КОНЦЕПЦИЯ НА МОДЕЛА
МОДЕЛЪТ
„МИНЕСОТА"
Ева Войдило
- ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРК
Зависимостите са съпътствали човечеството от самото му начало. Първият известен от литературата пияница е най-вероятно библейският Ной, а след него броят на хората, пристрастени към алкохола, непрекъснато се е увеличавал. Алкохолът и различните видове наркотици и стимуланти от най-древни времена са неразделна част от човешката традиция. Въпреки това, едва неотдавна, преди малко повече от половин век, зависимите от алкохол и други химически вещества, променящи съзнанието, започват да бъдат третирани като болни. Тази болест е призната дори за обществен проблем, когато всеобщата употреба на алкохол, а по-късно и на наркотици, започва осезаемо да вреди на съвременното общество.
До този момент не е точно идентифицирана етиология на алкохолизма (или наркоманията). Съществуват едновременно биологични, социологични и психологични (в частност психоналатични и поведенчески) теории. Приемайки за отправна точка различни почви за зависимостта, тези теории са основа на няколко различаващи се модела на лечение. „Биологичният" модел се съсредоточава върху медицинските аспекти за лечение на отравянията с дадена субстанция, т.е. на дезинтоксикацията, а в по-нататъшен план - на фармакологическото регулиране на функциите на организма. При „социалния" модел лечението се състои във външни въздействия, водещи към промяна в обкръжението на пациента и подобряване на условията на живот (бит, помощ за семейството, работа). „Психологическият" модел предлага широк спектър от психотерапевтични въздействия - от психоанализа до бихейвиоризъм.
Психоаналитичният подход се основава на разбирането, че дълбокият и дълготраен анализ на личността, насочен към ранния (главно травматичен) и често неосъзнат опит, може да помогне на зависимия човек да се освободи от своя порок. Бихейвиоралното течение е противоположният полюс, който въздейства на поведението, като прибягва понякога до методите на аверсия, с цел да се внуши отвращение към алкохола и да се убие желанието за употребата му. Едновременното трениране на новите рефлекси помага да се отстранят вредните начини за решаване на проблемите. Бихейвиоралните техники са насочени към замяна на „зависимите" форми на поведение със здрави, без алкохол и стимуланти.
Нито един от споменатите по-горе модели обаче сам за себе си не е ефикасен и не е успял да се наложи като единствен общоприет начин за лечение на алкохолици и наркомани. Отдавна се предполага, че правилният подход трябва да включва елементи на всички изброени модели, без да се ограничава до едностранното разбиране на проблемите на зависимостта, например само от биохимична или психоаналитична гледна точка.
Пътеводна звезда за създателите на такъв универсален модел през 30-те и 40-те години на миналия век в САЩ става програмата за здравеене на алкохолици, създадена и изпробвана лично от зависими от алкохол хора. Програмата започнала да се прилага все по-широко и то с невероятно добри резултати. Става дума за т. нар. 12 стъпки на Анонимните алкохолици, съставени и разпространявани най-напред в САЩ, а по-късно (в по-голяма или по-малка степен) в над 140 държави по света.
Алкохолиците използват Програмата на АА за лечение на своя алкохолизъм в непроменена форма вече повече от 70 години (понастоящем - вече 85 години; бел. ред.) На нейна основа са формирани над 100 подобни общества за взаимопомощ, в които Програмата на 12-те стъпки помага за справяне и с други ограничения или разстройства. В много от тях (напр. Incontinents Anonymous - за хора, които страдат от изпускане на урина, или Shoplifters Anonymous - за крадящите в магазини) участват хора, на които медицината, психиатрията или психологията не са в състояние да предложат никакви специализирани методи за „лечение".
В средата на миналия век започва да се изработва модел за професионална помощ, включващ много елементи от Програмата на АА и основан на стриктно партньорство и сътрудничество с движението за взаимопощ на алкохолиците и съзависимите членове на семейството (тоест „зависимите от зависимите"). В този модел се използват постоянно обновявани психиатрични, психологически и педагогически знания, както и широк спектър от психотерапевтични умения. За първи път този модел е бил изпробван в средата на ХХ век в щата Минесота в САЩ, оттук и названието му - „Модел Минесота". От гледна точка на основните му принципи и цели на лечение, това е „абстинентен модел" (фр. Modele d'abstinence), тъй като - за разлика от терапията, насочена към връщане към контролирано пиене - „Минесота" подготвя зависимите пациенти за пълно въздържание от алкохол и/или от употребата на други вещества, променящи съзнанието.(...)
Какво се е случило тогава, в началния стадий на развитие на съвременното рехабилитационно лечение? Горе-долу по едно и също време в три отделения за алкохолици (Пайониър Хаус и Уилмар Стейт Хоспитъл в Минеаполис и Хейзълден Фаундейшън в Център Сити, Минесота) се приел общ подход в лечението на пациенти, зависими от алкохол, които често били смятани от лекарите за безнадеждни случаи, без шанс за освобождаване от порока. Нека разгледаме най-важното от този подход.
Първично заболяване, а не симптом на друга болест
Като главна теоретична основа на новия модел е послужила новата концепция за алкохолизма, според която алкохолизмът е първична болест, а не симптом на друго, дълбоко скрито разстройство. Дан Андерсън, един от бащите на Модела Минесота, обяснява това по следния начин:
По онова време основен подход към алкохолизма беше психоаналитичният подход, който препраща към идеята на Фройд за фиксация в прегениталния или оралния стадий. (...) Но психоанализата не помагаше на нашите пациенти алкохолици да оставят пиенето, а освен това малцина от тях биха могли да си позволят 5 години на дълбока психотерапия. Затова ние решихме да се съсредоточим върху основния проблем, т.е. върху алкохолната зависимост. Приехме, че проблемите, свързани с „алкохолната" личност, нямат първостепенен харектер. Благодарение на непиещите участници в АА, с които дълго разговаряхме, разбрахме, че алкохолизмът е обусловен от много фактори и трябва да се разглежда в категориите физически, психологически, социални и духовни проблеми. Решихме да започнем да лекуваме алкохолизма, като вземем предвид всички тези сфери, а занимавайки се с тях, да се съсредоточим преди всичко върху зависимостта (W.L.White, Slaying the Dragon, USA, 1998).
По силата на тази предпоставка алкохолизмът не е симптом на дълбоко скрити емоционални проблеми, а първична болест, която трябва да се лекува като такава. При такова тълкувание акцентът се премества от етиологията на болестта, т.е. занимаването с нейните неизвестни причини, върху търсене на методи за отстраняване на патологическите форми на поведение и показване на пътя, водещ към трезв живот без алкохол. Нека отново цитираме Дан Андърсън:
Наш девиз стана шеговитата поговорка: „Не се чеши там, където не те сърби". С една дума, ние се заехме със зависимите форми на поведение, като оставихме настрана за времето на лечението техните повече или по-малко дълбоко скрити причини (Slaying the Dragon). По онова време подобно мислене е било съвършено новаторско, а от гледна точка на тогавашната психиатрия, морал и психология - направо революционно.
Болест на душата
През 30-те години на миналия век в медицинския модел се появява подход, възприемащ човека като едно неразделно цяло. Според него човекът е не само психо-физическо-социално, но и духовно същество. По това време създателите на първите програми за лечение на алкохолизъм започнали постепенно да разработват цялостен подход. Той съдържал (съгласно своята АА насоченост) дълбоко уважение към духовното пробуждане, което се превръща в стимулираща и поддържаща сила за освобождаване от зависимостта. Този подход, концентриран върху личността и нейното развитие, изисквал невероятна смелост, даже дързост, тъй като не само за времето си, но и по-късно, изглеждал като „движение срещу течението". В психиатричното мислене тогава преобладавали все още фройдиски и неофройдиски психоаналитични теории, а силно влияние оказвали също така и навлизащите във фазата си на бързо развитие открития в областта на мозъчната неврофизиология.
Днес никой не помни, че отключването на вратите и снемането на решетките от прозорците на психиатричните отделения (включително и на тези, където са пребивавали алкохолици) е повратна точка по пътя към създаването на сегашния Модел Минесота. Историците, които се занимават с този проблем, съобщават интересни данни за последствията от това събитие. Оказва се, че скоро след ликвидирането на затворените отделения, бягствата на пациенти са намалели от 22% до 6%. Вероятно точно от тогава датират дискусиите и споровете около „доброволното" и „принудително" лечение на зависимостта. И навярно още тогава, в самото начало, в САЩ са започнали да разбират, какво огромно значение има участието и ангажираността на пациента в процеса на оздравяване. Въпреки това, до ден днешен, ние невинаги умеем да създадем добри условия за тази „доброволна принуда", която дава най-добрите предпоставки за ефективно лечение.
