МНОГО ЗАВИСИ ОТ САМИТЕ НАС

     С алкохолизъм в семейството животът не може да бъде сигурен и спокоен. Това го знаят всички, които са имали такъв живот. Но дали той въпреки това не може да бъде пълноценен, богат, творчески, тоест - щастлив? Някои от нас вече знаят, че може.

     Много зависи от самите нас. Това също го знаем, макар че невинаги искаме да се съгласим с него. Следователно за да се научим да живеем - било с продължаващ да пие, или с възвръщащ се към здравето алкохолик - се нуждаем от определени знания. Те се състоят от много проста информация за самата болест, която така прилича на не-болест, че някои продължават да я мислят за слаба воля, лош характер, злоба, асоциалност на личността и дузина други недостатъци.

Бъркат я членовете на семейството, бъркат я лекарите и психолозите, изследователите, духовниците, началниците в работата, съдиите и прокурорите, държавните власти - следователно като цяло голяма част от обществото.

     За да може алкохолизмът по-малко да се бърка с не-болест, трябва да разберем с какво се характеризира той именно като болест. Трябва да признаем - това е странна болест; срамна и коварна, развиваща се по-скоро постепенно, често приемаща формата на бунт срещу обществото, по-често обаче, макар че невинаги можем да го забележим - срещу самия себе си. Алкохолизмът е такава болест, която не се примирява със себе си. Самоотрича се, бяга от себе си, сама се преструва, че не е болест. Болна болест. Затова не трябва да се ядосваме, когато някой я бърка с лош характер. Като че ли алкохолизмът има лош характер. Трудно, но е така.

     Нашата работа е да видим какво наистина се крие под привидностите. Алкохолизмът е болест също без вина (или също с вина), както ангината, която можеш да хванеш, като ходиш в студа без шал, или коронарна болест, която най-често напада нежелаещите да спортуват любители на тлъстото свинско; така от алкохолизъм заболяват тези, които обичат да разтоварват напрежението си с чашка.

     Алкохолизмът се свързва или бърка с лошия характер не без причина. Прекаляването с алкохола отнема разума, деформира мисленето, преценките и способността за вземане на решения за своите действия. Алкохолизмът прави умните глупави, добрите - зли, чувствителните - безчувствени, нежните - груби, плахите - агресивни.

     Като че ли никъде другаде не може да се види толкова насилие, изневери, обиди, липса на уважение, пренебрежение и унижения, колкото в алкохолните семейства. Никъде другаде няма толкова взаимно провокирана несправедливост, освобождавана от желанието за отмъщение, поради паника, страх, обезверяване, разочарования и натрупващи се обиди.

     Алкохолизмът обаче все пак може да бъде победен. Благодарение на Анонимните алкохолици вече е известно, че тази болест може да бъде възпряна. Знаем за това, защото във всеки по-голям град, а и в много малки, всекидневно или няколко пъти в седмицата се събират стотици, а скоро сигурно ще бъдат и хиляди, трезвеещи алкохолици. Някои от тях са останали сами поради порока си, но други имат своите семейства. Разбити, осакатени, болни - но ги имат.

     Тези, които не пият, непрекъснато питат своите спонсори от АА и терапевтите си от центровете или отделенията за алкохолици, как да поправят причинените неправди, как да удовлетворят, да изплатят дълговете си от миналото. На мнозина това се удава удивително бързо. Така, сякаш вкъщи ги очаква затъженото и любящо въпреки всичко семейство. Някои обаче не успяват. Тяхната трезвеност не помага да се заглуши ехото от старите бури. Разбира се близките ги обичат, но продължават да страдат от предишното насилие и преживените неправди.

     Около тях се затваря омагьосаният кръг на продължаващите да болят обиди, непрекъснато подновяваните обвинения и постоянната принуда за усещане на чувство за вина. Неправдата живее като хидра със сто глави, които порастват след всяко отсичане. В такъв дом няма надежда за спокойствие. Алкохоликът се измъчва от желанието да промени това, което не може да бъде променено, тоест миналото и предишните постъпки. Случва се и двете страни да очакват една от друга това. Хората не гледат пред себе си, а се потапят в спомени от миналото. Затъват в тресавището. Гледането назад затруднява краченето напред, прави невъзможен избора на пътя към нещо ново, по-добро, по-различно от това, което е било преди.

Ева Войдило: Да простиш, София 2002

Превод: Васил Петров