ПИСМО ДО АЛКОХОЛА

     Аз не искам да ти кажа - Здравей!

     Аз живея без теб по-малко от два месеца. И съм щастлива! Това те изненадва? Нека. Сега слушай, какво искам да ти кажа.

     Ти си по-умен и по-силен от мен, но аз имам едно предимство: правя изводи от грешките си. Ти си се родил красив - с плисъка на шампанското, с бирата и със съскане във веселата компания от приятели. Ти беше верен към мен и не ме предаде (на първо време). Чакаше ме като верен приятел, забавно мехурчетата ти бълбукаха и намигваха към мен. Привлече ме с игриво бълбукане, наливайки се в моята чаша. Ти беше мил и търпелив с мен. Ти можеш да бъдеш тъжен, когато не съм в настроение, да ме подкрепяш, когато губех решимост. Ти ме опитоми. Ти стана моят приятел и ме избави от страданията, запозна ме с весели хора. Аз се радвах на лекотата и безпроблемността, която ти ми даде.

     И сега когато ме опитоми и дойде в живота ми като необходимост, ти свали маската от доброто си лице и стана жестоко и хитро чудовище, помятащо всичко по пътя си. И аз не можех да ти се противопоставя, ти ми стана нужен. Без теб не ми беше забавно, само с теб можех да забравя горчивината и болката. А каква смелост ти всели в мен! Спомням си как заедно отиваме на срещи и как след това внимателно подбирах думите, с които колкото може по-остро да нараня любимите ми хора. Как правеше от мен горда и самодоволна, вярваща в своята истина жена, и аз се радвах на това (наивност). Просто не съм знаела кой си и с кого си имам работа! Без теб не преминаваше никоя среща или раздяла. Постепенно ти замести целия ми живот: семейство, приятели и всички близки до мен. И запълни това пространство. Ти замести моя любим, моя приятел, дъщеря ми. Аз останах сама... Сама със себе си, а ти стана самата мен. И аз те мразя, а следователно мразя и себе си също.

     Намери си приятели, с които ти беше добре, така че е и на мен ми беше добре. Ти ме научи да игнорирам проблема. Аз казвах:„Имам проблем". Ти казваше: „Няма значение, забрави", съблазнително поглеждайки в бутилката. И аз с теб всичко забравях. Хората ми казваха:„Не навлезе ли той твърде много в живота ти?". Бях възмутена! Казвах: „Вас това не ви засяга. Какъв ви е проблемът? Това не е така." И не обръщах внимание.

     Веднъж настъпи момент, когато ти не беше до мен (някак си странно), аз се огледах и... не, аз бях ужасена, видях, че съм мъртва! Защо, толкова бързо и в един миг. Огледах се и видях - бях в гробище и надгробните камъни бяха навсякъде. Вървях между тях и четях надписите, направени от ръката ти:

     Една мечта за семейно щастие - погребана.

     Мечтата за образование - погребана.

     Надежда за бъдещето - погребана...

     Това беше гробището на моите надежди и мечти. Аз скитах между редовете, обляна в сълзи, а гробовете се простираха в далечината все повече и повече. И ти отново се приближи, а аз отскочих в ужас от теб. Но ти ме държеше здраво за лакътя и прошепна в ухото ми: „Спокойно, всичко ще бъде наред, те няма да станат, но и не ти трябват, ние сме си добре заедно". И аз безсилно склонявах глава на рамото ти, затваряйки очите си за всичко, и потъвах в теб.

     Тук ти разбра, че аз съм твоя, че вече няма нужда да ме привличаш и съблазняваш, че аз ще направя всичко, за да те намеря - защото освен теб нямам нищо друго. Аз пълзях на колене пред теб, а ти стана жесток. Измъчваше ме с болка от сутринта, вече не ми даваше удоволствие просто ей така. Привличаше ме към себе си като куче с парче месо, което виси на ченгел. И аз все повече и повече те консумирах. И всеки път дължината на въжето намаляваше, а желанието ми нарастваше. Дадох ти всичко, всички правомощия, сетивата си, силите си, чувствата си и ти застана на първо място. Лъжех, за да те имам и да си те доставям, унижавах се, продавах се за теб.

     И ти започна да използваш различни мъчения: тъга, болка, гняв, объркване, неразумно веселие. Това е, което ме доведе до теб. Ти израстваше и възмъжаваше, а аз сама те отглеждах. В тези кратки моменти, когато не беше до мен, аз бях потресена от това, което виждах, и от това, в което се бях превърнала. След това се опитах да съживя надеждата, но какво можех да направя без теб? А ти с твоята жестокост я заравяше все по-дълбоко и по-дълбоко. Опитах се да те подчиня, но тези искри от моето АЗ бяха твърде малко, за да ти се съпротивлявам. Обаче вече се преситих от теб, мразя те и цялото ми същество протестира срещу теб, но то беше слабо и моите слаби опити, да се отърва от теб, бяха смачкани още в зародиш. За пореден път паднах пред теб и ти съчувствено лекуваше всеки един белег, оставен от теб.

     Но желанието, да се отърва от теб, даваше своите резултати. Скрих от теб бунтарските си мисли и така сигурно скрих от теб това единствено нещо, с което бях в състояние да съживя надеждата така, че ти дори не я видя в мен. Ще попиташ какво е това нещо? Приятел, това е просто желанието, огромното желание да спра да пия. Дотогава аз просто исках да живея в мир с теб, да те подчиня и да те направя както преди това свой приятел. Аз не разбирах, че с теб е робство и няма средно положение. И когато разбрах това и в мен се появи желание за промяна, отново нямах възможност, защото ти, както по-рано, ме държеше здраво. Но ето, ти се отпусна и направи огромна грешка.

     Забрави за Бог, но Бог видя моите слаби опити и чу жалките викове на разума ми за помощ. Той затвори очите ми, взе ръката ми и ме поведе. Спря се и ми прошепна - „Огледай се наоколо". Аз престанах да треперя, отворих очите си и се огледах. Знаеш ли сега дори ми е смешно, но ти сам си изкопа своя гроб!

      Оказа се, че си се забавлявал не само с мен, че има хора, които са били на една и съща каишка като мен. За някой тази каишка е по-дълга, за друг - по-къса, но мен ме държеше за нашийника, намотал каишката на ръката си. Онези, които бяха пред мен, дружно се обърнаха, помахаха ми, викайки ме при себе си. И аз чух как един от тях каза: „Привет, аз съм алкохолик, ела тук, ние сме много и ти сега не си сама, заедно много по-лесно можем да разхлабим каишката."

     Аз питах: „А как ще е с болката, тъгата, радостта, ако го няма алкохола, кой ще ми помогне да издържа?" А те ми казваха: „А ти ни разкажи."

     Аз упорито възразявах: „На кого, та аз съм сама."„Ти уверена ли си? - говореха те, смеейки се - Помисли си!" Гледах ги, те държаха ръката ми и ми се усмихваха. Слушах гласовете им, че съм им нужна, че проблемът, поделен от всички, не е проблем, а само парчета от него. „Вслушай се в себе си, ми казваха те, и ще намериш отговора."

     Аз се успокоих и намерих... Какво? - ще попитате вие. Аз ще ви кажа - намерих Нашата сила. Да, да, ти можеш да ми се смееш, но аз намерих толкова липсващата ми Висша сила, да, и тя е по-силна от теб! Именно благодарение на нея ти не си вече с мен. Да, ти все още си силен, ти дишаш във врата ми и нашийникът все още стяга гърлото ми, но аз вече мога да дишам. Аз престанах да виждам само теб, вече има от кого да поискам помощ. Започнах да се измъквам от лапите ти. Можеш да се сърдиш, да ми поставяш капани, да се опитваш да ме хванеш в любимите си изтезания, но знаеш, че вече не съм сама, и за да плача или да се смея, ти вече не си ми нужен. Аз знам, ти умееш търпеливо да чакаш, както никой друг. Ти ласкаво ще ми се усмихваш, търпеливо ще ме съблазняваш и ще извадиш красивото си лице, ще се преструваш на мой приятел. Но аз помня кой си. Виждала съм твоето истинско лице. Изпитала съм всичките радости и наслади от запознанството с теб. И повярвай ми, това няма да го забравя. Братята и сестрите ми ще ми помогнат. Аз виждам как те те лишават от тези, които си подмамил при себе си.

     И сега имам инструмент - групата на Анонимните алкохолици и Програмата на дванадесетте стъпки, а Висшата сила ме крие от теб. Вече не се боя от теб. Ти стоиш зад мен и търпеливо чакаш, кога ще се спъна, ще се обърна и ще поискам помощ от теб - не се надявай на това. Аз ще се оглеждам, дори само за да ти се изсмея в лицето с още един трезвен ден. Бог да ми помага в това.

     Не се здрависах в началото на писмото си с теб, но в края му искам да ти кажа - ПРОЩАВАЙ. И нека БОГ ми даде повече с теб да не се срещнем.

     От написването на писмото минаха вече 9 години¹. Днес аз съм трезва и щастлива! Продължавам да се възстановявам по Програмата на 12-те стъпки, дъщеря ми живее с мен и е много близък и скъп за мен човек! Нейния баща, за съжаление, го загубихме, той умря от болестта алкохолизъм. Не знаеше, че има Анонимни алкохолици, нямаше избор, но аз имах и го направих!

1 Писмото беше изпратено за „Арка" (№ 11) през 2011 година. Надяваме се, че и до ден днешен Авторката му се радва на щастлив, трезвен живот. Бел. ред.