ПО-РАЗБИРАЩА МОЯ СИН

     Преди много години се разведох с моя съпруг. Изпитвах болка и празнота- толкова ми беше тежко без него, без топлината, без осезателното чувство на обич, без топлото му тяло нощем в леглото. Осъзнах, че някак си съм станала зависима от него, не само в мислите си, но и във всички мои дела. Тръгвах да правя нещо и се спирах, мислех, че не мога без него. Нещо ненормално ставаше с мен.

     Тръгнах на дълга и мъчителна терапия при психотерапевт, доктор по психология. След време се почувствах „в кожата си", смела, самостоятелна, с реалистично чувство за себе си, с поглед в бъдещето и вина приблизително колкото у нормалните хора. Само едно нещо остана като предизвикателство - моят син. Избягах от проблемите с неговото възпитание от терапевтката, мислейки за пореден път в живота си, че ще се справя сама.

     Мина време, синът ми порасна. Разбрах, че употребява наркотици. Скандалите и безсънието станаха чест гост в дома ми. Той бягаше, аз го гонех. В един момент спря да се прибира. Животът ми беше станал непоносим за пореден път. Мислех за самоубийство. Търсех за всичко вина в себе си. Откривах някогашни грешки и всичко това комбинирано със страх от бъдещето. Дойде момент, в който вече не се издържаше и един ден просто отидох на сбирка. Бях чувала и знаех, че тези програми, 12-стъпковите на Анонимните алкохолици, помагали много.

     В Ал-Анон бих казала ме доведе сблъсъкът с реалността. Не можех повече да крия и понасям сама чувствата, които изпитвах - гняв, вина, колебание, срам. Моя приятелка ми изпрати книга, в която прочетох за съзависими в моята ситуация и изпаднах в шок: Нима аз съм съзависима? Какво е това? Как се стигна до тук? Изпуснах нещата. Това бяха мислите, които се блъскаха в горката ми глава. Изведнъж прозрях, че не съм по-различна от другите - като тях съм. Беше страшно да го прозра, но изпитах и облекчение.

     В групата исках да се почувствам малко по- сигурна и стабилна. Очаквах, че само ще бъда изслушана. Може би дори критикувана. Чувствах се лоша - слаба, объркана, грешна и безотговорна. Вече не очаквам някой да ме критикува и обвинява, а само да ми сочи пътя /групата като цяло и всеки член съзнателно или несъзнателно/. Очаквах да се променя - по-търпелива, по- спокойна, по-разумна, по-неподатлива на влияние, по-овладяна, по-щастлива, по-приемаща.

     При кризи можеше да се обадя на стотици членове на Ал-Анон, които да споделят своя опит, сила и надежда. Намерих си спонсор и се сблъсках с нови правила, правила пред себе си и самодисциплина. Очаквах спонсорът да свърши нещата вместо мен. Не бях права.

     Започнах с Първа стъпка от програмата. Съвсем ясно осъзнах, че не мога да контролирам друго човешко същество да говори, прави или мисли някакви неща. Опитвах се да наблюдавам сина си и по-скоро да наблюдавам себе си, когато го видя да прави някакви различни неща. Усещах неодобрението си, че той не ги прави по определен начин, по начин, който аз мисля за правилен или искам. Например неговият гняв за мои неща, които обаче са свързани и с него. Даде ми с думите си нов поглед, нов въпрос за нещо, което с години стои така за мен.

     В процеса на промяната ми в тази стъпка проумях, че не вземам решение или отношение, не защото съм нерешителна, а защото изпитвам страх от нямането, от липсата. Знам колко крехко може да е имането. Преди много години казвах: „Това е моята майка, моят баща, моят мъж" - всички ги загубих и разбрах, че никога не са били мои. Аз не притежавам другите хора.

     Когато синът ми отказва да бъде и да прави това, което аз искам, го съжалявам, чувствам провал, но и загриженост. Сърдя се, настоявам, манипулирам, измислям планове и стратегии, гневя се, крещя, опирам се на логиката (ако направиш това, ще се случи онова), на резултата (е, ти лошо дете ли искаш да бъдеш).

     Почти до края на Първа стъпка мислех и вярвах, че ако спра да се опитвам да го променя, ще е пълна катастрофа за мен... Хубавото в Ал-Анон е, че няма нищо задължително. Всеки върви със своя собствен ритъм. Учи се да споделя, да разкрива, да уважава, да изслушва.

     Изучавах своята роля в семейната болест, много неща видях и разбрах и още толкова не съм. Всеки прочит, всяка сбирка ми дават нови и нови гледни точки. Започнах да гледам по-реалистично на положението си, да разпознавам болестта. От много източници черпя сили да се боря с реалността - текстовете, групата, спонсора, братството, практическите инструменти за промяна, които стоят на нощното ми шкафче и в дамската ми чанта, за да са винаги до мен и да ми помагат. Особено полезна ми е брошурата с молитвата „Само днес" и книжката „Ден за ден в Ал-Анон", които ми помагат, каквито и неща да чуя и разбера, да ги приемам със спокойна душа и с убеждението, че всичко това е според Божията воля. Втора стъпка беше сериозен препъникамък, особено когато се замислях и опитвах да разбера отношенията си с и към Бог. Все още се затруднявам.

     Благодаря на Ал-Анон, на 12-стъпковата ни програма, на групата, на членовете на братството, които сега по време на пандемията COVID-19 се включват онлайн от цял свят, на всички доброволци, които вложиха труда си в превеждане и отпечатване на нашите материали, на тези, които изграждат връзки с членовете на АА и ги канят на нашите сбирки - техните откровения и възможността да им задавам въпроси ме правят по-осъзната, по-разбираща моя син.