ВСЕКИ ИМА СВОЯ РАЗКАЗ...

...ИЛИ ЗА ЛИЧНАТА ИСТОРИЯ НА ЗАВИСИМОСТТА

Анна Швед

     В съвременната терапия на зависимостите отдавна е прието, че те имат сложна, биопсихосоциална основа и същност. Това касае както симптомите на зависимостта, които по своето същество са психологически (напр. много от проявите на алкохолен глад, механизмите детерминиращи нарушаването на контрол върху пиенето и продължаване на пиенето въпреки понасяните загуби), социални (напр. стесняване на поведенческия репертоар) и биологични (напр. промяна на толеранса, абстинентен синдром), така и нейната етиология - различните причини и фактори, които съдействат за възникване на всяка зависимост и които са също от тези три групи.

     Биологичните фактори това са преди всичко индивидуални органически особености на метаболизма на алкохола, свързани с количеството и активността на някои ензими в процеса на разлагане на алкохол (алкохолната и алдехидната дехидрогеназа). Тези свойства на човешкия организъм са често наследствени и обуславят факта, че някои хора могат „да носят" повече, другите пък съвсем не, което на свой ред предопределя степента на удоволствие или физическо страдание в резултат на употребата на алкохол.

     Социалните фактори представляват между другото поведенчески модели, свързани с употребата на алкохол и изнасяни от семейството или обществената среда, стереотипни убеждения за въздействието на алкохола, одобряване на употребата на алкохол в някои обществени групи (професионални, възрастови и други), свързано също с „битовите" традиции и ритуали.

     Факторите от психологическото естетсво включват всякакви психични състояния, с които човекът не умее да се справи (като страдание, самота, ниска самооценка, чувство за отхвърленост, страх, но също и неумело изживявана радост или щастие), както и проблеми или незадоволени нужди, които благоприятстват за употребата на алкохол.

     Очевидно е, че последните две групи фактори са много тясно свързани помежду си, тъй като в повечето случаи именно общественото обкръжение и взаимоотношенията в социалната среда обуславят функционирането на човека и свързаните с това емоции, както и начините за тяхното изживяване и силата на резонанса им в съзнанието му. Трябва обаче да помним, че всеки човек притежава определена, индивидуална чувствителност, издръжливост на стрес или уязвимост; от този личен потенциал, пречупен още през личните изживявания, особено от детските години, зависи доколко човекът ще е способен да се справя с проблемите си сам, без „помощта" на психоактивни вещества, както и това, колко дълбоки следи ще оставят те в него. С други думи - едно и също неприятно изживяване при един човек може да мине почти незабелязано или просто да допронесе за умението му да се оправя занапред в подобни ситуации, докато на друг ще причини трайна и болезнена травма, за „обезболяване" на която той лесно може да потърси алкохол или наркотик, или пък ще се опитва да я заглуши с агресия и насилие (тук трябва да се подчертае, че днес някои специалисти, особено по поведенческо-когнитивна терапия, са склонни да третират насилието като вид зависимост).

     Така че в самата такава концепция на зависимостта е заложена някаква лична история (разбирана като взаимообуславящ се състав от житейски и емоционални факти) като съществен фактор за възникване на болестта. Следователно - с нея като такъв фактор терапията непременно трябва се съобразява. Това обуславя вече самото отношение към зависимия пациент, който не се смята за ви - новен за своята зависимост (един болен не може да бъде обвиняван за това, че е болен!), а болестта му се третира като резултат от една или друга конфигурация от фактори в дадения случай (като не забравяме, разбира се, че решаващ фактор си остава употребата на алкохол или наркотик, но употреба, разбрана като резултат на определена емоционална ситуация, а не на слабост или порочност на личността).

     И въпреки това в терапевтичните програми за зависимите няма място за задълбочена работа върху проблемите от миналото. На пръв поглед това може да звучи като парадокс, но такова решение има своя дълбок смисъл. Терапията на зависимостите трябва преди всичко да помогне на човек да се справи с многобройните проблеми, които той има тук и сега - а преди всичко да се научи да се справя с алкохолния или наркотичния глад и да разпознава сигналите за рецидивите на болестта, като същевременно овладява малко по малко необходимите житейски умения, за да се учи да функционира трезвено в ситуациите, в които някога си е „помагал" с алкохол или дрога. За да придобие достатъчна мотивация за този наистина тежък и продължителен труд, той трябва преди това и да бъде принуден (защото патологичните механизми на зависимостта обикновено не му дават възможност да го направи по собствено желание) да погледне реално на досегашния си живот, да съзре деструктивната роля на алкохола/наркотика в него, тоест да разчупи - с помощта на терапевтичната група - механизма на илюзии и отрицание (а по-човешки казано - да се ужаси толкова от видяната гледка на своя живот, че ужасът на по-нататъшния живот без любимото вещество да му се стори по-малък). Само реализацията на тези, най-основно само тук изброени задачи с първостепенна важност за запазване на трезвеността, изисква много месеци работа.

     При това, ако приемем, че за справяне с проблема на зависимостта е необходимо справянето с проблеми и травми от далечното минало (какъвто е подоходът например при лечението на неврозите), щяхме да вкараме пациента в един опасен капан на безнадежността. Защото много от фактите, които са залегнали в основата на зависимостта (или поне на употребата на психоактивното вещество) са просто свършени факти, които не могат вече да бъдат променени. Ако някой е започнал да пие, защото е бил отхвърлен от родителите си или малтретиран от баща си - алкохолик и насилник, то ние не можем да променим факта, че е бил отхвърлен или малтретиран, значи не можем да отменим този проблем. Това би означавало, че този човек е обречен да продължава да пие, защото проблемът, който е бил причина за това, не може да бъде решен. На това отгоре зависимите в първоначалния етап на здравеенето много лесно и охотно бягат от собствените си актуални проблеми с алкохола в разсъжденията за далечното минало и за разни обстоятелства, които са ги „вкарали в алкохолизма" - това е продължение на действието на споменатия механизъм на илюзии и отричане и затова трябва да се отстранява. Примерно, когато по време на терапията се разглежда влиянието на алкохолизма върху семейството - за да помогнем на пациентите да видят по какъв начин тяхното пиене резонира върху близките им и детерминита тяхното поведение - повечето от тях автоматично прескачат на темата за пиенето на техните родители и за това, как те самите са били оскърбявани от тях. По-лесно е човек да се оглежда в ролята на невинна жертва, отколкото да погледне в очите факта, че сам е причинител на злото. Но трезвеенето се състои преди всичко в това да се прекратят досегашните начини на поведение - собственото поведение (не и това на родители или други хора, които са ни наранявали някога!), затова именно с него пациентът трябва да се занимава, да се съсредоточи върху себе си тук и сега.

     Затова в основната терапия на зависимостите (която продължава различно, в зависимост от интензивността на дадената форма на лечението и от индивидуалните нужди и възможности на пациента - при алкохолизма от два-три месеца до една година, при наркоманията от половин година до две) не се занимаваме с това. Когато се провежда психоедукация за зависимостта, се, посочват, разбира се, тези елементи от личните истории на пациентите, които спадат към отделните групи фактори, но само като обнадеждаваща донякъде информация: „това, което ставаше с мен, имаше определени причини, много от които аз не бях в състояние да избегна" Значи: всичко това беше някак си логично - по този начин нещата придобиват логика и предвидимост, което улеснява отстраняване на досегашното чувство за хаос и обърканост на живота. Но само това е целта - човек да разбере по-добре това, което се е случило с него. От този момент се занимаваме вече с днешния ден, днешните проблеми. Един от вълнуващите моменти във всяка моя поредна група са винаги занятията, на които участниците изписват върху листове своите лични причини, които са ги тласнали към алкохола, а след като ги прочитат, изгаряме листовете - символично, като съобщение: „Това всичко БЕШЕ и не мога вече да го променя - отсега нататък ще се занимавам само с нещата, които съм в състояние да променя тук и сега".

     Времето за работа върху проблемите от детството идва чак след 1-2 години, като по-задълбочена индивидуална психологическа работа, но вече не директно в системата на терапия на зависимостите. При това се оказва, че много от зависимите в процеса на здравеенето си и съпътстващото го духовно и емоционално съзряване придобиват способност и навик за толкова ефикасна работа върху своите проблеми, че започват чудесно сами да се справят със старите си травми, така че дори не се нуждаят от психологическа помощ.

("Арка" № 6, 2006)