ДОСТОЙНСТВО,

СВОБОДА,

ОТГОВОРНОСТ

Виктор Ошатински

     Алкохолизмът е болест, много тясно свързана с достойнството, защото алкохоликът отнема достойнството на самия себе си, а трезвеенето е всъщност възстановяване на това достойнство. Но връзката е по-сложна. За един алкохолик голяма част от болестта му, а може би цялата му болест, е отчаян опит за защита на собственото му достойнство, от което най-често той е бил лишен още преди да започне да пие или в самото начало на процеса на пристрастяване. Всъщност трезвеенето е разпознаване на този измамен, безрезултатен, но необикновено примамлив механизъм на защита на достойнството, какъвто представлява зависимостта заедно с цялата придружаваща я система на самозаблуда. Това е постигане на свобода за първи път. Достойнството, свободата, отговорността - това са трите основни ценности в живота на алкохолика, както на този, който пие, така и на този, който трезвее. (...)

     Достойнството е също елемент от понятието достоверност, условие за която е вътрешната честност; всъщност в самата дума достоверност се съдържа думата достойнство. Човек, който не е достоен за вяра, е някой, на когото нямаме доверие, от когото се страхуваме, че може да ни използва като средство за постигане на свои цели. Човек, който е честен спрямо себе си и другите, е достоен да има свобода и да се възползва от нея.

     Няма една свобода, има разни свободи. В теорията на правата и свободите се говори за граждански свободи и за политически, социални и културни права. (...) Те са необикновено важни, защото всички те защитават достойнството, макар и по различен начин. Едните дават на индивида пространство, вторите право за участие, третите осигуряват чувството за безопасност. Голяма метафора е твърдението, че човешките права са естествени, неизменни, постоянни или вродени. 90% от хората в историята ни не са имали тези права и мисля, че 60% от хората, живеещи в днешно време, все още не могат да ползват тези права. Правата и свободите са по-скоро постулат, една визия, отколкото констатация на действителността. Тези, които не ги притежават, живеят в робство.

     Най-общо може да се говори за два вида робство. Има външно робство, вследствие на държавния строй или политическа диктатура. То включва също и лично робство или обикновена бедност, която често може да бъде сведена до робство и липса на възможности. Вторият вид робство възниква по вътрешни причини. Това може да бъде болест, напр. психическа, може да бъде лицемерие, органичаване на личната воля. Съществува огрома разлика между външното и вътрешното робство. Под първото човекът мечтае за свобода, а под второто - не. Първият е болезнен, тягостен, но човекът знае, че свободата е нещо много важно, нещо основно, нещо нужно. При вътрешното робство човекът не знае, че е поробен, затова му е по-трудно да се освободи.

     Алкохоликът, разбира се, не е свободен, не е отговорен, няма достойнство, защото използва себе си и другите като средство, а не като цел. Стига да погледнем взаимоотношенията на пиещия алкохолик с други хора. Най-често той търси такива контакти и такива връзки, където някой да направи нещо за него, нещо да му уреди, да му помогне да избегне последиците от пиенето си или да му помогне да изнамери бутилчица. С други думи, алкохоликът няма свобода, но вярва, че я има. Иска да потвърждава тази своя свобода. Дори когато не иска вече да пие, ако някой му каже да не пие, той ще си пийне, за да демонстрира свободата си и да докаже, че самият той решава за живота си и за своето пиене или непиене.

     Алкохоликът вярва в това, което си мисли. Вярва в това, че не е алкохолик. Той има много сложна и, според мен, доста компактна ментална структура, която му позволява да остава с убеждението, че всичко е наред. Той вярва, че начинът му на живот, на мислене, всичко, което той прави (също и това, че пие), е оправдано и че няма в това нищо особено лошо. Определяме това като отричане или алкохолна самоизмама.

     От десет години често сравнявах тази липса на вътрешна свобода с липсата на външна свобода, която изпитвахме по време на комунизма. В двата случая човекът (или обществото) е в ситуация, в която не може да поеме отговорност за живота си, и в двата случая трябва да се научим да приемаме тази отговорност, заедно с риска, който може да е свързан с това. Днес бих модифицирал малко това схващане. Смятам, че алкохолизмът може да се сравни със ситуацията, когато след края на комунизма остават хората, които са вярвали в комунизма. На тях им е наистина по-трудно, защото тези, които не са вярвали в него, а само цинично са го използвали, добре знаят, как да „излязат" от него. А тези, които наистина са вярвали, имат ужасен проблем, защото един компактен образ на света, който е бил за тях отправна точка и им е давал чувството за смисленост, се е разчупил. Вярвайки в комунизма, въпреки всичките му абсурди и проблеми, създавани от тази обществена идея, те са били всъщност един вид догматици, служещи на фалшива идея. Струва ми се, че менталната структура на алкохолизма е именно своего рода догматизъм, служещ на фалшива идея.

     Връщаме се към факта, че алкохолизмът, и особено алкохолната самоизмама доставят на алкохолика измамни и неефикасни, но привлекателни средства за защита на чувството им за достойнство. Смятам, че болшинството алкохолици, преди да са започнали да пият страстно, са имали понижено самочувствие, били са отхвърляни от близките, засрамвани, и оттам е последвала тяхната недостатъчна вяра в себе си и в собственото достойнство. „Аз не струвам нищо, не заслужавам нито собствените, нито чуждите чувства. Нито съм достоверен, нито просто достоен". Мисля, че в много случаи системата на отричането осигурява известен ред на човека, който често е бил жертва на насилие, страдание или лъжа, който понякога не е съумявал да намери мястото си в живота или е изживявал жизнени трагедии. Това е един интелектуален ред, който се опира на оправданието: „Пия ЗАЩОТО". Пия защото работя, защото светът не ми харесва, защото съм против него.

     Самият аз бях против света и този свят не ми харесваше, много преди да стана зависим. Защото това, което оправдава пиенето, се превръща бавно в ценностна система. Всеки алкохолик, който след като изтрезнее анализира своята система за самоизмама, вижда колко силна е била тя и колко надалече е излизала извън самото пиене, колко непосредствено е определяла възгледите му за света въобще. Това е била една отправна точка, една мисловна структура, която е осигурявала ред, а човек не може да живее без ред. Структурата на отричането и лъжите помага на алкохолика да се оправдае, че пие по някакъв повод, тоест помага да опази достойнството си в собствените си представи. Най-вече обаче го опазва пред определението алкохолик, или човек, който е на дъното. Разбира се, пиейки, алкохоликът страда все повече. Той е трагично разкъсан: не иска да пие, но трябва да пие. Не разбира това. Страхува се от порицание, от това да го нарекат дегенерирал. Затова си създава фалшива картина на действителността, която му позволява да запази остатъците от самочувствието си и да разбере пиенето си в други категории, не като алкохолизъм. Тук възниква главната идея, догмата, която го лишава от достойнство, но гарантира илюзията за достойнство. Алкохоликът вярва в тази догма. (...)

     Това означава едновременно, че трезвеенето и трезвеността са не само отхвърляне на нещо лошо, но също и отхвърляне на нещо, което алкохоликът е смятал за добро, и което му е действало добре. В тази перспектива поученията, че алкохолът е само лош и че няма никакви положителни страни, нямат никакъв смисъл. Ако той беше само лош, никой не би се пристрастил към него. Алкохолът има невероятно привлекателни елементи и човек става зависим между другото заради тази му привлекателност. Пиенето на алкохолика се обуславя от вярата му в това, че алкохолът му позволява да живее достойно, въпреки че това е, разбира се, фалшиво убеждение, което води до провал, до загуба на надежда. Моментът на тази провал наричаме криза или дъно, или откриване на истината за себе си. Това е може би най-драматичният момент в живота на алкохолика. В този момент на огромна промяна трябва да се промени всичко и практически малко са хората, които биха могли самостоятелно да се съизмерят с тази истина за себе си, която досега е била скрита зад системата на самоизмамата и фалшифицирането на действителността. Всеки, който е работил по Първа и Четвърта стъпка знае, колко драматично е това. Знае също, че без помощта на другите е много трудно да издържиш морално срещу безбройните неправди, причинени на хората. Тогава по принцип човек не мисли все още за вредите, нанесени на самия себе си, и не забелязва своята неспособност да управлява живота си, нито жизнените драми, старателно скрити в тази система на самоизмама.

     Основавайки се на концепцията на Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици, можем да говорим, че алкохолизмът е болест. Но той е и болест, и не само болест. Алкохолизмът е необикновено сложно явление, което обхваща човешката душа, тяло и ум. (...)