ТЪРСЕНЕ НА ХАРМОНИЯ
В НАЧАЛОТО БЕ ХАОСЪТ...
Беше навсякъде.
В домашния безпорядък, в който постоянно изчезваха точно тези най-нужни книжа, мръсните парцали живописно се трупаха заедно с чистите, а под възглавницата, зад книгите в библиотеката и във всички други ъгли дебнеха празните и в различна степен напълнени бутилки. Постепенно все по-често празни.
В объркването на ден и нощ, в паническите събуждания без съзнанието за място и време, в трескавото търсене на скъсаната нишка на вчерашния ден и на опорна точка в днешния, в засядашия в гърлото страх от утре.
Във взаимоотношенията с близките, във въртележката на чувствата и емоциите, в заплитането на любов и омраза, на безпомощна злоба и чувство за вина. В истеричните изблици на нежност към детето ми и в също толкова истерични крясъци — по какъвто и да е повод, а всъщност винаги по един и същ повод: от отчаяние. Че не така, че не умея, че не мога.
Беше в мен и около мен. В най-близкото обкръжение и в целия огромен свят, който все по-често беше не за проумяване, не за разбиране, в който някаква си хартийка в някакво си учреждение прерастваше в проблем -страшен и заплашителен. В службата, където една компромитация гонеше следващата, където само безграничната добрина и вяра на някои хора направиха впоследствие възможни за понасяне срама и страха от поглед в очите.
Целият ми пиян живот беше хаос, аз пък — безволна трохичка, подмятана в него без цел и смисъл, а в същото време отчаяно осъзнаваща нуждата от тази цел и от този смисъл, което правеше още по-безнадежна липсата им.
И цялото ми трезвеене, вече близо седемгодишно, от години пълно със щастие и радостно удовлетворение, е всъщност от самото начало едно търсене и изграждане на ред, един инстинктивен стремеж към хармония като противовес на онзи хаос, който — знам го и чувствам! — не е заминал завинаги в небитието, а остава някъде много близо и ме чака... Нека си чака. Няма да дочака, ако аз самата не го избера. Избирам ред. Защото вече имам избор, сега МОГА ДА ИЗБИРАМ.
В паметта ми остава тази ужасна и болезнена, но грижливо пазена (като ярко "memento") картина на последните мигове от последното, много-седмично пиене: на къщата в плачевно състояние, на търкалящите се навсякъде по пода празни бутилки и играчки на четиригодишната ми дъщеря, боклуци, остатъци от детска храна, фасове и купища снимки от детството ми (какво ли съм търсила в тях толкова трескаво??). И на внезапно, ужасяващо ясно осъзнаване на всичко това; на внезапно, като че ли в ярка светлина на прожектора, забелязване в цялата тази отвратителна гнусотия наоколо — на картината на живота ми, на отражението на това, което съм направила с този живот и със самата себе си. И на непоносимо отвращение, и на безнадежност на убеждението, че вече е твърде късно, че нищо вече не може да се направи, че извън този хаос не съществува нищо.
После — няколко седмици след опита за самоубийство и след престоя в психиатрична болница — първата сбирка. От разказа на "спикера" не помня нищо, толкова старателно се бях изолирала от всичко, отплувах някъде надалеч, едвам дочувах шумоленето на гласовете. И изведнъж от това шумолене изплуваха думите, които за миг спряха света на едно място -пак като в проблясване на светкавица, в илюминация на Смисъла: "Сред глъчката и бързината върви спокоен..." Колко просто. Разревах се. И се влюбих в тези думи, вкопчих се в тях като удавник. До ден днешен на всяка една сбирка те предизвикват гърч от вълнение в гърлото ми, въпреки че от години знам Дезидерата наизуст, тя стана магично заклинание за трудни моменти, псалом на спокойствието и съгласието, молитва — също толкова важна, колкото онази за спокойствието.
Това беше проломът. Видях пътепоказател, в моментно провидение разбрах, че ИМА път. По-нантатъшното трасиране на този път са извършили поговорките на Анонимните Алкохолици — толкова прости и лаконични, и толкова мъдри истини, именено чрез своята лаконичност, чрез сполучливото мисловно съкращение "подреждащи света", моите заплетени отношения с него, моето фалшиво мислене за него. А също и фалшивите ми убеждения за себе си и за другите. Тоест — подреждащи всъщност моя изпогубен в хаоса ум, въвеждащи в него ясни критерии. Ред.
През цялото време беше - и продължава да бъде - абсолютно ясно за мен, че щом моят пиян живот беше хаос, новият - трезвен трябва да бъде граден като негова противоположност, т.е. като съзнателно конструиран Ред. А всеки ред, всяка една хармония означава някакъв ритъм, на който трябва да се подчиниш - значи: някакви рамки, дисциплинираност. Това беше трудно за приемане от моето анархистично алкохолно съзнание. Дисциплина? Значи - ограничения? Липса на свобода? Някога ми се струваше, че свободата е липса на ограничения. Демонстрирах го в алкохолната си горделивост, като разчупвах всякакви норми. Морални, правни, поведенчески, сетне - елементарни норми на здравия разум. Сега вече знам, че не е така. Болезненият урок по хаоса ми го доказа много убедително. Сега съм свободна повече от всякога, именно защото мога вече да приема ограниченията, които подреждат живота ми и му придават ритъм. Този ритъм е познат и "мой" - и внушава чувство за безопасност и спокойствие. В края на краищата, ограниченията са част от човешката биология, ограничение е например нуждата от сън или храна - трябва ли да се бунтуваме против тях (сигурно не е необходимо да добавям, че и това съм се опитвала да правя някога!) заради някаква въображаема "свобода"? Ограничение на тази "свобода" е всяко едно задължение - но именно възможността за приемане на отговорност (тоест - също и задължения) ме прави свободна, защото тя всъщност е възможност за избор. Съзнателно и по избор приетите принципи на поведение престават да бъдат ограничения -стават такт, отмерващ ритъм на духовния живот, както биенето на сърцето е основен такт на биологичния ни ритъм.
Когато изграждах живота си върху фундамента на реда, открих - чак след известно време и с известно учудване - че "обикновената" сбирка на AA e съвършен модел на такава безопасна, хармонична структура. Неговият ритъм, винаги един и същ, нерушим и ритуален, дава чувство за сигурност на движението в познато и "опитомено" пространство, а същевременно довежда до мисълта за нерушимостта на свръхчовешката Хармония, частица от която сме и ние (пак Дезидерата). За мен основните елементи на символичната структура на сбирката са извършили преоценка на много елементи от "предишния" живот в новата перспектива на реда. Например свещта. В "онзи живот" тя е била постоянен елемент от сценография на нощното пиене, реквизит, създаващ всякакви "настроения", които са служили на пиенето. Тук тя стана част от ритуала, задълбочаваща неговия смисъл с цялата огромна символика на огъня - светлина, топлина, пречистване, вяра, общност, пътепоказател... Всякакви принципи, норми и правила са били някога показатели на "робство", на ограничаване на моя аз. Помня добре, колко ме ядосваха в началото на трезвеенето ми принципите, спазвани на сбирките, колко ми досаждаше мисълта, че "някой иска нещо да ми наложи", колко подробно анализирах всеки един от тези принципи с неосъзнатото желание да намеря опровержение на целенасочеността му. Не успях, а онези ми опити са историческо доказателство за моята тогавашна незрялост, за повърхностното ми разбиране на феномена АА и на смисъла на функциониране в Общността на всеки един от нас, на същността на взаимоотношенията в нея. В момента, когато проумях смисъла на всеки от принципите, когато, признавайки неопровержимата им целенасоченост и мъдрост, ги приех като МОИ - те престанаха да бъдат изнервящо ограничение, а се превърнаха в признание на собствените ми убеждения. Аз не мисля: "забранено ми е да полемизирам, да критикувам, да задавам въпроси, да оценявам, да се надсмивам, да прекъсвам..." и т.н., не мисля "трябва да вдигам ръка и да чакам своя ред, за да кажа нещо". Мисля: "A3 не полемизирам, не критикувам, не оценявам..." Това е МОЯТ избор, моите принципи, които преди всичко на МЕН дават чувство за сигурност -САМАТА A3 да не съм от другите критикувана, оценявана, да имам право на собствено изказване без прекъсване, да се чувствам безопасно. И точно така се чувствам на сбирка. Така действа това.
А Хаосът чака. Знам, че е много близо - на разстоянието на едно мое решение само. И безкрайно далече - защото всеки ден отново избирам Ред.
Аня
АА
