ПРИТЧА И МЕТАФОРА В ТЕРАПИЯТА

Анна Швед

     Тази лекция на незабравимия Виктор Ошатински е точно отпреди 20 години, но универсалните истини, които съдържа, остават актуални и важни, както за всеки трезвеещ алкохолик, така и за всеки специалист, който работи със зависими. Тя ми напомни едно разказче-метафора, което беше поместено в уводната статия към брой 8 на „Арка":

     „Това е историйка за четирима души.

     Те се казваха: Всеки, Някой, Никой и Който-и-да-е.

     И четиримата имаха да изпълнят важна задача и Всеки беше сигурен, че Някой ще го стори. Всъщост, тази задача можеше да свърши Който-и-да-е, затова Никой не го направи. В резултат на това Някой се ядоса, защото това беше задача на Всеки. Всеки си помисли, че Който-и-да-е може да го направи, но Никой нямаше представа, че Всеки няма намерение да го свърши... Накрая Всеки обвиняваше Някой, че Никой не е направил това, което в крайна сметка можеше да свърши Който-и-да-е!"

     Това забавно разказче не е само остроумна игра на думи, а - особено в терапевтичен контекс - един сериозен разказ за отговорността. На нашите четирима герои им се е случила тази неприятна история, защото между тях е липсвал още един герой: Аз. Едно от най-важните послания на АА е именно „...аз съм отговорен". Само АЗ. Само за това, което зависи от мен, разбира се. Но „само" означава неимоверно много - и откриването на множество възможности, криещи се в това „само" е много важна част от терапевтичния процес. Самият разказ, както и много други притчи и метафори, може да бъде материал за работа със зависимите пациенти. Метафората е много ценен инструмент, защото не само подтиква към размисъл, но и дава на пациентите едно безопасно пространство за разсъждения, дискусии и открития - върху някаква „измислена" история или ситуация, а всъщност върху собствените им убеждения и опит, към които препраща. Такъв индиректен начин позволява понякога да се докосват проблеми, за които все още им е трудно да говорят открито, а това докосване отваря вратата към по-нататъшна, съзнателна работа. За припомняне - няколко такива метафори, помествани преди в различни броеве на „Арка", които могат да станат изходна точка за терапевтичната работа - или просто за размисъл за всеки здравеещ зависим (или съзависим), който търси своя път.

     „- Извинете, госпожо - казала една морска рибка на друга. - Вие сте по-възраст- на от мен и по-опитна, вероятно ще можете да ми помогнете. Кажете, моля, къде мога да намеря това, което наричат океан? Търсих вече навсякъде, уви, без резултат.

     - Океанът е мястото, където плуваш в момента - отговорила ѝ по-старата риба.

     - Как така? Нали това е само вода... А аз търся океан! - казала разочарованата млада рибка. И отплувала, за да търси другаде.

     Един човек дошъл при мъдреца и рекъл: „Търсих Бог дълги години. Оставих дома си и Го търсих навсякъде: на планинските върхове, сред пустинята, в мълчанието на манастирите и в сиромашките колиби." „И намери ли Го ?" - попитал мъдрецът. „Щях да съм суетен лъжец, ако кажа, че да. Не, не Го срещнах. А ти?"

     Какво ли можел да каже мъдрецът? Залезът на слънцето заливал стаята със златни лъчи от светлина. Врабчета чуруликали сред клоните на близкото дърво. Отдалеч се чувал уличният шум. Комар бръмчал край ухото му, предупреждавайки, че ще атакува... И въпреки това този беден човек можел да седи там и да казва, че не бил срещнал Бог, че постоянно го търсил без резултат!..."

(Антони де Мело)

     „Имало някога две жаби, които паднали в един съд с каймак.

     Жабите тутакси разбрали, че ще потънат: нямало как да изплуват или да се задържат дълго на повърхността на този каймак, гъст като плаващи пясъци. В началото двете жаби заритали в каймака, мъчейки се да стигнат до ръба на съда. Напразно, само шляпали намясто и потъвали. Усещали, че става все по-трудно да излязат на повърхността и да си поемат дъх.

     Едната от тях викнала: „Не мога повече. Няма как да изляза оттук. Не може да се плува в тази каша. Щом ще се мре, защо да удължавам страданието. Няма смисъл да умирам, изтощена от напразни усилия."

     И като казала това, престанала да рита с крака и тутакси потънала, буквално погълната от гъстата бяла каша.

     Другата жаба, по-упорита или може би по-твърдоглава, си рекла: „Няма начин! Нищо не мога да направя, за да изляза оттук. И все пак, въпреки близката смърт, предпочитам да се боря до последен дъх. Не искам да умра и секунда преди да е дошъл часът ми."

     И продължила да рита и да шляпа с часове все на едно място, без да напредва нито със сантиметър. Но скоро от това шляпане в каймака, от биенето и ритането той станал на масло.

     Изненадана, жабата скокнала, плъзнала се по него и стигнала до ръба на съда. Така се върнала у дома, квакайки весело."

(Хорхе Букай)

ПРИКАЗКА ЗА ТЪЖНАТА ПРИНЦЕСА И ПТИЧЕТО-ВЪПРОСКО

     Имало едно време една тъжна принцеса. Тя невинаги била такава. Преди била щастлива и весела, живеела в прекрасен дворец в слънчевата страна Безгрижландия, заедно с цялото си щастливо кралско семейство. Но това било много отдавна (като в приказките).

     Сега (вече не толкова отдавна и изобщо не като в приказките) принцесата от много дълго време била тъжна, защото преди много години я отвлякъл злият магьосник Проблемус и я затворил във висока кула, от която нямало изход. Всички нейни коридори имали формата на спираловидна охлювена черупка и винаги водели все по-надълбоко във вътрешността на кулата. Принцесата не знаела защо я е сполетяла такава съдба, опитвала се по различни начини да разбере и така да развали злата магия, но без успех. Плачела и молела магьосника да я пусне и да ѝ позволи да се върне вкъщи, до слънчевата Безгрижландия, но той само се смеел със злорадо задоволство, защото черпел най-голямо удоволствие от човешкото безсилие, с което подхранвал своята магическа сила. Каменната охлювена кула, в която била затворена принцесата, се издигала в средата на тъмната и безкрайна гора Стресолес, над която властвал жестокият Проблемус. До решетките на прозореца на нейната стая, намираща се на най-високия етаж, долитали шарени птички-безсилнички, а единственото занимание на принцесата било да ги храни с трохички хляб, които успявала да отдели от оскъдните дневни порции, с които я хранел Проблемус. Птичките-безсилнички били и единствените ѝ приятели и единствената утеха, защото умеели да говорят с човешки глас и принцесата можела да разговаря с тях. Споделяла с тях своето отчаяние, своята тъга по красивата Безгрижландия, а те галели с крилца мокрото ѝ от сълзи личице и пеели със своите сладки птичешки гласчета: „Защо? защоооо?" или: „Горката, горкааата, горкааата принцеса! Не заслужаваш такава съдба!" Понякога също ѝ разказвали, че целият свят наоколо под владичеството на Проблемус е зъл и несправедлив, че не само тя страда в робството на злия магьосник и че явно така трябва да бъде, щом никой не може да надвие неговата мощ. Тези разговори с птичките-безсилнички носели на принцесата облекчение и временна радост, че някой се интересува от нея, но нощем пак плачела, тъгувайки за дома и изпитвайки съжаление към себе си и целия измъчен свят; отново се питала: защо именно на мен се случи това? - и отново безуспешно търсела отговор до зазоряване...

     Сред ятото шарени птички-безсилнички на перваза се появило едно различно - сиво и невзрачно птиче, което никога не се присъединявало към птичешкия хор, ридаещ над принцесата, а само се взирало в нея зорко с умните си черни очички. На принцесата не ѝ харесвало особено това птиче, то не било така красиво и дружелюбно като останалите, а освен това принцесата се чувствала малко засегната, че не ѝ оказва състрадание, а неговият бдителен поглед я карал да се чувства малко неудобно - понякога ѝ се струвало, че птичето очаква нещо от нея, а тя не може да разбере какво. Затова се опитвала да не му обръща внимание и продължавала да разговаря с останалите шарени птички. Така минавали дни, седмици и месеци, а всеки изминал ден носел все по-голямо безсилие и задълбочавал тъгата.