Свидетели

или

причинители?

(разказ за един уърк-шоп)

     За да има насилие, трябва, естествено, да има по-силен причинител, който го извършва, и по-слаба жертва, която не е способна да даде отпор. Затова насилието като понятие и като реално явление асоциираме по принцип автоматично с взаимоотношението между насилника и неговата жертва. И затова когато става въпрос за предотвратяване на насилието, автоматично го отнасяме към превантивни или корекционни действия, насочени към една от двете страни на явлението - насилника или жертвата. Именно затова повечето програми за противодействие срещу насилие, също и сред деца и младежи в училищна среда, обикновено се свеждат до опити за коригиране на поведението на насилниците и/или дейности подпомагащи жертвите. В зависимост от основните си акценти и целеви групи, различните програми предлагат различни методи на тези действия - бихевиорално трениране на умения, когнитивно модифициране на убежденията, аксиологична работа върху ценностната система, терапевтични или социотерапевтични въздействия, наказателни мерки... и т.н., но почти винаги насочени или срещу причинителите, или жертвите на насилието.

     Съвсем друг подход приехме, изграждайки психообразователния уъркшоп за по-големите ученици (от 8-9 клас нагоре), който се явява един от модулите на профилактичната програма „Накъде отиваме", реализирана от седем години в училищата.

     Така наречената училищна профилактика е особена сфера на профилактично-възпитателни въздействия заради тяхната известна - и неизбежна - инцидентност (която е също причина някои изцяло да се съмняват в смислеността й). Защото не съществува реална възможност, дори и в програмите, включващи сравнително най-интензивни действия сред учениците, те да се провеждат постоянно и непрекъснато. И на фона на цялата съвкупност от ежедневния училищен живот те така или иначе остават инцидентни. А тогава всякаква планирана работа върху убежденията и поведението на насилници и/или жервти може да е само много повърхностна, а това означава - чисто фиктивна. При това и едните и другите са обикновено доста малка част от ученическия социум, зад тяхното поведение се крият често много сложни, понякога драматични и обикновено неосъзнати лични (главно семейни) фактори, а водещите занятия външни хора нито имат реална възможност да въздействат върху тях, нито пък ще е коректно дори да се опитват да го правят пред голяма група.

     Голяма група. Нали именно тя е обект, субект и бенефициент на профилактичните действия в училище. А в тази голяма група обикновено се намират малобройни насилници и още по-малобройни, дори единични жертви. И освен гореспоменатите лични фактори, предразполагащи някои хора към ролята на насилник или жертва, винаги има и друг, основен фактор, подпомагащ ескалацията на насилие в училищна среда. При насилника това е чувството за безнаказаност и убеждението за съгласие, позволение за насилие от страна на обкръжаващите го хора. При жертвата - чувството за обричаща безпомощност, породено от убеждението за самота. Значи - също убеждението, че никой няма да се застъпи, защото нормата в ученическата общност е това да се позволява.

     Точно тук се вижда ролята на групата. Затова не насилниците и не жертвите, а цялата група, която в най-голяма степен е съставена обикновено от неутрални свидетели на насилствено поведение, е обект и субект на уъркшопа ни.

     Неговата цел е създаване на ситуация, в която младите хора ще имат възможност да се видят и да сверят собствените си нагласи и убеждения, които са мотор и мотивация за тяхното поведение, за вземани от тях решения и правени от тях избори. Според нас това е първо и необходимо условие за създаване на чувството за лична отговорност на тийнейджъра - както за собствените му постъпки, така и за това, което става наоколо, пред очите му.

     Като изходен материал за практическа работа ни служи филмът на естонския режисьор Илмар Рааг „Клас" (естонският кандидат за Оскар от 2007 година), разказващ основана върху действителни факти история на седем дена от училищния живот. История за причините на насилие сред връстниците и за това, какво обуславя нейната ескалация, която неизбежно води до трагичен финал, когато крайно унижената и доведена до крайност жертва извършва като възмездие кървав погром в училище.

     Интересно е, че върху същия филм е основана и национална профилактична кампания „Клас без насилие", която през 2008-2009 година провеждаше в Полша Фондация Манзана. Нашият авторски уъркшоп възникна успоредно, горе-долу по същото време и, макар че темата му е същата, има съвсем различна структура, служи си със съвсем други методи, а следователно по друг начин ангажира учениците (в кампанията на Манзана първо те са гледали целия филм, а после са участвали в продължителни занятия, водени от психолози; в нашия уъркшоп участниците работят заедно с треньорите през цялото време, със стопкадри, обикновено се гледат само фрагменти от филма, които служат като изходна точка и претекст за тренинг за морални изводи в създаваните от филмовата реалност ситуации, в които трябва да се поставят учениците), има също малко по-различни цели.

     За смисъла и посланието на филма „Клас" така разказва неговият режисьор:

     „Когато става нещо лошо, независимо дали това е насилие в училище или акт на тероризъм като този от 11 септември, първата реакция на медиите е обезчовечаване на извършителя, за да можем да го заклеймим. По същия начин обръщаме гръб на изворите на насилието, без да искаме да разберем причините му. Насилието се повтаря. Какво ще стане, ако ние, обществото, така както класът, наблюдаваме спокойно своята роля във всяко най-отвратително престъпление? (...) „Клас" е много прост филм. Една история, разказана изцяло от гледна точка на участниците й. Накрая обаче зрителят решава, на коя страна ще се озове. Изградих този филм чрез представяне на група тийнейджъри, които имат собствена нагласа към цялата история и които са в центъра на събитията. Исках те самите да разбират тази история, защото те самите са я създали" (извор: Vivarto)

     И младежта действително много добре разбира разказаната във филма история, с голяма лекота идентифицира също познатата за тях училищна действителност и ситуациите, сходни с тези от филма, които се случват в нея ежедневно. Защото нали цялата тази драматична фабула с фатален резултат започва с „обикновено" досаждане на класния некадърник, с шеги - глупави и жестоки, но все пак все още само шеги - които същият некадърник „сам си проси"...

     Главната задача на участниците в уъркшопа е да правят свой избор, с коя група филмови герои се идентифицират по време на постепенно гледаното и обсъждано действие на филма. Треньорите работят с тях, правейки стопкадри в значими моменти от действието (а също така и в тези, сигнализирани спонтанно от учениците), и ги подканват да избират мястото си в класното пространство, разделено на сектори с помощта на хартиено бояджийско тиксо. Младите хора трябва да вземат решение, с коя група герои се идентифицират в дадения момент или към коя от тях биха искали да се присъединят като ученици от класа, представен във филма. Решението не е завинаги, то може да бъде променено всеки момент, в зависимост от развитието на събитията и от собствените емоции, които ги съпътстват. Но много съществен елемент на работата е необходимостта всеки път от формулиране от участниците на тяхната мотивация-обосноваване на всяко вземано решение. Няма обаче „лоши" причини - всяка една мотивация, заявявана от учениците, се приема и уважава от водещите, които също са длъжни да заставят останалите участници да я уважават, дори ако не са съгласни - това е най-важната в случая точка от принципите за работа, изработвани в началото на всеки уъркшоп заедно с участниците. Приемат се и се уважават също и такива мотивации като липса на собствено мнение и следване на болшинството, страх да се противопоставиш на по-силния, чувство за собствено безсилие пред правото на по-голямата група, или нужда „да си гледам работата" на спокойствие. Целта е младите да осъзнаят истинските подбуди, управляващи поведението им, предопределящи техните избори и нагласи. Символичната смяна на мястото - прекрачване на поредните хартиени линии, маркиращи не само принадлежност към определена група хора и идентификация с тях, но също и вътрешни, психологически граници на съгласието, страха, безразличието и чувството за отговорност - определя същевременно необходимостта от активна презентация на собствените убеждения. Тези размишления, понякога много трудни за тийнейджърите, се придружават от водени на всеки етап от работата разсъждения и дискусии за това, какви действия те са готови (или пък не) да предприемат в течението на развиващите се събития, за да възпрат нарастващото насилие.

     По време на работата учениците откриват също една важна истина, показана във филма, че най-честата причина за безсилието на възрастните - учители и родители - спрямо насилието сред деца и юноши е обикновено липсата на сътрудничество от страна на младите хора - „заговор за мълчание", криворазбрана солидарност и вреден стереотип, че откритото говорене за проблемите е „доносничество". Това е също много трудна сфера за работа, защото тя заставя учениците често болезнено да се боричкат със силно утвърдени убеждения (собствени и обществени) и неведнъж изважда наяве драматични направо вътрешни конфликти, за които участниците в уъркшопа често говорят на този етап: От една страна виждам, че приятелите ми правят нещо лошо, което не ми харесва и в което не искам да участвам, а от друга страна в главата ми е кодирано, че не бива да доносничиш срещу приятелите - тогава, щом сам не съм в състояние да променя ситуацията, с която не съм съгласен, и не си давам право да разкажа за нея на възрастните, изпитвам много силен дискомфорт, произтичащ от това заплитане в противоречиви ценности.

     Младите хора обаче с течение на уъркшопа много бързо стигат до извода, че както „неутралността" или безразличието, така и ролята на бездеен, макар и неодобряващ събитията свидетел, всъщност се явява защита на извършителите на насилието, а следователно е един вид „съучастие", заставане - често в разрез с декларирани нагласи и изповядвани ценности - реално на страната на насилниците (някои групи определят даже безразличието като поредна форма на насилие!). В един момент от занятията се оказва, че границата помежду сектор на класните лидери-насилници и неутралната група свидетели (винаги най-многобройна в началото на уърк-шопа) е само привидна - тогава водещите разкъсват маркиращото я хартиено тиксо, което нагледно показва на „неутралните", че всъщност те принадлежат към групата на насилниците, че тяхното поведение спомага ескалацията на насилието в не по-малка степен, отколкото поведението на насилниците. Това е поредният труден момент за тези участници, които досега твърдо са демонстрирали привъзаността си към принципа за невмешателство (колко често моделиран и поддържан от възрастните!).

     Драматичният край на филма най-често не е гледан вече в рамките на шестчасовия уъркшоп, тъй като обикновено не стига време за това, но винаги всички участници заявават, че имат намерение да доизгледат филма до края. Треньорите провеждат само кратък разговор за техните прогнози относно финала на историята, който показва как ежедневното „нормално" и „безвредно" насилствено поведение може - също и точно заради мълчаливото съгласие от страната на „неутралното" болшинство свидетели - да прерасне в обида с невъзвратими последствия и да доведе до трагедия. Последната задача, която изпълняват участниците в края на занятията, е отново да се пренесат мислено във времето до началото на историята, разказана във филма, и отново да направят избор - да се идентифицират пак с определена група връстници - филмови герои (насилници, жертви или неутрални свидетели). В 100% от класовете болшинството от учениците (а в много групи всички!) застават на страната на пострадалите, а в правеното след това обобщение и оценка на целия уъркшоп често казват, че най-важното е било за тях осъзнаването на собствената отговорност и възможност за лично влияние върху взаимоотношенията и поведението на своите връстници в групата.