ПРОБЛЕМИ…
Ева Войдило
ДОБРА ПСИХОТЕРАПИЯ
Продължение от брой 9
Добрата психотерапия би трябвало да помага, а не да вреди. Да помага невинаги означава моментално да оправя настроението. Един от първите етапи на задълбочената психотерапия е да се достигне до отхвърлени обиди, травми, болезнени преживявания от миналото. Това обикновено не повдига настроението. А просто представлява преходен етап на пътя към здравеене. Трябва да се изтърпи. В такъв момент не трябва да се отказваме от терапията. В такива моменти добрият терапевт умее да обясни на клиента, да го успокои, да му докаже значението на трудните чувствана този етап. Добрият терапевт информира за всички съществени обстоятелства, касаещи диагностичните и терапевтични процедури. Той винаги отговаря на въпросите по разбираем и изчерпателен начин. В добрата психотерапия няма място за критична оценка на чувствата, светогледа и изповядваните от клиента ценности. Няма също така място за умилкване и спечелване доверието на клиента чрез евтини комплименти или хвалене на неговите (нейните) преимущества. В добрата психотерапия водещ е принципът на дискретността, от която има и изключения; психотерапевтът също е длъжен да предупреди клиента за тях. Добрият психотерапевт е искрен, не крие своите чувства и възгледи (но и не се опитва да ги налага на клиента) и не прибягва до измама и манипулация.
Психотерапията е по-скоро изкувство отколкото занаят. При различните подходи можем да се натъкнем на изключително идейни, а дори и странни практики. При модела на терапия „гещалт” поставяме м. др. клиента пред празен стол, към който той отправя все още измъчващи го претенции към, например, отдавна починалия си баща. В когнитивно-поведенческа терапия клиентът може да съставя подробни планове за деня или менюта на поредните хранения, или списък на думите, които би искал да престане да употребява и т.н. Психоанализът се състои до голяма степен в изреждането на неконтролирани от терапевта, свободни асоциации, изричани лежейки с гръб към светлината и без да се гледа терапевта. По време на хипноза клиентът се докарва до състояние на безсъзнание, откъдето трябва да извади това, което би искал да знае за себе си. Чрез работа с тялото хората се освобождават от депресия, страхове или хронични болки благодарение на такива техники, като биодинамичен масаж, трениране на правилно дишане, автогенен релакс и други форми на физическо откодиране на неврологични блокади, които могат да се намират в най-различни точки на тялото и оттам да влияят отрицателно върху функционирането на даден човек.
Споменахме вече за това, че манипулацията по време на терапия е недопустима. Това е важен въпрос. Все пак трябва да сложим тази дума в подходящо семантично измерение. Ако наричаме манипулация въздействието върху друг човек, без той да осъзнава същността на процедурите, на които е подлаган, то би трябвало да признаем голяма част от психотерапията за една велика манипулация. И все пак няма да го направим. Добрата психотерапия не се състои в коварно изнудване на определени поведения. Най-важен е принципът, че не терапевтът, а клиентът определя целта на терапията. Средствата, които професионалистът избира, не трябва да се считат за манипулация, дори и ако пациентът не напълно съзнателно се поддава, нагажда или реализира „плана на терапевта”.
Това добре илюстрира методът на психотерапия наричан „ериксонски” от фамилното име на нейния създател (Милтън Ериксон, поч. през 1980 г.). Този изключителен американски психиатър, който на 17-годишна възраст, вследствие на прекаран детски паралич, е прекарал година на легло, а след това е живял в инвалидна количка, е оставил след себе си много подражатели, обучаващи се по течението, което самият той обичал да нарича „хипнотерапия”, а което ние сме прекръстили на „краткотрайна терапия”. Ериксон смятал, че инвалидността му е позволила да развие до съвършенство сетивото си за наблюдение. Благодарение на своята физическа недъгавост той се научил безпогрешно да „чете” хората. Съществуват много анекдоти, които показват необикновения му дар за подбиране на ефективни методи, задействащи у хората собствените им резерви, необходими за промяната. Една от неговите техники е била т.нар. „обратна директивност”. Ако пациентът не искал да признае нещо, Ериксон го молил да не говори абсолютно никога повече за това. Настоявал дотогава, докато пациентът не започнел да говори именно за това, което не искал да признае. Друга процедура, която се състои в отклоняване на вниманието (reframing), илюстрира примерът на току-що оженилия се мъж със смущения на ерекцията. По време на един от разговорите Ериксон го убедил, че единствената причина за проблема е ослепителната красота на неговата млада жена. Проблемът изчезнал още следващата нощ.
Ериксон станал известен и с това, че в терапията използвал елементи от приказки и притчи. Говори се, че веднъж вкарал в правия път млад палавник, доведен при него от отчаяните му родители. Ериксон го взел в кабинета си и го „почерпил” само с една историйка. Разказал му за разбойник, който бил влюбен в красива дама от добър дом. Престъпникът, разбира се, нямал никакъв шанс, но въпреки това се стараел да спечели нейното благоволение. С намерението веднъж завинаги да откаже неподходящия ухажьор от неговите опити, дамата студено му заявила: „Бих отишла с теб на танци, и не само, но ще трябва да станеш истински джентълмен.”. Мислела, че ще я остави на мира. А какво се оказало? От този момент мъжът започнал консеквентно да се превръща в джентълмен. Накрая бащата му дал дъщеря си за жена. И живяли дълго и щастливо. Този разказ направил такова впечатление на заслушилия се младеж, че за радост на своите родители сам поискал да се стабилизира. Ето какъв е бил Милтън Ериксон.
Не всеки притежава неговия талант, умение за наблюдение и усет за човешките нужди. И все пак всеки, който иска да помага на другите, трябва най-напред да се справи със самия себе си. А за съжаление, често пъти професията на психолог или психиатър избират мечтатели, на които неоснователно им се струва, че самото следване и практикуване ще разреши личните им проблеми. Би било трудно обаче по такъв начин да се подбират кандидатите, че за професията психотерапевт да претендират единствено хора зрели и психически силни.
За да не внасят в работата с пациентите собствените си проблеми и за да не се изгубят в гъсталака от невинаги проверени идеи за терапия, те би трябвало да ползват професионалната система за подкрепа, каквато осигурява надзорът на колегите, т.е. супервизията. Това е признана в света форма за взаимопомощ между терапевтите, която ги предпазва (както и поверените им пациенти) от злоупотреби и грешки. (...)
Тъй като през 2005 г. писах за това на страниците на месечника за психология „Характери”, ще си позволя да цитирам самата себе си:
„Супервизията е основен инструмент за контрол, с който съответните среди могат да разполагат, след като на „лекуващите душите” им бъде издадено разрешително за практикуване на тяхната мисия. Нито едно разрешително не може да бъде подсигурено така, че да дава стопроцентова гаранция за компетентността, етичността и психическото здраве на самите психотерапевти. (...) Накратко казано, цедката, през която пресяваме специалистите с аспирации за самостоятелна работа като психотерапевти, е с доста големи дупки. А като се има предвид и законите на пазара, до който лесно могат да се доберат всякакви мошеници, още повече би трябвало да се постараем да осигурим ефективни методи за проверка на това, как психотерапевтите работят със своите клиенти.”
Ако компромитираните психотерапевти подлежаха на супервизия, най-вероятно никога не биха прибегнали до доказаните им злоупотреби. Сигурна съм в това. Дори и да не ги познавам отблизо, не се съмнявам, че работейки сами, са загубили пътя. Психотерапията изисква дълбоко личен принос на терапевта и затова никога не трябва да бъде практикувана в самота.
Тук е мястото да споменем за още един вид терапия, между другото често срещан в областта на зависимостите, в изпълнението на хора, които сами са се справили добре с порока. Те представляват неоценим пример за пациентите, като им дават повече надежда отколкото терапевтите, които не са зависими, тъй като тя е подплътена с личен опит. Личният опит обаче не трябва да засенчва преживяваните от пациента проблеми. Именно пациентът е най-важният в процеса на психотерапия. В този смисъл лош терапевт е този, който се разкрива заради самия себе си, а не заради пациента.
Понастоящем не липсват отлични произведения за нюансите и тайните на психотерапията. Те обаче се намират на рафтовете в библиотеки и книжарници, посещавани главно от специалистите. Обикновените хора, тези, които евентуално ще търсят помощ в техните кабинети, по-скоро няма да посегнат към споменатите произведения. На тях ще им е от полза книга, която могат да четат във влака или вечер, преди да заспят. Но и такава, от която ще научат, от какви критерии да се ръководят при търсенето на добра психотерапия за себе си или за своите близки. С такова намерение и с мисълта за тях, а не за академиците и опитните психотерапевти, написах тази книга. Тя няма да допринесе за разширяване на познанията по психология, но, надявам се, ще допринесе за увеличаване на осведомеността на потенциалните клиенти, която ще им позволи да не стават жертви на измами и несправедливости, и не на последно място, да не си харчат парите за невинаги професионални услуги.