ЛЮБОВ И ЖИВОТ СЪС ЗАВИСИМ

     Началото на нашата връзка започна с общото ни участие в една авторитетна смесена хорова формация в България. Той беше безработен учител с чар и интелект, а аз работех като социален работник. Гледаше ме влюбено и от това се чувствах специална, но интуитивно чувствах, че нещо не е наред при него, че има някаква дълбока и потискаща болка, която го измъчва, която агонизира в него. Правеше ми впечатление, че често се смееше и другото, че пие алкохол през деня в малки количества, но пие, което не е наред. Казах си, че тук има много потайности и по-добре да стоя далече от този човек. Той продължаваше да показва влюбено отношение, излъчването му и посланията му към мен, онези погледи, които никой не забелязва, ме караха да се чувствам като жената на неговия живот. Много пъти ме канеше да излезем заедно, но все бях уморена или заета, до момента в който веднъж ми каза: „Да не съжаляваш един ден, че си отказвала. Животът е само един миг. Нищо не се връща назад.". Това всъщност беше началото на нашия съвместен живот. Намери си работа, първо в строителството, а после започна и като учител. Бяхме влюбени и сякаш от щастие не ходихме по земята, а летяхме над нея, толкова силни и щастливи се чувствахме. През цялото това време той пиеше, но нямахме проблеми в отношенията си. Работихме и живеехме. Показваше, че държи много на мен, а ако с нещо ме е наранявал, винаги бързо се коригираше и признаваше грешката си. Моите емоции са много силни и винаги съм се впечатлявала, че той харесва тази моя емоционалност. Правила съм му забележки за това, че няма ден, в който да не пие, а той все ме убеждаваше, че си въобразявам и даже ми е казвал: „ти какво сега и алкохолик ли ще ме изкараш?" Канел ме е и аз да пийвам с него, но аз не мога да нося на алкохол, това го натъжаваше, сякаш ревнуваше, че не съм като него, за да може после да каже, че коя съм аз, нали съм същата. Започнахме да се караме, започнаха проблеми с неговите родители. Не ме харесваха или поточно деспотичната му майка искаше да има пълен контрол над нашия живот. Неговата майка демонстрираше пред мен как боготвори сина си, а към мен пълно безразличие, но не че наистина това е майчина любов, по-скоро е обсебваща майчина любов. Това много ме плашеше, казах на мъжа си, че трябва да избира между мен и нея. Той избра мен, но започнаха други проблеми, нямаше граници спрямо жените - обича мен, но това не му пречи да обича флиртовете с други жени. Казвах му, че не ревнувам, защото зная, че ме обича истински, но ми прави впечатление, че и с другите жени общува така, както с мен. Сякаш са интимни от дълго време. Разбира се, че отново ми обясняваше, че си въобразявам и че това не е така. Впоследствие ни се роди прекрасен син, нашето щастие и смисъл. За него - чудото на живота, ще благодаря на Господ, винаги докато дишам. Разбира се, че с появата на детето моите грижи изцяло бяха насочени към него. Съпругът ми помагаше и сега също продължава да го прави всеотдайно, но точно тук има едно но... от двама, станахме трима, при мен нямаше проблем с това, да разширя границите си и да се въоръжа с търпение в грижите за нашето бебе. Но при съпруга ми се оказа, че има проблеми с границите. Трябваше му време, повече от година, за да осъзнае, че детето изисква цялото ни време и любов. Моят съпруг продължаваше да пие и не е спирал, не правеше проблеми, които да са извън контрола на доброто поведение. Обаче тази година се оказа голямо изпитание за нашето семейство през месеците май, юни и юли. Баща му беше изпратил с колет през май 30 литра домашно вино и се започна едно продължително пиене, което приключи в края на юни. Тогава имаше няколко поредни банкета - вино, бира, уиски, ракия и т.н. В началото на юли получи делириум и психоза, за които само моля Господ повече никога да не се повторят. Беше страшно, бях на косъм да го загубя завинаги. Тръгнахме по доктори, психиатри, психолози и църкви. Съпругът ми започна да пие лекарства, взе си болничен и полека-лека животът му се възстанови, вече без алкохол, макар че оттук натам моя страх ще го има, дали няма да се върне обратно към стария си начин на живот. Дълги години не осъзнавах и живеех напълно заблудена, че всичко е наред във взаимоотношенията ни. Благодарна съм на много хора, които оказаха морална подкрепа в онези тежки дни за семейството ни. Сега редовно ходя в групата на съзависимите Ал-Анон, там се припознавам с останалите. Когато дойдох за първи път в групата на Ал-Анон, бях напълно безпомощна и уплашена от всичко, което ми се беше случило. Какво е да живееш със зависим? Това е изпитание, което неслучайно идва в живота на такъв тип хора като мен. От групата на Ал-Анон научих, че зависимият няма силата да спре. Трезвостта е само първата стъпка.

     Духовната програма е трудна. В групата всеки си избира спонсор, с когото общува. Спонсорът помага с това, да те изслуша, да сподели опита си. Любовта и подкрепата са на първо място. Получавам знания, които са важни, тъй като ние не сме зависими от веществото, а от човека, който обичаме. Работя със себе си, обичам човека, но не познавам болестта. Уча се как да го подкрепям, но с правилните реакции спрямо него. Да се дистанцирам и да не приемам лично обидите, когато говори и се проявява болестта му. Да реагирам по най-правилния начин спрямо ситуацията, в която се намирам. Желанието ми е да успея да се променям постепенно и да изградя нов характер, като практикувам Дванадесетте стъпки в семейната група на Ал-Анон. Пътят е много дълъг и тежък.

     Пожелавам си кураж и вяра в това пътуване към себе си.