МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ..

ИДЕЯТА ЗА СИСТЕМЕН ПОДХОД

В ТЕРАПИЯТА НА ЗАВИСИМИ

Иван Добринов

ДПБ „Д-р Г.Кисьов" - гр.Раднево

     Повече от 20 години българската психиатрия е в тежка криза. Изписани бяха маса стратегии, становища, стандарти, концепции, но те останаха само на хартия. На фона на нарастващите нужди, държавата не осигурява ефективна помощ за болни със зависимост към психоактивни вещества. Това се отчита периодично в различни европейски доклади. Броят на лечебните структури е много под критичния минимум. Липсват цели ключови звена. Не достигат услуги, насочени към семействата на засегнатите. В кризисни моменти близките на зависимите стават жертва на агресия или на финансови злоупотреби. Институциите нямат готови алгоритми за действие и хората се лутат месеци наред, докато открият помощ. Ако открият... След поредния инцидент - побой, катастрофа, убийство или самоубийство, медиите шумят няколко дни и всичко затихва без последствия. Като непреодолимо препятствие при въвеждането на успешни модели в България се оформя липсата на координация между трите министерства - здравното, образователното и социалното. На практика специализирани социални услуги за хора с проблемна употреба на психоактивни вещества липсват. Държавата е абдикирала. Поради наложената стигма много хора не разбират естеството на тези болести. Отстрани се вижда само промененото поведение. Това създава страх и враждебност.

     За да се справим с това, не е необходимо „да откриваме топлата вода". Достатъчно е просто да погледнем към по-напредналите от нас държави и да помислим малко. Отговорът е ясен: трябва ни нова ефективна система, осигуряваща превенция, бърза реакция, достъпна терапия и поддържане на вече постигнатите резултати. В нормалните държави я наричат „система за обхват". Системата включва служби за консултиране, диагностика и насочване; стационари за детоксификация и овладяване на психиатричните усложнения; продължителна психосоциална рехабилитация; програми за ресоциализация; подкрепа на близките; адекватни превантивно-информационни дейности; групи за самопомощ и взаимопомощ. Всички те работят във връзка помежду си и осигуряват етапност и комплексност. При извършени противоправни деяния от зависими, институциите би трябвало да осигурят добър синхрон между наказателните и терапевтичните структури.

     Впечатляваща е липсата на респект към успешните модели по света, както и към традициите в българската наркология. Има един много интересен български феномен: ние сме специалисти по всичко и на база на общата си култура даваме претенциозни съвети в най-различни сфери: политика, спорт, здравеопазване, икономика, правораздаване и т.н. Българската психиатрия има дългогодишни традиции в сферата на наркологията, но за съжаление повечето съвременни терапевти не са чували за тях. Опитът на видни професионалисти, като проф. Тодор Станкушев, д-р Васил Пеев и др., е потънал в архивите. У нас всеки нов управляващ унищожава направеното от предишните, не се интересува от световния опит в съответната сфера и започва от нулата. Приоритет са имитативните шумни кампании и обемните отчети с елементи на научна фантастика. Групите за самопомощ и взаимопомощ са слабо познати сред общността. До голяма степен това е и причината за ред трудности в поддържането на ремисията при вече стабилизирани и напуснали стационарните програми болни. Частният пазар се развива неконтролируемо, като предлага скъпо платени хотелски услуги, субституиращи психоактивни субстанции, чудодейни интервенции със съмнителен резултат.

     В тази абсурдна обстановка всички засегнати са поставени пред огромни предизвикателства. Как да се ориентираме в този хаос? Основното правило е отдавна известно: „По плодовете ще познаете дървото". Кои подходи към зaвисимите показват успех и трайни резултати? Във връзка с реформите у нас усилено се заговори за биопсихосоциален модел. Но само в бъдеще време... Този модел се отнася към заболяването и болестта като към динамичен процес, характеризиращ се с взаимодействието на биологични, психологични и социокултурални фактори. Така търсим комбинации между терапевтични методи, съобразени със сложната етиология на болестта, идентифицираме засегнатите сфери на функциониране, като след това концентрираме усилията си точно в нужните направления.

     Идеята за комплексен подход към зависимите се е появила много отдавна, още с първите групи за самопомощ и взаимопомощ. Движението на Анонимни aлкохолици (АА) е възникнало през юни 1935 г. в САЩ, в Акрон, щата Охайо, по време на разговор между един бизнесмен от Ню Йорк - Бил У., и един лекар от Акрон - д-р Боб С. Голяма помощ им оказал и д-р У. Силкуърт, специалист по проблемите на алкохолизма от Ню Йорк. АА са открили по метода на пробите и грешките, че алкохолизмът не е грях, нито болест на волята. Те са се убедили, че алкохолизмът не е само физическа зависимост към алкохол, но също така и болест на мисленето и чувствата, срещу която ефикасно могат да помогнат обучително-терапевтичните методи и духовното развитие. Опитът на АА показва, че най-успешният метод е сътрудничеството на АА с професионалистите от здравните служби: с лекарите, с психиатрите, с психолозите, медицинските сестри, социалните работници, с работещите в спешните центрове и други медицински служби. Това сътрудничество е най-съществената характеристика на съвременните центрове за лечение на алкохолизма по света. Там представителите на много специалности работят съгласувано, като се стараят да помогнат на зависимите да променят самите себе си. Най-добрата формула за нашите пациенти е сътрудничеството, съдействието и взаимното допълване на професионалната помощ и взаимопомощта. Най-опасни и най-вредни за болните са съперничеството и борбата между тези две направления, които имат всъщност еднакви цели и еднакви ценности, а се различават само по обсега на действията и методологията.

     Първият по-мащабен модел, въвеждащ системен подход и работа в мрежа при терапията на зависими, е наречен „Минесота". Изграждането му започва в средата на ХХ век в щата Минесота в САЩ. Това е модел за професионална помощ, включващ много елементи от програмата АА и основан на стриктното партньорство и сътрудничество с движението за взаимопомощ на алкохолиците и съзависимите членове на семействата им. В него се използват постоянно обновявани психиатрични, психологически, педагогически знания, както и широк спектър психотерапевтични умения. Новата му концепция разглежда зависимостта като първична болест, а не като симптом на друго, дълбоко скрито разстройство. Голям принос на Модела „Минесота" е добавянето към биопсихосоциалната концепция един важен елемент: дълбокото уважение към духовното развитие. То се превръща в стимулираща и поддържаща сила за освобождаване от зависимостта. Терапевтите разбрали какво огромно значение има участието и ангажираността на пациента в процеса на оздравяване. В лечебните програми започнали да формират мултидисциплинарен екип, включващ специалисти от различни области: лекари, медицински сестри, психолози, социални работници, духовни съветници. До редовната работа с пациенти били допуснати непиещи алкохолици, преминали специално обучение. Доброволци от АА поели ролята на свързващо звено между болничните отделения и общността на АА. Те идвали на срещи с лежащи пациенти, водели ги на сбирки, споделяли своя опит с тях. Поощрявала се максималната откровеност в общуването, при строго определени правила за конфиденциалност и анонимност. По-късно в програмите за лечение на алкохолици в минесотските центрове се появил просветителски елемент, основаващ се на провеждането на разговори с активно участие на пациентите. Препоръчвало се и четенето - индивидуално или в група - на подбрани книги. Моделът „Минесота" е еволюирал през следващите години. В много страни по света са изградени успешни програми с различни модификации, но спазващи същата философия и подход.

     Когато започнах работа в наркологично отделение на ДПБ-Раднево преди около 20 години, се сблъсках с огромни трудности. Не можех да се ориентирам в разпадащата се структура. От една страна виждах останките от впечатляващи достижения в психосоциалната рехабилитация, а от друга - тясно медицински възгледи, налагащи патерналистичен авторитарен подход. През първите месеци се наложи да работя дълго като единствен лекар в отделението и бях доста объркан. Тогава с мои колеги попаднахме на няколко обучения, които рязко промениха възгледите ни. Това бяха Университетът по зависимости в София с основен лектор д-р Игор Куценок, както и обученията на полската Фондация „Стефан Батори". Изведнъж пъзелът започна да се подрежда. В разрушената болнична библиотека открих няколко книги за психосоциалната рехабилитация, въведена в ДПБ-Раднево още през 60-те години на миналия век по чешки модел. Това разпали интереса ми и ми даде нужния инструментариум. Идеята за комплексен подход към лечението на зависими се оказа ключова за оцеляване на отделението.