Коварната действителност

или шляпане в каймак

     Много често, когато провеждаме занятията по възпитателни умения за родители, слушаме от тях разни училищни истории, които са причина за проблемите с децата им и от които настръхва косата. Понякога даже ни е трудно да вмъкнем - все пак - между тези многобройни разкази малко от материала, който трябва да им предоставим... По време на нашите семинари и срещи (и служебни, и лични - приятелски) в България също така по-често чуваме за разни безумни признаци за „изкривяване" или безсилие на държавната система, отколкото за постигнатото. Винаги акцентът пада на лошото.

     Човешко е, изглежда. Имаме нужда и обичаме да се оплакваме, да критикуваме, да негодуваме. И всъщност няма нищо лошо в това. Критичността означава, че човек знае какво е за него важно, негодува, когато умее да разпознава явленията, които са в разрез с ценностите му.

     В „Арка" далеч не се стараем да пропагандираме лесен оптимизъм и евтини „вълшебни" методи за механична афирмация на действителността, присъщи на популярния „магичен" вариант на така наречено позитивно мислене. Но все пак, съгласно с принципа на Анонимните Алкохолици, определящ от самото начало идеята и целта на списанието, „АркА" се старае да дава „опит, сила и надежда". Значи, по-скоро да търси доброто, даже и мъничките му трохи, отколкото да се занимава с негодуване и критика, дори и най-оправдана. Да показва чашата наполовина пълна, не наполовина празна (колкото и неусетна е понякога разликата на пръв поглед). А най-вече - да доказва, че по-важно е да се занимаваме с нещата, които зависят от нас, отколкото да се оплакваме от тези, които от нас не зависят. Както и в молитвата на АА: да приемаме нещата, които не можем да променим, да променяме нещата, които можем да променим... ако ни е дарена и мъдростта да съзираме разликата между едните и другите. :)

     Тези мисли, заедно с уводната статийка на Ева Войдилло, ми наведоха на мисълта за една притча на Хорхе Букай (по стария обичай, без притча редакторският увод към „АркА" не става!). Ето я и нея:

     "Имало някога две жаби, които паднали в един съд с каймак.

     Жабите тутакси разбрали, че ще потънат: нямало как да изплуват или да се задържат дълго на повърхността на този каймак, гъст като плаващи пясъци. В началото двете жаби заритали в каймака, мъчейки се да стигнат до ръба на съда. Напразно, само шляпали намясто и потъвали. Усещали, че става все по-трудно да излязат на повърхността и да си поемат дъх.

     Едната от тях викнала: „Не мога повече. Няма как да изляза оттук. Не може да се плува в тази каша. Щом ще се мре, защо да удължавам страданието. Няма смисъл да умирам, изтощена от напразни усилия."

     И като казала това, престанала да рита с крака и тутакси потънала, буквално погълната от гъстата бяла каша.

     Другата жаба, по-упорита или може би по-твърдоглава, си рекла: „Няма начин! Нищо не мога да направя, за да изляза оттук. И все пак, въпреки близката смърт, предпочитам да се боря до последен дъх. Не искам да умра и секунда преди да е дошъл часът ми."

     И продължила да рита и да шляпа с часове все на едно място, без да напредва нито със сантиметър.

     Но скоро от това шляпане в каймака, от биенето и ритането той станал на масло.

     Изненадана, жабата скокнала, плъзнала се по него и стигнала до ръба на съда. Така се върнала у дома, квакайки весело."

(Хорхе Букай, "Нека ти разкажа",

Издателска къща "Хермес", Пловдив 2008, с. 28-29)

     Това, че обстоятелствата са неблагоприятни, а обкръжаващата ни действителност неблагосклонна и недоброжелателна, никак не оправдава бездействието ни. Това, че не виждаме резултата, не означава, че нашият труд е напразен. Това, че не виждаме смисъл, не е доказателство, че го няма.

     Това важи и за трудния път към освобождаване от зависимостта, и за работа със зависимите или техните близки, и - може би в най-голяма степен - за възпитателни и профилактични действия... и всъщност за всички ситуации в живота на всеки от нас.

     В този брой ще намерите много доказателства за смисъла на усилията да променяме нещата (само и единствено тези, които можем да променяме - не можем да повлияем върху същността на каймака, но от нас зависи дали ще се поддадем на отчаянието заради тази неблагоприятна същност, или ще правим единственото нещо, което можем: ще продължим да шляпаме въпреки обстоятелствата). Защото доминиращите теми в броя този път не са от сферата на зависимостите (макар че тя не отстъства напълно), а от областта на профилактиката - тоест всичко това, което може да предпази младите хора от зависимостите. В тази сфера резултатите много рядко можем да наблюдаваме веднага, всъщност истинските резултати на профилактичната работа с деца и юноши ще проличат след дълги години и най-често няма да можем да ги наблюдаваме лично.

     Затова имаме толкова голяма нужда от вярата в смисъла на това, което правим. Без нея ще потънем в каймака.

     Здравейте отново, Приятели.

    С голяма радост посрещнах вашата инициатива да възобновим издаването на българската „АркА". Благодарна съм за всичките многобройни материали, които изпратихте и които в най-голяма степен предопределят характера на този брой.

     Благодаря ви за възможността пак да бъдем заедно, заедно да работим и да шляпаме в каймак. :)

Анна Швед, редактор

на българското издание на "АркА"