ВОДОВЪРТЕЖЪТ

НА СЪЗАВИСИМОСТТА

     Алкохолът въвлича в един вид водовъртеж, който влече към дъ­но­то не само алкохолика, но и цялото му семейство. Хората, които са най-близки на пиещия, не остават бездейни, те се опи­тват да спрат зависимия човек и това е норамален, човешки реф­лекс. Опитът да се въз­пре здравия човек от деструктивни действия дава в нормален свят предвидими ефекти. Проблемът е в това, че светът на алкохолика не е нор­ма­лен. Това е свят двойно „замътен”: първо, реакцията му спрямо алкохола не е нормална, защото той е пристрастен към него. Второ, този свят е фалшифициран чрез всеобхващащата система на илюзиите и отричането, която с ви­сока стена отделя алкохолика от реалното из­ме­ре­ние на събитията. Именно затова убеждаването, опи­тите за уговорки относно бъде­щето, посочването на фактите и конкретната аргу­мен­та­ция нямат приложение в този свят. Възпирайки алкохолика от пиене, аргументирайки, дискутирайки, поддавайки се на неговите обяс­нения и илюзии, ние започваме да кръжим заедно с него по една орбита, цен­тър на която е алко­холът. Като кръжим по орбитата със „своя” алко­хо­лик, ние ста­ваме уязвими на алкохолната обсесия, започваме да съ­сре­до­точаваме живота си около ал­кохола, без да го пием. Мислим не­пре­къс­нато, дали той няма да се напие днес, какво ли можем да направим, за да не пие, как да се държим, когато дойде пиян. Без да забележим, че животът ни е престанал да бъде зависим от нас, а е за­почнал да бъде зави­сим от алкохола, ние попадаме в пълния с унижения, страдание и ха­ос капан на съзависимостта. Живеейки в този капан, на всяка цена се опитваме да опазим алкохолика от последиците на не­говото по­ве­де­ние, лъжем, за да го прикрием, не даваме не само да се говори лошо за не­го, но и да се мисли така. Преставаме да обръ­щаме внимание на собствените си чувства и нужди, пред външния свят твърдо се правим, че всичко е наред. При все това сме бесни, чувстваме се подценени и из­ползвани, и въпреки това сме готови да направим всичко, само и са­мо да не бъдем от­хвърлени.

     Съзависимостта е свързана с по­зицията на разрешение. Кръ­жей­ки със зависимия в болния свят на илюзиите, ние деформираме на­чина на мисленето си — то се просмуква с отричане, с обви­нения сре­щу другите, с оправ­дания. Позицията на разрешение се вижда в осво­бож­да­ването на някого от отговорността за соб­ствения му живот, във взе­мането на този живот в нашите ръце. Ние ту осъждаме, ту из­ба­вяме „на­шия” ал­ко­холик, възпираме го, мислим вместо него, пла­нираме и взе­маме вместо него жизнени решения. Нашето разрешение, прие­ма­не­то на свръхотговорността са благоприятни за консервация на цялото положение и следователно за по-нататъшното му задържане на едно и също място. Точно по този начин съзависимите близки помагат на алкохолика да продължи пиенето си.

     Ключът към промяна на разрешителната позиция може да бъде „твър­дата любов”. Тази любов се основава на такова отношение към ал­кохолика, че самият той да понесе после­диците от пиенето си. Ако се е напил и не е отишъл на работа, нека сам да се изправи пред по­след­иците – може би, ако един път го уволнят, ще започне да се за­ми­сля сериозно над своя живот. Най-важното е да се изтръгнем от во­до­вър­тежа на алкохолната обсесия и да градим собствения си живот, в кой­то няма място за отговорността за поведенията на алкохолика и за опазването му от страданието, което е резултат от неговия алко­хо­ли­зъм.

Алина Хриневич

 („Арка” № 1, 2001)