ТОВА ЛЕКУВА СЪРЦЕТО

     Казвам се Петър и съм алкохолик. Днес бях на сбирка в Суходол. Снощи се опитах „да вляза в кожата" на хората със същия проблем, лежащи там. Какво да им говоря, как да стигна до тях... Хайде сега да видим как се чувствах аз, къде бях при единствения си престой в болница за 20 години пиене.

     Излизам от запой. Вече са ми „ясни" процесите при спиране. 2 дни трябва някак да удържа, на третия ми светва и после просто не трябва да пия. Та тъй, един ден изкарах, на втория припаднах и добре, че имаше човек вкъщи, та се озовах в клиниката на Четвърти километър в спешното. Събуждам се сутринта, преценявам ситуацията, стигам до извода, че те (лекарите) няма как да знаят за малкия ми проблем, създавам си представата, че няма от какво да ме е срам и всичко е наред. Такова беше съществуването ми - без живот, само с представи. Водят ме обаче в някаква стая, измерват ми мозъчните вълни, препоръчват ми лечение в Суходол, аз само кимам, без изобщо да допускам, че те знаят.

     Много важно беше другите да не знаят. Ако го скрия и от себе си пък, още по-добре. Такава е болестта, обича да казва спонсорът ми - непроумяема.

     От малък исках да съм вече голям. Имам батко, който научих да ме нарича „батко". На 8 бях още по-голям, бях лапнал цигарата. Лутането продължи в билярда, в игралните хазартни зали, при големите. Училището беше скука. Лъжи за липсващи пари, лъжи за това, къде ходя, постоянно криене къде и защо съм. И на 14 дойде алкохолът. Свобода. До завършването на техникума не пиех през деня. В казармата всяка вечер бягах, за да пия. Тогава си мислех, че прескачам оградата, защото съм по-свободолюбив от другите. Започнах да затъвам в себе си. На 19 умирах от срам да отида до университета и с големи усилия стигах до магазина за алкохол. Правех се, че уча, а се гърчех в себе си.

     Ясно усещах, че ми има нещо. Допусках, че съм леко абнормален, но бях убеден, че един ден ще се оправя. Алкохолик „знаех" какво е. Аз не бях такъв със сигурност. Веднъж изтрезнявах и гледах документален филм за биполярното разстройство. Един известен певец застана пред камерата и обясняваше как има тежки периоди, в които се затваря в къщата си и месеци наред не му се общува с никой. Веднага ми „светна", че и при мен е нещо такова, само че малко по-различно. Много е интересно това със святкането - светна ми и продължих още няколко години да пия.

     Опитвах различни начини. Единият от тях беше с наказване. При всяка мисъл за алкохол щях да се наказвам с по 10 лицеви опори. Наказвах максимум по три мисли. Толкова можех. Другият начин беше мисловен. Не трябваше да мисля за алкохол. Чак ми е смешно, като се сетя, че си вярвах, че ми се получава.

     2014-а реших да се махна от България. Месеци преди това започнах да се настройвам. Започваше новият живот. Пиех, а си втълпявах, че вече нямам проблем. Братовчед ми, при който отидох, ме пита дали пия, защото вечер обичал да пие в компания. „Много рядко пия" - му отговорих. Че и наистина си вярвах, че съм нов човек. Още през първия си ден отворих домашното барче и си сипах едно за добре дошъл, после второ... пето. След час бях в магазина, зареден с бутилки алкохол. „Да има", дет' се вика. Два месеца продължи тая комедия с новия ми живот. Имах 2 варианта: да изляза на квартира в тая тежка чужбина или да се прибера. Естествено, че се прибрах. Първото нещо, което направих като кацнах, беше да си взема две двулитровки бира, защото имах имен ден, на другия ден пък нямах...

     Заричанията сутрин издържаха до „от утре повече няма". Когато наистина вече не можех да пия, обещанията ми за новия живот издържаха по няколко часа. Вечерта пресмятах идващите празници и се опитвах да вярвам, че само тогава ще пия. Не ми стигаха тия обещания и добавях цигарите. Това наистина ме успокояваше преди лягане.

     Веднъж се събуждам снощен, не помня защо, но нямах алкохол. Приятелката ми влиза в банята, светна ми, че имам по-малко от 10 минути да си набавя. И го правя. Литър водка, която разпределям в няколко чаши - във всяка стая, в която отида, да имам от това жизнено важно лекарство. А и да не се набивам на очи, като ходя само до един тайник. Такава ми е болестта - непроумяема.

     В кратките ми периоди на трезвеност, започвах нов живот - бягане на стадиона или в парка и четене на книги. Винаги съм си мислел, че обичам да чета. Сега си мисля, че точно тогава по-скоро се криех от света, като забивах в книгите.

     През последните две години открих и мастиката. Странно ме съживяваше тая разновидност на алкохола: веднъж три пъти ходих да бягам в парка през нощта.

     Дни преди първата ми сбирка бях в пореден запой. Търся информация за алкохолизма. За втори път през живота ми събирам смелост за това. Първият път беше през 2012 г. Попаднах на тест от типа „алкохолик ли съм". Тогава започнах да отговарям, маркирах третия въпрос и затворих подпрозореца на компютъра. Болестта ми е такава, както казва спонсорът ми - непроумяема. Плаши се да не бъде разпозната.

     Връщам се в 2016-а г. Попадам на някой от форумите на Анонимни алкохолици. Толкова неща ми изглеждат познати. Съществуват и хора като мен изглежда. Много благодаря на всички братя и сестри, които са писали, споделяли са опит, отделяли са от времето си, като част от своето възстановяване, за да може и Петър да допусне, че има някакъв проблем и че за този проблем има решение.

     В главата ми нямаше място - не можеше да влезе информацията, че е възможен живот без алкохол. Пет месеца ми трябваха да се предам. Естествено, стана по трудния начин. В последния си запой се наливах 12 дни, без да усетя и грам от ефекта. Имаше вече промяна от сбирките - все по-ясно усещах, че не мога да пия. Какво да правя оттук нататък?

     Бях помолил вече алкохолик за помощ - имах поредната маска за някаква програма. Сега обаче нещата бяха други: „Всичко ще направя, искам да се чувствам добре". И се започна.

     Спонсорът ми е много по делата. Служене в групата - подреждане на стаята за сбирки, служене на скайп сбирките в домашната ми група, носене на Посланието в болници и затвори - че ИМА ИЗХОД. Това лекува сърцето - пълното себеотдаване - както казва спонсорът ми. Това лекува непроумяемата болест, наречена алкохолизъм.

     Анонимни алкохолици ме връща към живота, от който болестта ме криеше.