ПРОСТИХ
След последната "гореща" дискусия с приятелите ми на тема "прощаване", реших накратко да споделя опита си. Ще разкажа, как протичаше при мен този процес, разделен във времето на различни етапи, без които не би се стигнало до крайния ефект -пълнато себеакцептиране. Необходими ми бяха много разговори, литература, собствени размисли, за да разбера най-после, да почувствам облекчение, всеобхващащо спокойствие и съгласие да съм, каквато съм, когато се оглеждам назад, когато се връщам мислено към миналото, към спомените си.
Да простиш на себе си и на другите - колко лесно е да се каже. За мен беше очевидно, че докато не простя на себе си, няма да простя на другите и следователно няма да се освободя от гнева и злобата, от презрението и желанието да отмъстя, от ненавистта към себе си, към хората и към Бога. Как да простя на себе си, че всъщност по собствено желание станах алкохоличка? Нали знам, че въпреки принципите на здравия разум усилено работех за своя алкохолизъм, ставайки лицемерна и недостоверна. Как да простя на себе си, че с пиенето си причинявах болка на всички, които не ми бяха виновни за нищо?
За любов отплащах с цинизъм, за приятелство с лицемерие и подигравка. Как да си простя, че бях причина за сълзите, безсънните нощи, страданието, болката, страха и огорчението на тези, които ме обичаха? Толкова много исках да обичам, а само наранявах, тъпчех чувствата им със своето поведение. Как да си простя, че лиших дъщерите си от спомени за радостно, безгрижно детство? Давах само заместител на това, което на всяко дете му се полага, което то трябва да получи, за да влезе във възрастния живот с доверие, с вяра в себе си и в другите. Осъзнаването на всичко това събуждаше в мен още по-голямо чувство за вина. Как можах да не го забелязвам? Как можах да живея и да постъпвам така?! Усещах желание за самоунищожение. Такъв човек не трябва да живее. Само че вече нямаше бягство в алкохола.
Трябваше да го гледам трезвено, с пълно съзнание. Болеше като никога преди, тази болка ми беше нужна и за първи път не бягах от нея. Е, и?... Не умрях, не полудях. Дълго време ме болеше отвътре. Отчаяна, тъжна, замислена, бледа извинителна усмивка, наведена глава, отпуснати рамене, поглед надолу. Чувствах се недостойна за дъщерите си, за мама, недостойна да вляза в църква, да моля за помощ, да говоря за нуждите си — нямах никакви нужди, нали нищо не заслужавах.
Самобичуваща се мъченица. Иследващият, колко ценен урок от дъщерите ми: "Мамо, колко дълго още ще се самоизмъчваш с това, нали онова време вече мина, важното е какво е днес, върни се при нас, искаме те усмихната и радостна, искаме да живеем нормално".
Това беше време на разбиране и прощаване на себе си. Не всичко, което направих, беше съзнателно и преднамерено. Живеех в света на илюзиите и не бях в състояние да преценя реално ситуацията; неосъзнавайки много неща, се отнасях небрежно към себе си и към другите. Знанието за това, какво е алкохолната болест, как се поема пътят към зависимостта, какви са механизмите на моето лицемерие, ми даде отговор на много въпроси, които ме измъчваха, помогна ми да разбера болното си поведение и мислене и да поема отговорността за себе си.
Престанах "да замествам Господ Бог" и се сдобрих със себе си. Да простиш на себе си не означава на забравиш. Не се лиших от чувството за вина окончателно, за да помня, към какво не искам да се върна повече. Вниманието, което всеки ден отделям на себе си и на другите, ми позволява да гледам своето отражение в огледалото с усмивка. Другите хора също ги гледам право в очите. Ходя с вдигната, но не и вирната глава. Когато през деня се появи чувството за вина, се обажда съвестта, че в забързаността на ежедневието днес пак ще обидя, ще нараня, няма да забележа. Това е за мен сигнал: стани, спри, помисли, дали това е правилният път. Може би затова сега ми е по-лесно да разбера, да се сдобря, да простя и на другите. Слушането на съвестта си ми позволява да не повтарям грешките си, а непрекъснато да се уча как да живея.
Мирослава Б.
(„Arka" № 32, 2000, с. 45-46)
