ЕДИН ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ СВЕТА?
Зузанна Казана, 18 години
Събудих се бързо и внезапно, белотата ме убоде безмилостно, накара ме да притворя очи. Станах бавно, оглеждайки се из стаята, в която се озовах. Чак след миг осъзнах, че стоя срещу болнично легло, на което лежи някакво ужасно пострадало момче.
Съвсем объркан, посегнах с ръка към информационната табелка на леглото, погледнах имената и описанието: „Данте Найт, 17 год., пътно транспортно произшествие, многобройни вътрешни увреждания, 1,5 промила в кръвта... " Сърцето ми ускори темпото, започнах да дишам по-учестено, с треперещи ръце оставих табелката на мястото, още веднъж погледнах момчето. Вълна от спомени ме заля като кофа студена вода. Купон, алкохол, улица, кола...
Трябваше да изминат още няколко мига докато разбера, че гледам самия себе си, включен към апаратурата. Изпълнен със страх и объркан, изтичах на улицата. Първото, което ми дойде наум беше: мама. Веднага след като само си помислих за нея, мигновено се озовах в дневната стая в нашия дом. Видях мама седнала в креслото, как стиска в ръцете си моята снимка, приближих се и забелязах, че по бузите й текат сълзи. Сложих ръката си на нейното рамо и започнах да й се извинявам, и да плача заедно с нея. В този миг копнеех само тя да ме чуе, да ме види, да мога да й кажа, че всичко ще бъде наред. Но бях в състояние само да наблюдавам страданието на майка ми, която нямаше представа, че съм застанал до нея.
Погледнах часовника, който стоеше до телевизора, наближаваше осем часа. С голямо усилие мръднах от мястото си и реших да отида в училището ми, много ми беше любопитно как се справят моите приятели. Но вместо там, изведнъж се озовах на някаква непозната улица. Нежно и бавно валеше сняг, макар че беше около -10 градуса. На ъгъла седеше крехка свита фигура, с ръка протегната към минувачите. Момчето изглеждаше най-много на 16 години и ми се стори като че ли познато. Обхванат от любопитство се приближих до него. Клекнах и погледнах в сините му, оцъклени очи и разбрах кой е. Натаниел, хлапето, на което редовно досаждахме заедно с колегите от класа ни, подигравахме се на облеклото му и на това, че е любимец на учителите. Застанах над него и започнах да се смея. Не знам смехът ми или самият аз станах жалък, но след малко моето „забавление" се прероди в плач. Почувствах проницателна болка в коленете, когато паднах върху тях под тежестта на изведнъж събудените угризения на съвестта, тежест, която в този момент усетих почти физически.
Без да усетя кога и как, се озовах в коридора на гимназията ми. Училищният часовник сочеше 8:45. Бавно, с несигурна крачка приближих групичка разсмяни и дискутиращи на висок глас приятели. Не можах да повярвам на това, което чух. Искаше ми се да ударя моя уж най-добър приятел, Даниел, който преди секунда твърдеше, че му е все тая дали ще се събудя от комата или не. Чувствах, как нараства в мен яростта, когато останалите със смях изразяваха одобрението си на всяка една от неговите думи, които толкова ме наклеветяваха.
Видях че малко по-надалече, прегърбен, минаваше бързо Натаниел, ръцете му бяха розови от мраз. Знаех, какво ще последва, независимо от това, колко бързо ще се опита да се промъкне по коридора и колко надълбоко ще се скрие под качулката, Даниел, както винаги, така или иначе ще го грабне. Така беше и този път. Приближи цялата група, започнаха да го блъскат и унижават, подкосяваха му краката. Някога, още съвсем неотдавна, и аз щях да стоя сред тях, да се смея и да гледам без никакви угризения. Сега най-после очите ми се отвориха и осъзнах, с кого всъщност съм дружал и какъв съм станал, направо се ужасих. С недоверие видях как останалите ученици гледат в тишина цялото това представление.
Зададох си въпроса, защо никой не реагира, не се опита да прекъсне всичко това, защо досега никой не го е направил, никой не е прекратил този позорен спектакъл. Бях бесен сам на себе си, осъзнавайки какво зло причинявах и аз - дори тогава, когато само гледах отстрани такива ситуации. Помислих си колко ли хора се страхуват да идват всеки ден на училище, колко от тях цели междучасия се крият по тоалетните, именно заради такива ситуации, в които бях участник и свидетел. Осъзнах колко много зависи от нас самите и от това каква позиция заемем. Дали участваме в това или само наблюдаваме - все тая, защото ако не реагираме, даваме тихо съгласие да продължава този ужасен сериал. Казват, че един човек не може да промени света, но правейки първата крачка можем да дадем пример на другите и заедно да го променим.
В главата ми се разиграваше истинска битка на мисли - от една страна исках да оправдая себе си, че нали ако застанех сам срещу цялата група, щях да се изложа на опасност да стана поредната им жертва, но колкото по-усилено се стараех да си го втълпя, толкова по-ясно виждах, че това е най-глупавото оправдание на света. Знам, че ако можех само, сега щях да постъпя по друг начин, а с това да помогна и на Натаниел, и на Даниел, и компанията му да намерят по-добър път в живота.
Наведох глава и почнах да се моля, не за прошка, а само това да свърши. Да не му се налага на Нат да проси по улиците, да не изпитва повече страдание заради моите „приятели".
Изведнъж всичко спря, а пред мен се появи тъмна фигура, паднах пред нея на колене и виждайки как простира тъмните си крила, чаках най-лошото. Поех дълбоко дъх и пак отворих очи.
Седях върху болничното легно, всичко ме болеше, но бях жив. И щастлив. Вдигнах глава и видях мама, усмихваше ми се през сълзи.
Не знаех дали всичко, което видях наскоро, беше само сън, бълнуване или реалност. Но това нямаше значение. Знаех какво ще направя. Ще се постарая да променя всичко.
