AA - американска:
СПОМОГНА ЛИ АНОНИМНОСТТА ЗА СМЪРТТА НА ДЖИМ?
Отдавна смятах, че анонимността е част от моя живот. Че само аз трябва да знам, е, може би и още няколко мои близки приятели. Че това е нещо като добре пазена духовна тайна.
Впрочем текстовете в ежемесечния бюлетин, който издава моята група АА, са подписани винаги само с името и инициала на фамилията на авторите. Струваше ми се, че става въпрос за това никой от нас да не стане "прочут". Знам от друго място, че всички знаем своите пълни имена, а Ню Йорк таймс съвсем не ни дебне да публикува нашите имена.
Трезвен съм от седем години - не само трезвен, но и щастлив и ефикасен във всички сфери на своя живот. От какво повече може да бъде доволен човек? Работя в голяма фирма. Отидох в нея, след като престанах да пия, т.е. там ме познават като непиещ човек.
Имах в работата си един колега на име Джим. Той пиеше и то така, че всички там вече знаеха, че има проблем. Две години работехме един до друг. Той беше барман. Във фирмата смятаха, че именно защото е барман, идва на работа смърдящ на уиски.
Реших да проведа един разговор с Джим. Той видимо не беше доволен от това. Още преди да отговори каквото и да е знаех какво ще каже. Усмихнах се. Не му казах нищо за себе си. Давах си сметка, че ако ме беше помолил за помощ, бих могъл да му помогна.
Запазих своята анонимност. Чувствах, че трябва да почакам, докато Джим стане готов. Знаех, че АА ще му хареса, защото никой не се хвали със своята трезвеност. Ние сме хора, които просто се държат нормално. Сам чувствах, че тази дискретност и смирение ми харесват. Затова запазих своята тайна. Тя ми даваше своеобразно превъзходство над останалия свят.
Върнах се с това от погребението на Джим.
Нещо в плана ми не беше наред. Джим преминал на червено, когато се връщал вкъщи от целонощна работа в бара, тази работа, която не му беше нужна, за да живее, а за да пие. Вдовицата му е на 23 години. Видях също и двете му невръстни деца, прекрасни и изобщо неразбиращи какво се е случило. Гледах ги и си мислех, че можех по някакъв начин да помогна на Джим. Дали можех да направя нещо, за да можеше да живее и до днес?
Знам, че не съм виновен за смъртта на Джим. Но бях пропуснал две дълги години шанса си да го убедя. Може би щеше да бъде достатъчно, ако бях казал, не съм в АА. Само толкова. Днес разбирам, че Единадесетата традиция изисква да пазим анонимността си само при контактите с пресата, телевизията и радиото. Тя не ни забранява да казваме истината на познатите си.
Така че започвам да говоря на хората за това, че участвам в АА. Преди криех тайната си като нещо срамно. Страхувах се, че мога отново да се напия и тогава хората щяха да се подиграват на Мен - Великия и Прекрасния. Липсваше ми пълната вяра в нашата чудотворна програма. Липсваше ми смелост да разглася истината за това, което е най-важно за мен - АА.
Стига за това. Ако още веднъж се окажа в подобна тъжна ситуация като сегашната, тя няма да бъде предизвикана от това, че не съм държал достатъчно на друг, още страдащ алкохолик, за да му кажа за себе си и може би благодарение на това да облекча неговия най-голям проблем. А тогава... какво пък, кой знае какво може да стане?
В живота ми няма да има друг Джим. Аз вече разбрах идеята на анонимността.
Е.С. Бруклин, Ню Йорк, февруари 1972 г.
(„Arka" №23, 1998)
