СЛЕД СТАЖА В ЧИКАГО

КАК ДА ПОМОГНЕМ НА ДЕТЕТО

(И НА РОДИТЕЛИТЕ)?   

      Наркотиците ни ужасяват дотам, че предпочитаме да не знаем за тях и да си "затваряме очи" за очевидните сигнали, че нещо лошо се случва с детето ни. Изведнъж то започва да носи по-лоши оценки, връща се със закъснение вкъщи, отсъства от извънучилищните занятия, изолира се от близките, става свръхчув-ствително, има проблеми с контактите с други хора. Всичко това ни безпокои, но предпочитаме да третираме забелязаните симптоми като проблеми на периода на узряването, например емоционалните разочарования или реакцията на неуспехи в училище. Допускаме всякакви възможности освен една - че това са наркотици. В такава ситуация няма нищо по-лошо от затваряне на очите. Такова отношение, пренебрегващо фактическата причина за промяната в поведението на детето ни, го прави по-дръзко, тъй като то се чувства освободено от отговорността за действията си. Едновременно с натруп­ването на проблематичните поведения на детето, започваме най-сетне да реагираме. Изостряме контрола, молим, а след това започваме да наказваме, ставаме агресивни, понякога шантажираме и се притесняваме, а когато нищо не помага, се чувстваме все по-безпомощни, объркани и ужасени. И ето така, без изобщо да го осъзнаваме, изпадаме в едно много коварно и мъчително положение, наречено съзависимост.

     Съзависимостта е участ на всеки човек, който, оставайки в близка връзка със зависимия човек, е подложен на деструктивното влияние на неговите поведения, губи способност за самостоятелни решения и контрол върху собствения си живот. Жертвите на съзависимостта са обикновено роди­телите, братята и сестрите, бабите и дядовците, понякога приятелите.

     Докъде води съзависимостта и болест ли е тя? Специалистите твърдят, че това не е болест, а само реакция на ненормалното поведение. Съза­висимостта обаче причинява болести и сериозни промени във всички сфери на живота, обхващайки неговите физически, психически, обществени и ду­ховни аспекти. Майката или бащата на зависимия човек, като усещат по­стоянно страх за детето, чувство за вина, срам, онеправдание, безпомощност и отчаяние, се намират под влиянието на непрекъснат стрес, който съдей­ства за възникването на най-различни страдания: безсъница, мигрени, хипертония, язва, аритмия на сърцето. Трудностите в обществената сфера се отнасят до неблагоприятните промени в контактите с други хора: проблеми в работата, откъсване от досегашните познати от страх да не се разбере срамният проблем, конфликти със съпруга и с другите деца. Абсолютното съсредоточаване върху проблемите на едното дете дезорганизира живота на цялото семейство. Затова можем да констатираме, че цялото семейство е до­коснато от съзависимостта. Дори ако съзависимостта не е болест в меди­цинския смисъл, тя изисква специализирана помощ.

     Каква помощ може да получи семейството, борещо се с проблема на наркоманията? Помощта обхваща няколко взаимносвързани помежду си елемента. Първият от тях е добиване на знания. Известно е, че задълбо­чените знания върху проблема са необходим фактор, един от най-мощните инструменти, които могат да бъдат използвани в процеса на оздравяването. Цялото семейство трябва да осъзнае какво е зависимостта, да опознае нейните механизми и динамика, да я съзре като един процес, който има предвидимо протичане и резултат, т.е., казано по друг начин, да разбере, че зависимостта е хронична и продължителна болест, която нелекувана води към смъртта. С изключение на смъртния резултат, гореприведената харак­теристика може да бъде приложена и към съзависимостта.

    Един от най-важните елементи на работата със съзависимите членове на семейството е помощта в осъзнаването и признанието, че те са безпомощни спрямо зависимостта на детето им и че са престанали да управляват живота си. Това е копие на Първата Стъпка на АА, пренесена върху терена на съзависимостта. Това е конфронтацията на родителите с трудната за приемане истина, че всички сме безсилни пред другите, пред това, което те чувстват, мислят, казват, сетне — правят, или пък пред това, което не чувстват, не мислят, не казват и не правят, а което ние бихме искали да правят. Осъзнаването на тази истина позволява да престанем да се борим за това, което  е невъзможно да се постигне.  Това ни дава възможност да се съсредоточим върху това, което можем да променим и върху което имаме влияние. Признанието, че сме безпомощни спрямо другите, парадоксално ни дава сила да променяме себе си и своя живот.  Изучаването на поредните стъпки, изслушването на историите на другите, споделянето на собствения опит, чувството за общност и подкрепа, а също така медитацията (за която ще стане дума по-късно) - всичко това е работа по Програмата на Два­надесетте Стъпки, работа за промяна на начина на мислене и следователно -творческо решаване на проблемите. Този нов поглед върху света съдейства за изграждането на нов стил на живот, който в резултат на тези промени става по-спокоен, по-богат, по-пълен, просто — по-щастлив. Трудно е да се обясни, как действа Програмата на Дванадесетте Стъпки и защо е ефикасна, на някой, който никога не е имал допир с нея. (...) Но тя действа. По време на нейната реализацията показваме на родителите погрешните им методи за постъпване със зависимия и предлагаме изработването на методи за про­мяна на неблагоприятните им навици на такива, които ще допринасят за процеса на оздравяване, които   няма да го забавят или   блокират. Това е дълготраен процес, а по време на протичането му родителите се учат да се справят  със   симптомите  на  съзависимостта,   да  ги   разпознават   и  да модифицират по подходящ начин поведението си. Важна част от груповата работа е работата върху освобождаването от чувството за вина, страх, срам и кривда, защото тези емоции значително смущават отношенията със зависимия. Особен акцент поставяме върху осъзнаването от родителите, какви са техните права (а не само задължения), какви са нуждите им и ги учим да ги удовлетворяват открито, без чувство за вина, тоест ги учим да се концентрират върху самите себе си, а не само върху децата. Това е много трудна част от работата в група. Родителите като че ли забравят, че са хора, които чувстват и се нуждаят, че имат права, които от никого не могат да бъдат нарушавани. Те са толкова съсредоточени върху проблемите на детето,   че   изцяло   изоставят   себе   си.   Реализират   схемата   на   пълна саможертва за детето, често за сметка на най-големи лишения. Не е лесно да се промени тази схема, но това трябва да се направи в интерес на самите родители, тъй като истината е такава, че детето от подобна жертва не се нуждае. На болшинството родители им е трудно да приемат тази истина.  Само един силен родител, без емоционални дефицити, който се реализира във всички области на живота, е за детето подходящ образец. Също така само един съзнателно действащ, силен и последователен родител е в състо­яние да се противопостави на наркоманията на детето си. Един фрустриран, жертващ се и нещастен родител е за детето най-лош възпитател, защото е безпомощен. Участвайки в групата, родителите променят досегашното си отношение спрямо детето и спрямо самите себе си на такова, което под­помага процеса на лечение на цялото семейство от зависимостта и съза­висимостта.

     Един от най-важните елементи на груповата работа върху проблема на зависимостта е според Програмата ученето на родителите, как могат да помагат на себе си в трудните моменти, какво могат да направят, за да постигнат вътрешно спокойствие. Сигурен метод, който успешно се прилага от участниците в терапевтичната група е релаксацията (медитацията). Отделяме за нея на всяка среща около 45-75 минути. Релаксацията се основава на успокоение на ума, което се усеща като общо разтоварване, вътрешна тишина, откъсване от проблемите, често блажено спокойствие. Характерна черта на това състояние е намаляване активността на мозъка от обикновените над 20 херца (импулси на секунда) до под 10 херца. Забавянето на работата на мозъка намалява темпото на дишане, спомага за по-малкото използване на кислород, за забавяне работата на сърцето и за обмяната на веществата. Оказва се, че такова състояние е много бла­гоприятно за нашия организъм.  Систематичните медитации облекчават психическото напрежение, а също така подобряват паметта, способността за концентрация и психически комфорт. Покрай регенериращото въздействие, дълготрайното и систематично практикуване на медитации причинява дълбоки положителни промени в личността — увеличава дистанцираността и толеранса спрямо трудностите и жизнените проблеми, позволява по-доброто разбиране на себе си и другите, подобрява здравното състояние, увеличава чувството за самоценност, себеакцептиране и удовлетворение от живота. Хората, в чието семейство съществува проблемът на наркоманията, са, както вече споменах, особено заплашени от дълготраен, опустошителен стрес, който разрушава тяхното психическо и физическо здраве. Възмож­ността за успокоение на ума, усещане за спокойствие сред непрекъснато изживяваното страдание, а също така релаксацията на организма и по-доброто самочувствие — това са цели, към които води систематичното практикуване на медитация.

     Разбира   се,   освен   всичките   програмни   действия,   един   от   най-съществените елементи според всички участващи в груповите срещи на родителите, е фактът,че те се намират сред хората, които изживяват същата драма на общуването със зависимото от наркотик дете. Съзнанието, че някой от тях е спечелил в тази борба, е извор на голяма надежда за родителите, които тепърва се опитват да го постигнат. Но участвайки в гру­повите занятия, родителите получават не само надежда. Получават също подкрепа, безусловна акцептация, възможност за изхвърляне вън от себе си, често за пръв път, на негативните емоции, на цялата си болка, скръб и отча­яние.  Откритието, че детето е зависимо, може да се сравни с поставянето на диагноза, че е неизлечимо болно. Във връзка с толкова трудната ситуация родителите често изпит­ват крайни емоции. В групата те могат да споделят чувствата си с другите, чувстващи се по подо­бен начин. Това дава усещане за връзка и разбиране, дава   също и сила. (...)

     Ако те безпокои поведението на детето ти, ако си загубил емоционален контакт с него, ако то е станало арогантно и раздра­знително и ако видимо те избягва, ако получава по-лоши оценки, ако е изгубило интерес към заня­тията си, ако е агресивно или, напротив, апатично и потиснато, ако се държи "странно" и изглежда "странно" — това е сигнал, че трябва да започнеш да допускаш мисълта, че причината могат да бъдат наркотиците! Това е труден момент за всеки родител. Често в този миг рухва целият ни свят и с това може да се оправдае фактът, че толкова дълго не искаме да забелязваме напредващата зависимост на детето ни. Твоят шанс за спасение и шансът на твоето дете е именно това, че бързо ще успееш да видиш фактите и да престанеш да ги отричаш.

     Не е вярно, че в наркомания изпадат само децата от най-бедните, непълни и лошо функциониращи семейства (от т. нар. социални низини). Наркоманията може да просъществува във всяко едно семейство, дори в това с най-висок социален статут. Твоята позиция в обществото и парите ти не опазват от подобни проблеми. Наркоманията е много "демократично" явление, т.е. в еднаква степен се отнася до всички нас. В този момент са ти много нужни познанията върху наркотиците. За да можеш да анализираш всичко правилно, трябва да притежаваш някакъв потенциал информация.

Гражина Собичевска

     Авторката е била поканена от Polish American Association, между другото за да помогне в организацията и воденето на групи за подкрепа на самеиствата на наркоманите. Притежава професионална подготовка за работа със зависимите, а също така личен опит, свързан с проблема на сина й Камил, който след няколкогодишен контакт с наркотиците е взел решение за лечение и е минал 18-месечна терапия за наркомани, а пона­стоящем успешно следва психология във Варшава. В Полша авторката няколко години е участвала в групи за семействата на зависимите, също и като съзависим родител. Силно е ангажирана в работата със семей­ствата, страдащи заради зависимостта на близките им.

животът ми е люлка

любов

омраза

страдание

радост

искам да намаля темпото

да видя

да изживея

всичко което е помежду 

(„Arka", 2000, № 32, с. 13-18)