НАСОКИ НА РАБОТА СЪС СЪЗАВИСИМИТЕ ХОРА

     След години безуспешни усилия да запази контрола върху пиенето и поведението на алкохолика, съзависимата жена най-често е безкрайно измъчена психически и много уморена физически. Животът в непрестанен стрес, под ежедневния натиск на отговорността за всичко и всички, в постоянна несигурност и чувство за заплаха - всичко това причинява многобройни здравни проблеми, по симптоми наподобяващи неврози, често предизвиква също психосоматични заболявания. Голяма част от клиентките, които търсят помощ във връзка със зависимостта на близък човек, най-често съпруг/партньор, имат зад гърба си безуспешни опити за психиатрично лечение (например на невроза или депресия) или също толкова неуспешни опити за лечение на соматични симптоми (например хронично главоболие, стомашно-чревни разстройства, различни алергии, безсъние и т.н.). След поставяне на правилна диагноза на синдрома на съзависимостта и започване на терапия, в повечето случаи тези симптоми изчезват без лекарска намеса, макар че, разбира се, понякога е необходимо също успоредно лечение на соматичните заболявания (например язва). Така че първата крачка трябва да бъде правилното разпознаване на съзависимостта.

     Вторият важен въпрос, който трябва да вземем под внимание в работата със съзависими хора, е ситуацията на конкретната клиентка - в коя фаза на развитието на съзависимостта се намира тя (макар че обикновено помощ търсят жени, които вече са дълбоко съзависими), какви са нейните ресурси и какви дефицитите, произтичащи от съзависимостта. За да определим целите на работата, на пръв поглед е важна ситуацията на алкохолика - продължава ли той да пие или е навлязъл вече в терапевтичния процес. В първия случай целта, която се стреми да постигне жената, обикновено е да го накара да престане да пие, а във втория - често пъти тя идва заради чувството си за задължение и (разбира се!) отговорност, след като е получила от мъжа си или терапевтите му информация, че е необходимо „да се лекува цялото семейство". Въпреки привидната им логика, и в двата случая тези цели са в еднаква степен „неверни" или „неправилни", тъй като не се отнасят до същинските нужди на клиентката. Важно е да И помогнем да достигне до тези свои потребности и да определи собствените си цели, произтичащи от тях. Нали прекратяването на пиенето само по себе си не е цел - нито за съзависимата, нито за алкохолика. То е единствено необходимо условие за постигане на истинските им цели. Да не би алкохоликът да трябва да живее, само за да не пие? Или по-скоро - да не пие, за да живее - един пълноценен, удовлетворяващ живот? Отговорът на така поставения въпрос май е очевиден. Същото се отнася до съзависимата жена, затова си струва от самото начало да се опитаме да пренасочим мисленето И към всичко това, което може да последва за нея, когато партньорът И прекрати пиенето или постигне трайна трезвеност, какво в резултат на това може да се промени в нейния собствен живот. Достигаме по този начин до нуждата от чувството за безопасност, приемане, близост, спокойствие... Това е първата и необходима крачка съзависимата жена - да започне да миси ЗА СЕБЕ СИ и да се занимава в терапевтичния процес със себе си и своите потребности, а не - отново - с алкохолика и с неговото пиене, непиене или трезвеене.

     Това пренасочване невинаги е лесно, защото силата на съзависимия навик за контрол е огромна. Но е задължително, за да можем наистина да помогнем на жената, а не да съдействаме за осъществяване на нейната стратегия за поемане на отговорността за алкохолика, произтичаща от съзависимостта И. То е също необходимо, за да не се сведе ролята на жената до инструмент в терапията на алкохолика. Затова недопустима злоупотреба са посланията (с които, за съжаление, все още се срещат съзависимите в контакт с терапевтите на зависимите им близки) от типа: ако не искате той да пие, трябва да правите еди какво си... или пък: не трябва това или онова... Работата със съзависимите е работа за самите тях - не и за техните алкохолици. Затова не е желателно един и същ терапевт да работи едновременно и със зависимия, и с неговата жена или партньорка. Ако няма друга възможност, трябва непременно много да внимаваме да не се поддадем на изкушението лесно да използваме едната страна в терапията на другата - още повече, че съзависимата жена ще приеме ролята на инструмент повече от охотно, и даже сама ще си поиска да я получи. Но ако дори в най-малка степен се възползваме от тази нейна готовност, ще утвърдим жената в нейната съзависимост и ще я подсилим. А това в никакъв случай не може да се нарече помощ.

     Независимо обаче в коя фаза на развитието на болестта или здравеенето от нея се намира алкохоликът, е важно близките да разбират, какво става с него, с други думи - важно е честното предаване на знания за алкохолната болест и за динамиката на трезвеенето. Това е много съществена част от работата със съзависимите хора, необходима поради няколко причини. Ако зависимият все още пие, то е нужно за разпознаване на симптомите на зависимостта с цел ефикасното информиране на зависимия за болестта му и мотивирането за лечение. За много съзависими основно е знанието, че алкохолната зависимост е хронична болест, която не се лекува, че няма лекарство за нея. Че дисулфирамът (антиколът или еспералът) не представлява такова лекарство, а „зашиването“ на есперал е привидно и краткотрайно решение. Че развитието на болестта може да бъде спряно чрез пълно въздържание и чрез намаляване на разстройствата или дефицитите в психическата, социалната и духовната сфера. И че за всичко това е нужно време, а следователно не е реалистично очакването, че веднага след спиране на пиенето алкохоликът ще започне прекрасно да фукционира във всички сфери на живота си - че „сух" и „трезвен" са две съвсем различни състояния, а първото от тях е само необходимо условие за започване на дълготрайния процес на изграждане на второто.