятели на нар­ко­мани и алкохолици, които споделят своя опит, воля и общото си желание да решават своите проблеми сами и да помагат в това на другите. Ние участваме в групи Ал-Анон, за да се научим да живеем по нов начин с помощта на про­грамата на Двенадесетте стъпки.

     Днес е27април. Върнах се от нашата сбирка препълнена от чувството за ра­дост, благодарност и любов към Вас, моите „аланонки”. На сбирки невед­нъж се обръщах към Вас с думите на благодарност. Но именно днес знанието ми за това, което ми дава нашата група, се прероди в съзнание, колко сте важ­ни за мен, и това съзнание е проникнало в сърцето ми, което се разкрива пред Вас с любов и благодарност. Вече седем годими именно тук, в нашата група, намирам помощ и подкрепа, които са ми толкова необходими в моето оздра­вяване. На сбирките мога да споделя и мъката си, и своята радост. Нали „мъ­ка­та поделена с всички, се смалява, а споделената с всички радост се уве­ли­чава” – така говорим на нашите срещи. Вие споделяте с мен своя безценен опит на оздравяването, помагате ми да се задържа „на повърхността”. Никъде и никога не бях срещнала такава проницателна честност и искреност като в нашата група. Точно тук вие ме приемате такава, каквато съм, без да осъж­да­те, без да критикувате, без да ме поучавате. Знам, че винаги сте готови да ме изслушате и подкрепите. Точно нашата група ме е научила да приемам хората такива, каквито са – и още много други неща, необходими за живота и в живота.

     Много хора, ко­ито посещават на­ши­те сбирки, от­на­чало недоумяват: „Въз­можно ли е те­зи жени да имат деца наркомани, ал­кохолици? И така с усмивка да го­во­рят за тези про­б­ле­ми, да се шегуват, сме­ят, раз­съж­да­ват за някаква си ду­хо­в­ност? Ненормални ли са?” Отстрани, действително, това може да изглежда странно. Но именно тук, срещайки се с Вас, скъпи мои, се зареждам с бодрост, енергия и оп­ти­ми­зъм, които са ми толкова нужни. През януари 2006 година нашата група на­вър­ши 8 години. През това време ние самите много научихме и значително „пораснахме”. И ако на първите сбирки говорехме само за своите „болни” де­ца, то на осмата ни годишнина решихме не само да поседим с чаша чай, както бяхме правили по-рано, а да проведем в този празничен ден поредната сбир­ка, на която да поговорим за смисъла на живота...

     Отначало, както и много други участнички от нашата група, аз доведох на лечение в рехабилитационния център на улица „Горки” 36 своя син – нар­ко­ман. Дойдох на сбирка на Ал-Анон, постоях малко, не разбрах нищо и си тръгнах за дълго. Бях в ужасно състояние: измъчена, уморена, нервна... Ми­с­лех си, че ще си почина малко, ще отида при сестра ми на море, ще дойда на се­бе си и нещата ще се върнат по местата си. За какво ми е да ходя на тези сбирки, нали синът ми е болен, не аз.

     Мина известно време, синът ми оздравяваше, а аз се държах както преди, използвайки старите си модели на поведение. Можеше да се каже: сега вси­ч­ко е наред, живей и се радвай... Да, ама не. Стана ми много по-трудно да кон­так­тувам с трезвеещия ми син, изобщо не се разбирахме взаимно. Сега раз­би­рам, че проблемът ми е бил в мен, а не в сина ми. Толкова ми беше страшно, че губя контрол над него, че един път в отчаяние произнесох онази ужасна фра­за: „По-добре би било да се боцкаш!...” Знаех, как да се държа с активния нар­коман, а с този нов човек, който виждах пред себе си, не знаех. А и за то­ва, че в живота ни нещо не вървеше, по-лесно беше да обвинявам бившия ми съпруг-алкохолик и сина-наркоман! Аз все трябваше да съм на кормилото, да ръ­ководя, да командвам, да ги уча да живеят. Толкова съм силна, сама от­глеж­дам две деца, по-добре от тях знам какво им е нужно и ще направя вси­ч­ко те да са щастливи. Моето „всезнание” се задълбочаваше още и поради фак­та, че по образование съм преподавател... И ето сега, благодарение на нашата група и програмата ни, разбрах, че да контролираш живота на друг човек е по-лесно, отколкото да се занимаваш със собствения си живот. Не веднага, но постепенно до моето съзнание започна да стига, че в живота ми нещо не е на­ред. Специалистите от Центъра казваха, че за успешното оздравяване на сина ми и аз трябва да посещавам сбирки. Не разбирах защо пък това ми е нужно, но им вярвах, защото детето наистина оздравяваше! И така цяла година ходих на сбирки, седейки мълчаливо в ъгъла и само слушайки другите хора. Не бях в състояние да произнеса спокойно дори началната фраза: „Казвам се Албина и съм съзависима...” – гордостта не ми го позволяваше. Как така, аз да съм тол­кова силна и умна, а синът ми да е наркоман! Срамно! Страшно! Седях, пре­глъщах сълзите, без да съм в състояние да кажа каквото и да е. Сега раз­би­рам колко далече бях стигнала в своята болест...

     В Центъра казваха, а и синът ми го повтаряше, че за да върви по пътя на оздравяването, човек непременно трябва и да говори на сбирки. Това беше мно­го болезнено за мен, но понеже им се доверих, започнах малко по малко да го правя. И започнах да забелязвам, че действително ми става по-леко. Отначало го правех, за да оправя взаимоотношенията със сина ми, после по­сте­пенно разбрах, че това е нужно преди всичко на мен самата. После дойде периодът на отричането. Нещо не искаше да се изправи моят живот, струваше ми се, че синът ми все не се държи както трябва... не ми помага тази група! Имаше период, когато не съм посещавала сбирки, намирайки си разни оправ­да­ния. Даже не си представяте колко различни причини си намирах, аз, голям и отговорен човек, за да не отида на сбирка. Да, съзависимостта е коварна твар!

     При децата в Центъра висеше един плакат: „Донеси тялото си, главата ще дойде после!” И аз „пренесох своето тяло” през „не искам” и „не мога”... Малко по малко започнах да разбирам, че не групата ми е виновна, а в самата мен е причината за толкова голямото забавяне на процеса на моето оздра­вя­ва­не. Та нали досега все още не бях заработила по програмата, защото отричах болестта си. Тогава започнах наведнъж да чета цялата литература и да работя по Стъпките.

     Мина още малко време, стигнах до 12-та Стъпка на Програмата и бях убедена, че сега вече всичко знам, всичко разбирам. Започнах да си поз­во­ля­вам да идвам да сбирка, само когато ми беше лошо и имах нужда от Вашата под­крепа. Тогава бегом тичах при Вас, скъпите ми „аланонки”, търсейки у Вас спасение и утеха. Независимо от това, че „преработих” всичките 12 Стъп­ки и като че ли всичко знаех (поне така си мислех), достатъчно беше да въз­ник­не някаква по-сложна ситуация и отново реагирах по стария начин. Нали помните, на сбирки неведнъж се шегувахме по този повод и се наричахме „ед­ностъпковци”, тъй като много от нас, след като стигнехме до 12-та Стъпка, се връщахме отново към Първата и цялата работа започваше отначало. Но все пак оздравяването вървеше – то нали не е еднократен резултат, а про­дъл­жи­телен процес. Твърде тежък беше товарът на миналите ни грешки, но ние ги анализирахме, освобождавайки се от чувството за вина, от старите обиди, спо­деляхме взаимно своя опит. Здравееше цялата група, а заедно с нея и аз. Както и другите членове на нашата общност, започнах да осъзнавам, че е до­шло време да отдадем полученото. Нали в групата идват новаци, а ние ги смя­та­ме за най-значимите личности в групата, защото всички знаем, че „ние сме в състояние да запазим това, което получихме, само като го отдаваме на дру­ги­те”. Хората, които идват за пръв път на сбирка, нищо не знаят за Про­гра­ма­та, нито че оздравяването е възможно. Често те се намират в такова състо­я­ние, че направо е болно да ги гледаш. След като разбрах, че е нужно и да отдавам полученото, постепенно в мен се формира отговорност спрямо гру­па­та, осъзнах, че нейното съществуване зависи само от това, доколко я посе­ща­ва­ме. И така стъпка по стъпка в мен се формира груповото съзнание. Съще­вре­менно продължавах да се уча да поемам нови отговорности: за водене на сбирка, за профилактическа работа в училищата, за приготвяне на чая и т.н. По-рано, когато в групата питаха кой ще поеме една или друга задача, аз си мислех тихичко: „Само не аз, само да ме ми го възложат.” Сега сама пред­ла­гах помощта си и го правих с удоволствие. Бях готова на това и ми харесваше да поемам отговорност върху себе си. Разбрах, че и това е необходимо не тол­ко­ва за групата, а преди всичко за собственото ми възстановяване и израст­ва­не. Длъжна съм да използвам всяка възможност, когато мога да направя нещо за групата. Постепенно осъзнах, че давайки, получавам, и то получавам зна­чи­телно повече, отколкото давам.

     Когато през април миналата година бях на стаж във Варшава, поляците все говориха, че за нашето възстановяване голяма роля играят Традициите и че те са едва ли не по-важни, отколкото Стъпките. Опитвах се да им вярвам, но за мен това беше неразбираемо. Разбрах го сравнително скоро: нали един­ство­то на нашата група Ал-Анон пряко зависи от привързаност ни към тези тра­диции, които се явяват ключ към съхранението на групата като едно цяло. А ролята на групата за оздравяването ни е направо неоценима, къде щях да бъ­да аз самата, какво ли щеше да става с мен, ако не беше нашата група?!

     Това е последното ми „откритие”: всичко, което правя за групата, правя преди всичко за себе си. Дойдох на сбирка, за да помогна на себе си, защото не знаех как да общувам със сина си, после разбрах, че е нужно да споделям с другите придобития опит. В Програмата то­ва се нарича „служба”, това е 12-та Стъпка. Отдавайки полученото в групата на другите, помагам на цялата група да израства. По­ма­гайки на групата, помагам на себе си. Из­глеж­да кръгът, по който се движех, се за­тво­ри. Сега посещението на сбирки за мен е жиз­нена не­обходимост. Необходимо ми е за духовно израстване, за само­усъвър­шен­ства­не, за раз­би­ра­не и осъзнаване на жизнения ми път. Групата за мен е вода, въздух, слън­че­ва светлина.

И ето, пак е понеделник, 17:50 ч., ти­чам на сбир­ка, с вълнение влизам в сгра­да­та на ул. „Гри­бо­едов” 110, отварям вра­та­та, вли­зам в залата: отсреща ра­дост­ни ли­ца, при­вет­ствия.

     „Добре дошли в групата на Ал-Анон „Вя­ра, Надежда, Любов”. Казвам се Ал­би­на и съм съ­за­ви­сима. С Вашето раз­ре­ше­ние ще водя сбирката ни...”

 

     Обичам ви, скъпи мои.

Албина

Pin It

АркА, брой 9, септември 2008 г.

АркА

брой 9, септември 2008 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки: Анна Швед, Екатерина Мужановска, Николай Мужановски,

Даниела Шиварова, Петър Василев, Павел Павлов

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”