АA – БЪЛГАРИЯ
ТОГАВА БЯХ В АДА, СЕГА ДРУГИ ИСКАТ ДА ПРИЛИЧАТ НА МЕН
Здравейте, казвам се Емо, на 46 години съм и съм алкохолик, от 23 февруари 2011 г. не съм слагал и капка алкохол в устата си.
Първата ми среща с алкохола беше на 15-годишна възраст. Това беше и първото ми сериозно напиване. Няколко седмици след това си мислех, че никога повече няма да опитам отново, но се оказа, че ми предстоят много и още по-тежки напивания. Ученическите ми години преминаха без сериозна употреба като изключим рождените дни и купоните, но това си беше в реда на нещата. В казармата не съм пил, въпреки, че всички около мен го правеха. Не изпитвах необходимост, а и към средата на първата година се разболях тежко. Прекарах два месеца в болница и още четири в санаториум. Там започнах да пия повече. Освен лекарствата вечер поглъщах и значително количество алкохол. Харесваше ми и смятах, че не ми пречи. Уволниха ме по-рано от казармата, поради заболяването ми и тогава си мислех, че от тук нататък животът ми ще върви само в положителна посока, но...
Започнах работа като електротехник - професията, която имах от техникума, но я ненавиждах. Бях с хора, които от обяд започваха да пият. Започнах и аз, като всичко това го приемах за нещо съвсем нормално. През този период за първи път скрих алкохол вкъщи и пих тайно. Случи се, след като се разделихме с приятелката ми от ученическите години. Прибрах се в къщи с бутилка, която не знам защо скрих под леглото и през нощта я изпих. Сега си давам сметка за това, което съм направил, но тогава явно просто съм си мислел, че искам да си страдам сам.
След това дойдоха промените в България и аз напуснах работа. Започнах да се занимавам с търговия, която по онова време ми носеше доста прилични доходи. Тогава започнах да пия още повече, но само вечер. Чувствах се прекрасно, защото смятах, че животът се състои в това да ходиш на работа и след това да пиеш, дори да се напиваш.
Всичко това не ми пречеше по никакъв начин, бизнесът вървеше добре, отношенията с родителите ми бяха прекрасни, с приятелите също. Скоро след това срещнах жена, в която се влюбих и за която се ожених. Смених отново бизнеса и професията. Започнах в голяма фирма на хубава позиция и с много добра заплата. Всичко това ме доведе до още по-голямо пиене. През тези години започнах да пия от сутрин до вечер, че и през нощта. Мислех си, че така правят всички. Реших, че това предишното не е било моят живот, но това вече е. Мислех си - имам жена, която ме обича и която аз обичам, имам престижна работа, изкарвам прилични пари, грижа се за всичко вкъщи и е съвсем естествено, като един истински мъж, да пия денонощно. Продължих да го правя мислейки, че след като не ми пречи, няма нищо лошо в това. Дори кандидатствах в университет и ме приеха, което ми даде още по-голямо самочувствие и още поводи за пиене.
Но не след дълго съпругата започна да ми прави забележки и да недоволства от моето пиене, правеха го и моите родители. Всички те решиха в един момент, че е крайно време да посетя някакъв специалист. Това беше и моята първа среща с психиатър, специалист по зависимости. Преди срещата се страхувах, притеснявах се страшно много. Казвах си - каквото и да стане, каквото и да ми каже, само ако може след това да продължа да си пия, дори и по-малко, но да мога да го правя. Срещата за мен мина прекрасно. Беше ми казано, че не приличам на пияница и че просто трябва да намаля количеството алкохол, както и времето през което го приемам. За мен това беше прекрасна новина, поне така си мислех тогава, натрих носовете на всички, доказах им, че не съм пияница и че всички те са се объркали. Дори очаквах извинение от тях, без изобщо да осъзнавам, че това за мен е било началото на края...
Започнах да пия още повече. Когато ми се правеха забележки, започвах да се държа надменно и арогантно. Правех само каквото аз искам. Скоро след това се случи най-голямата трагедия в моя живот, изгубих първото си дете. Малко след това, една нощ изгоних от дома ни съпругата ми, защото се опита да ми каже как трябва да живея или по-скоро, защото ми пречеше на пиенето.
Скоро след това се разведох. Тогава моето пиене стана неконтролируемо. Започнах да пия със ставането сутрин от леглото, през целия ден и почти през цялата нощ. Въпреки това все още имах сили да ходя на работа и не само да ходя, но дори да я върша. Надявах се това да продължи, колкото се може по-дълго, имах желание да не свършва, не можех да си представя живота без алкохол.
След един неуспешен опит за съвместен живот с друга жена и нейното дете, през 2001 г. имах отново жена до себе си и мое дете. Не бях спрял да пия, продължавах, но с тази разлика, че вече се криех. Все още работех. Сменях работата непрекъснато, защото започнах да изпитвам неудовлетворение от нея, а и от всичко останало. Пречеше ми всичко и всички, най-вече на пиенето. Това продължи 6 години до 2006 г., когато за първи път попаднах в клиника. За мен беше страшно, срамно и необяснимо.
Не можех да повярвам, че съм се докарал до тук. Да стоя заключен сам в стая с решетки.
Чувствах се изоставен, предаден и адски тъжен. Смятах, че това е краят и че по-ниско няма накъде да падна. Срамувах се от жената, която беше до мен, от близките ми и най-вече от дъщеря ми. Казах си: веднъж да изляза от тук, никога повече няма да пия. Това „никога" продължи шест месеца.
След това нещата започнаха да стават още по-страшни. Не пиех непрекъснато, но два пъти изпадах в запои, който продължаваха по две седмици. Попаднах отново в клиника и отново си обещавах, че е за последно. Но скоро започвах отново. В къщи вече не можеха да ме гледат, дъщеря ми странеше от мен и ме отбягваше, майка ми беше починала няколко години преди това, а баща ми се отказа да се занимава с мен. Не можех да разбера какво и защо се случва. Постепенно ме изоставиха всички приятели, близки и познати. Дори в квартала, хората с които пиех, започнаха да ме отбягват. Исках да спра да пия, но не знаех как.
Последните две години от моето пиене станаха истински кошмар за мен. Вече не исках да влизам в клиника, защото разбрах, че там не могат да ми помогнат. Спирах да пия сам и се възстановявах без медицинска помощ и без медикаменти. Беше трудно, непоносимо и много болезнено. Тогава, както наскоро на една от сбирките моят спонсор каза, за първи път се предадох, но се предадох не в смисъла, който влагам сега и който ни е предложен в Първа стъпка на 12 стъпковата програма на Анонимни алкохолици, която гласи „Признахме, че сме безсилни пред алкохола, че животът ни е станал неуправляем." Аз се предадох обаче на алкохола и се оставих в неговите ръце.
Казах си - за мен това е пътят, ще пия докато умра. Тогава не знаех, че има и друга възможност, преди да умра или да полудея.
Последният път, когато лазех вкъщи повръщайки кръв, се молех единствено, ако ще умирам, да не е в тоалетната или в банята, а в леглото - виждаше ми се някак по-достойно. Бях се отказал от всички и от всичко. Единственото, което исках, беше да пия и да умра по-скоро. Не можех повече да продължавам да причинявам всичко това на семейството ми, а и на мен самия. След поредния ми запой, който впоследствие се оказа и последният, на петия ден след като бях спрял да пия почти бях успял...да умра... Спаси ме това, че в този момент не бях сам в къщи.
Две седмици след това, благодарение на моя братовчедка, попаднах в АА.
До този момент, освен от филмите, не бях чувал нищо за Анонимни алкохолици, не знаех какво е и изобщо не съм и предполагал, че такова нещо има и в моя град. Първата сбирка за мен беше едно голямо изпитание. Страхувах се, срамувах се, седях, мълчах и гледах в земята. Ще бъда откровен - не бях очарован. Не вярвах, че това ще ми помогне по някакъв начин. Все пак, знаейки от предишните ми запои, че сега поне два месеца няма да пия, реших, че нищо не ми пречи да посещавам сбирките. Първите шест месеца само присъствах, не говорех, но за сметка на това слушах внимателно и буквално попивах всичко, което се споделяше от моите приятели.
Първото и най-важно нещо за мен ще си остане въпросът, на който си отговорих, прибирайки се към дома след една от първите ми сбирки:
„Аз наистина ли искам това? Искам ли да спра да пия или искам да се върна там, където бях преди?"
Честно пред себе си си казах, че единственото нещо, което искам, е да спра да пия и че съм готов да направя всичко, което мога и което се иска от мен, за да го постигна. Първата година четях почти непрекъснато книгите на Анонимни алкохолици, срещах се с наставника си, ходех на всички сбирки на нашата група. За тези почти три години не съм пропускал сбирка. Правех всичко, което се искаше от мен, без да се съпротивлявам, без и за миг да си помислям, че това, което ми се предлага като програма не е така. Програмата от 12 стъпки за мен стана начин на живот.
Преди известно време се видях с моята братовчедка, благодарение на която открих Анонимни алкохолици и тя ме попита как се чувствам и дали има смисъл от това, което правя в АА. Казах й, че съм добре и че всичко, което правя в АА е прекрасно. След това се замислих за себе си, исках да си отговоря аз на този въпрос. Бяха достатъчни две неща, за които се сетих. Първото беше, че преди време една позната ме попита - ти щастлив човек ли си? Без да се замислям отговорих - да, щастлив съм. Преди три години, щях първо да помисля за дома, колата, парите, жените и т.н. и тогава да отговоря.
Второто нещо е, че след първата година от моята трезвеност се видях с човек, с който пиехме заедно и който докато го правехме, непрекъснато ми повтаряше, че е крайно време да спра да пия. Когато се видяхме, той ми каза: Не знам какво правиш, но изглеждаш добре.
Съвсем скоро се видяхме отново и този път ми каза: Не знам какво правиш, но искам да изглеждам като теб....
Източник: 24 часа
