АЗ ИЗБРАХ ДРУГО

     Съпругата на алкохолика:

     Хората като мен най-често умират от рак или инфаркт, но аз избрах друго.

     Животът с алкохолик е кошмарен! Знам го от първо лице. Постоянното притеснение "Ще се напие ли и тази вечер или не?", непрестанният шум в главата - като ненастроена станция на радио, денонощното стягане в областта на сърцето, самосъжалението ("Защо на мен?!"), срамът. Чувствах се ужасно, като в капан, не виждах изход, искаше ми се да умра, крайната линия на живота ми беше "докато пораснат децата"...

     Обвинявах него за всичките ни проблеми и за ужасното си състояние. Мислех си, че "само ако може да спре да пие" то животът ни би бил вълшебната приказка, за която винаги съм мечтала.

     И той спря! Хепи енд? Не!

     Едва тогава започнах да проглеждам и да виждам - че прекомерното му пиене беше само симптом на една болест, която е много по-сериозна и не се лекува със "само да спре да пие", че аз имам много голямо участие в собствения си кошмар: с това, че съм се опитвала да контролирам неща, които не могат да бъдат контролирани - пиенето му, поведението му, това което казва, това което не казва, и то не само неговите, а на всички хора около мен - деца, колеги, приятели, случайни хора.

     С това, че не съм знаела как да защитавам границите си - поради криворазбрани ценности или поради идеята, че за да ме обичат трябва да давам, и да давам, и да давам.

     С това, че не съм се обичала достатъчно и не съм поемала отговорност за себе си, за собствените си нужди - очаквала съм някой друг да го направи. И когато този друг не го направи, вместо да се погрижа да се чувствам добре, да бъда щастлива, аз съм се потапяла в морето на самосъжалението, изпивала съм отровата на негодуванието и съм прехвърляла отговорността за целия този кошмар на Него или на Тях. И чрез тази прехвърлена отговорност съм имала тайното, почти неосъзнато усещане, че ги наказвам, докато в крайна сметка съм наказвала най-вече себе си.

     Хората като мен най-често умират от рак или сърдечни заболявания. Заради цялата отрова, която си причиняват и за която не поемат отговорност.

     Аз поех отговорност!

     Оцелях и започнах да излизам от кошмара! Благодарение на програмата на Ал-Анон. Ал- Анон е група от близки и роднини на алкохолици, които споделят своя опит, сила и надежда, за да решат текущите си проблеми.

     Ние вярваме, че алкохолизмът е семейна болест и това становище може да доведе до възстановяване.

     Ал-Анон има една единствена цел: да помага на семействата на зависимите от алкохола. Ние го правим като практикуваме дванадесетте стъпки (взаимствани от Анонимни Алкохолици) и като приветстваме и даваме морална утеха на семействата на зависимите, а също така проявяваме разбиране и подкрепа към самите зависими.

     Научих се да се грижа за себе си - да си давам достатъчно време за почивка, да давам на другите това, което мога и искам, а не това, което те изискват от мен. Започнах да разпознавам и да се противопоставям на манипулациите. Научих се да оставям на Бог нещата, които не зависят от мен. Научих се да се обичам несъвършена - с грешките, които допускам, с недостатъците си и дори с това, че не винаги мога да приложа на практика всички тези нови знания. Започнах да позволявам на другите да бъдат такива каквито са.

     Всичко това ми донесе най-ценния дар - вътрешен мир. Този дар е като храната - няма как да се нахраня за утре или вдруги ден, трябва всеки ден да се грижа за него, ако искам да се чувствам сита. И аз го правя като използвам препоръките на Ал-Анон - да споделям с другите, да ходя на сбирки, да помагам на други като мен и да чета Ал-Анон литература. Правя го, защото избирам да бъда щастлива и свободна!

Ал-Анонка