4. ПАРАДОКСИТЕ НА СЪЗАВИСИМОСТТА

     Съзависимостта, за разлика от зависимостта, не се признава за болест - един малък парадокс: нещо, което не е болест, но се лекува и изисква лечение... Определяна е най-често като патологична форма на приспособяване към ненормални условия. Също както и зависимостта, тя не се появява от ден за ден, възникването ѝ е дълготраен процес (смята се, че за пълното ѝ развитие са нужни най-малко две години), минаващ през различни фази, в които доминира определено поведение, свидетелстващо за постепенното развитие на съзависимостта.

     Отначало, след като осъзнава алкохолния проблем на мъжа си, жената обикновено се опитва да промени ситуацията (или по-скоро: започва да предприема многобройни, интензивни опити с тази цел). Старае се да изнуди промяна при съпруга с помощта на всякакви средства за въздействие, с които разполага: с молба и заплаха, с плач или викане, с шантаж, а понякога с подкупи (валутата в този търг съвсем нерядко е сексът). По най-различни начини тя се мъчи да контролира пиенето на зависимия: конфискува, крие или изсипва алкохол, явно или скришом контролира разноските на мъжа си, взема му парите... Понякога дори сама му купува алкохол, за да го накара да пие вкъщи - за да е по-безопасен, но също и с цел по-плътен надзор над количеството и честотата на употребата му на алкохол.

     В същото време алкохоликът под въздействие на механизмите на своята прогресираща болест отчаяно търси оправдание за всеки пореден пиянски инцидент и с тази цел обвинява целия свят, а заедно с него, разбира се, на първо място жена си и разни неудобства на ежедневието. Въпреки убеждението на жената в правотата ѝ и в нуждата от промяна, тук вече започва процесът на ерозия на нейното самочувствие и самооценка. Чувайки ежедневно „ти си виновна" или „ако ти беше друга, аз нямаше да пия", а същевременно изпитвайки чувство за безпомощност и виждайки колко са безуспешни усилията й, рано или късно - обикновено рано - тя започва да допуска в съзнанието си мисълта: „не ме бива за нищо". В стремежа си да „поправи" своята самооценка на жена и съпруга, и също живеейки с надеждата, че най-после ще успее да задоволи мъжа си и да не му даде „повод" за пиене, тя се опитва да му угажда по различен начин, което води до свръхпокровителствено поведение. Постепенно също започва да въвлича цялото семейство, главно децата, в контолирането и опитите да придобие влияние върху алкохолика.

     Всички тези усилия за противодействие срещу пиенето са очевидно безрезултатни, а в най-добрия случай носят само мимолетен ефект. След като се убеди, че не е в състояние да промени ситуацията, жената обикновено започва да предприема опити за бягство, оттегляне от нея - започва вторият етап на съзависимостта. Някои жени - по-силните, по-самостоятелните и/или разполагащи с реална социална подкрепа - действително в този момент изоставят своите алкохолици - това е този неголям процент от тях, които не са предразположени към съзависимост. При болшинството обаче опитите за бягство са обречени на неуспех, защото представляват всъщност мними, престорени действия, един вид демонстрация и „игра на напускане", която цели „заплашване" на алкохолика („ако не престанеш, ще се разведа с теб"). Такова заплашване, ако не е придружено с решителни действия, носи обикновено обратен от възнамерявания резултат - на алкохолика му дава убеждението, че може да пие безнаказано, а при жената това, че той продължава да пие, засилва чувството за безсилие, което ѝ отнема мотивацията за промяна.

     Но даже ако съзависимата жена минава от думи към действие, това са най-често спонтанни, неподготвени опити да бяга „слепешком", без да си осигури подкрепа и ориентир. В пристъп на отчаяние тя грабва куфара, децата, излиза от къщи и... А сега накъде? Къде да отиде? Как ще се издържа с децата? Дори ако е професионално активна и притежава собствени пари, как ще се справи сама в живота, щом вече е успяла да повярва, че „не я бива"? Как да се примири с мисълта, че дори семейство не е успяла да създаде като хората, че не е съумяла да се окаже поне дотам важна или поне привлекателна за мъжа си, че да я предпочете пред бутилката?...

     Ако се върне при родителите си, невинаги ще може да разчита на приемане и подкрепа, често много бързо ще усети от тяхна страна натиск да се върне при мъжа си, защото нали това е святото задължение на жената, а брачната клетва задължава. Ако отиде при приятелката си, това нали няма да е задълго, защото всеки си има свой живот и проблеми. А на всичко отгоре в самата нея - в нейната глава, емоции, съвест - ще се разиграва борба, чийто резултат е детерминиран от факторите, описани в предишната част („Пътят към съзависимостта"). Пък и самият алкохолик често в такива ситуации се чувства принуден за малко да прекъсне пиенето си и да даде поредното обещание, че повече няма да пие. В което обърканата, разкъсана съпруга много охотно ще повярва, защото то представлява толкова жадуваното доказателство, че все пак нещо е успяла да постигне... И се връща. Какво послание получава в резултат на това алкохоликът? „Тя никога няма да ме изостави - значи мога да продължа да пия." А какъв е изводът за жената? „Не умея дори да си тръгна."... Значи - пак - „не ме бива за нищо".

     И така, щом не е успяла да промени ситуацията, не е успяла и да избяга от нея, на жената ѝ остава само едно - да се приспособи. Това е вече фазата на утвърдената съзависимост, в целия ѝ мащаб.

     В тази фаза се задълбочава изолацията на семейството от хората извън него - това е резултат от солидарното криене на алкохолния проблем и нарастващите му последствия от външния свят, практикувано от цялото семейство. Понеже развиващата се съзависимост придружава прогресиращата успоредно зависимост, жената постепенно поема върху плещите си цялата отговорност за семейството и всички ежедневни задължения. Опростено казано, бихме могли да приемем, че именно тази свръхотговорност и свръхконтролът са най-типичните за съзависимостта прояви на вредното приспособяване към деструкцията, което алкохолизмът внася в семейството. Контролирането на пиенето и постъпките на съпруга, които непрекъснато се намират в центъра на вниманието на жената, се превръща в нейна задача номер едно. Тази концентрация върху алкохолика води до занемаряване на собствените ѝ потребности (битови, емоционални, сексуални), по-маловажни от нуждите на мъжа й. Нивелирането на финансовите и материалните последствия от пиенето за семейството нееднократно изисква от нея да се захваща с допълнителна работа и представлява все по-голям физически и емоционален товар. Нарастващата дисфункционалност на семейството обикновено много бързо се отразява негативно върху поведението на децата, а с възпитателните и училищните проблеми майката трябва да се справя сама. Нерядко заедно с развитието на зависимостта настъпва и ескалиране на насилието от страна на алкохолика спрямо останалите членове на семейството, а ролята на буфер и опитите да се защитят децата от него също се поемат от жената - случва се, че това става за сметка на собствената ѝ физическа безопасност.

     Както виждаме от този бегъл преглед на развитието на съзависимостта, постепенно и най-често съвсем несъзнателно съзависимата жена все повече съсредоточава своето внимание, енергия, време и емоции върху алкохола. Точно както и зависимият и партньор! И точно както при алкохолика, от наличието, количеството и въздействието на алкохола зависят в много голяма степен нейните емоции, поведение, начинът за възприемане на себе си и другите хора. Затова донякъде противоречивият и събуждащ понякога разногласие термин „съзависимост" в този контекст изглежда съвсем оправдан.

     В резултат на показаните дотук процеси при съзависимата жена се развиват разстройства в емоционалната сфера, парадоксално наподобяващи тези, които се появяват при зависимите хора. С цел емоционална самозащита, за да се минимализира контактът с непрекъснатото страдание, при нея настъпва замразяване на чувствата. Това замразяване обаче, действайки като обезболяващо, съдейства същевременно за увеличаване на толеранса към задълбочаващата се деструкция. Както за алкохолика главният извор на чувства става алкохолът, така за зависимата жена това е алкохоликът и неговото поведение. Тя изпитва тъга и гняв във връзка с пиенето му, а нейната радост, спокойствие или еуфория са свързани с цикличните „сухи“ периоди и временното „изкупление на греховете“ от алкохолика по време на ремисия. Заличават се границите между „моето“ и „твоето“ - например жената изпитва чувство за срам заради пиянските щуротии на мъжа си или компрометиращите им последствия. Съзависимите жени не по-рядко от техните зависими партньори манипулират с чувствата си. Прекрасно умеят да „складират“ неприятните чувства, което ги пази от болезненото им ежедневно изживяване, но способства „отглеждането“ на угорчение, което, колкото и дълбоко да е скрито, може да влияе върху поведението и реакциите на своя „стопанин“ още дълго време, дори след отминаване на причината, която го е предизвикала. Неумението да се справя с трудните емоции, а същевременно постоянното им изпитване, води понякога до замяна на едно неприятно чувство с друго, например на гнева с чувството за вина, на чувството за вина със страх... и така нататък. Често също се появява полюсното изживяване на чувството за вина и нараненост, потискането на гнева или неговото пренасяне върху себе си, а също така увеличаването на интензивността на някои чувства чрез „самонавиване“, подсилване на емоциите с помощта на въображението. На съзависимата жена ѝ е все по-трудно също да понася така наречената „емоционална сива зона" - защото е свикнала често да изживява силни, крайни емоции и липсата им събужда в нея безпокойство и обърканост.

     При съзависимите много ясно се виждат както емоционални, така и разстройства в интелектуалната сфера и в когнитивните процеси, особено в областта на взаимоотношенията с алкохолика, в способността за реална преценка на неговото състояние и на последиците от зависимостта му. Опростявайки, бихме могли да ги сравним с механизма на илюзии и отричане при зависимостта. Много често, особено в ранната фаза на съзависимостта, при тях доминира отричането („вярно, той пие много, но със сигурност не е алкохолик") и магическото мислене („той обеща, значи никога вече няма да се напие" - няма значение, че е обещал за стотен път). Многократно в терапевтичната ми практика се е случвало, жена, която с огромни усилия и с подкрепата на професионалист е успяла да накара пиещия си съпруг да започне терапия, сама след две седмици да дойде и да информира, че той няма повече да участва в занятията, защото нали е присъствал вече два пъти и веднъж завинаги е приключил с пиенето, а сега няма време, понеже трябва да се заеме с работата и семейството си... В по-късните фази тежестта на безспирия контрол и отговорност за всичко често е причина за проблеми с концентрацията и затруднява жената да се занимава с каквото и да е друго, а нейното мислене се свежда до една гледна точка, отнемайки ѝ еластичността и адекватността на реакциите.

     Най-драматичните може би като резултат следи съзависимостта оставя в структурата на „Аз-а", в съзнанието на съзависимата жена и в начина, по който тя гледа и възприема самата себе си. Занижената ѝ самооценка, зависима от оценката на партньора, е причина, че в зависимост от поведението на алкохолика и от това, какво той говори за нея, жената притежава различни, често противоречиви представи за себе си, а в резултат на това - размити, неясни граници на „Аз-а" (не знам коя съм в действителност, каква съм, какво мога, какво е важно за мен...). Самочувствието ѝ се гради главно върху ефикасността на контрола и влиянието върху поведението (пиенето) на алкохолика. В това се крие един опасен капан: нейното усещане за собствената важност и мощ е детерминирано от влиянието ѝ върху пиенето - тоест индиректно от самото пиене! Затова е важно също да акцентира диспропорцията между образа на алкохолика и собствения образ: Той - пияница, безотговорен - лош, аз - спасителка на него и на семейството - добра. По този начин основа и градивен елемент на чувството за себестойност на съзависимия човек става зависимостта. Това е поредният парадокс на съзависимостта, особено жесток - защото нали същата тази зависимост е причина за страдание и травми. Тук точно се вижда истинската същност на съзависимостта като парадоксална, токсична привързаност към извора на страданието. Тук вероятно се крие причината за още един парадокс - че много често съзависимите жени, които години наред геройски носят на плещите си тежестта на своите травматизиращи връзки с активни алкохолици и на всяка цена се стараят да запазят семейството цяло, не са в състояние да се адаптират към новата, обективно много по-добра за тях ситуация, когато зависимият успешно минава терапията и стъпва на пътя към трезвения живот. Защото в този момент те губят тази основа, върху която са построили образа на самите себе си и своето чувство за себестойност, а също така - в известен смисъл - и властта в семейството и влиянието върху съпруга. Който с изграждането на трезвеността си започва да поема своята част от отговорността за семейството, а това означава също и че си търси правото да участва в решенията за живота му. А по този начин „отнема" на съзависимата си жена някаква част от предишната ѝ „власт". Да се примири с това ограничение обикновено за нея е много трудно, понякога невъзможно за понасяне... Това е доказателство, колко важно и необходимо е съзависмостта да се лекува не само тогава, когато алкохоликът още пие, но и когато започва да трезвее. Само тогава има реален шанс да се изградят в семейството такива взаимоотношения, които да удовлетворяват и двете страни.