Тревогите, натрапливите мисли и контролирането са илюзии. Те са номера, които погаждаме сами на себе си. Въобразяваме си, че пра­вим нещо, за да решим проблемите си, но всъщност не правим нищо такова. Мнозина от нас реагират по този начин и обикновено имат солидни причини. Вероятно тези хора за преживели много се­риоз­ни и сложни проблеми, които са разтърсили живота им и които биха накарали всеки нормален човек да се разтревожи, обезпокои, разстрои и почувства обсебен. Може би някои от нас обичат човек, затънал в неприятности – някой, който е излязъл извън контрол. Той мо­же да страда от алкохолизъм, разтройство на храненето, комар­джий­ство, някакъв психичен или емоционален проблем и дори от ня­кол­ко от тези неща едновременно.

     Някои от нас нямат чак такива проблеми, но въпреки това се безпокоят. Може би хората, които обичаме и на които държим, из­пит­ват резки промени в настроението си. Може би правят неща, с които ние не сме съгласни. Може би смятаме, че те трябва да се държат по ня­какъв по-различен и по-добър начин, който няма да съзадава тол­кова много проблеми.

     Възможно е да сме си изградили характерната за привърз­ва­нето нагласа, като постоянно се тревожим, реагираме и се опитваме да кон­тролираме всичко около себе си. Може би сме живели в некон­тро­ли­руема обстановка, сред неконтролируеми хора. Може би чрез об­себ­ване и контрол сме успявали да поддържаме някакъв баланс и поне вре­менно нещата не са се влошавали. После вероятно сме продължили да се придържаме към същата тактика. Страхуваме се да отпуснем юздите, тъй като винаги, когато сме го правили, са се случвали ужасни и болезнени неща.

     Може би сме били привързани към околните прекалено дълго време, живеейки заради тях и вместо тях, и вече просто нямаме свой собствен живот. По-безопасно е да останем привързани. Макар че са­мо реагираме, поне знаем, че сме още живи. Като обсебваме и кон­тролираме, ние поне имаме с какво да се занимаваме.

     Съзависимите се привързват към хората и проблемите по най-раз­лични причини. Няма значение, че като се тревожим, ние не ре­шаваме въпроса. Не е важно, че често тези проблеми въобще нямат решение. Не ни интересува и това, че заради грижите, които са ни об­се­били, не можем дори да четем, да гледаме телевизия или да излезем на разходка. Няма значение, че постоянно се тревожим какво ще каже или няма да каже другият, какво е направил или не е направил и какво ще направи след това. Няма значение, че нещата, които вършим, не по­магат на никого! Цената няма значение – ние ще продължаваме да се дър­жим по същия начин. Ще стиснем зъби, ще дръпнем юздите и ще се вкопчим по-здраво от всеки друг път.

     Някои от нас може би дори не съзнават, че са се хванали като удавници за сламка. Те може би са успяли да убедят сами себе си, че то­ва е единственият начин за оцеляване. Просто вярват, че нямат друг избор, освен да реагират на дадения проблем или човек по този об­себ­ващ начин. Много често, когато предлагам на хората да се отдръпнат от проблема или човека, те подскачат като ужилени. „О, не! – въз­клик­ват. – Не мога да постъпя така. Прекалено много го обичам и дър­жа на него, за да направя това. Този човек или проблем е прекалено ва­жен за мен. Длъжен съм да бъда привързан.”

     В такива случаи аз отговарям: „КОЙ КАЗВА, ЧЕ СТЕ ДЛЪ­ЖЕН?”

     Имам новини за Вас – и то добри новини. Ние не сме „длъж­ни”. Има по-добър начин и той се нарича „отделяне”. Отначало може да изглежда малко страшничко, но после нещата със сигурност ще по­тръгнат по-добре за всички.

          ПО-ДОБРИЯТ НАЧИН

     Какво точно представлява отделянето? Какво всъщност Ви карам да направите? (Както сигурно се досещате, „отделяне” е също термин от професионалния жаргон.)

     Нека първо разберем, какво отделянето не е. То не е студено и враждебно отдръпване; не е безропотно и отчаяно приемане на всичко, което животът и другите хора ни подхвърлят; не е механично съществуване и абсолютна незаинтересованост и пренебрежение към проблемите и хората; не означава, че трябва да гледаме на живота наивно и глуповато – като през розови очила; нито пък означава да кръшкаме от своите истински отговорности към себе си и околните; отделянето не предполага и прекъсване на взаимоотношенията. То също така не е оттегляне на нашата любов и загриженост, въпреки че понякога този тип отделяне може да се окаже най-добрият за момента.

     Идеалният вариант на отделянето е откъсване или отдръпване от човека или проблема, но направено с любов. Според една брошура, озаглавена „Отделяне”, която от години се чете на сбирките на Ал-Анон, отделянето означава, че ние се освобождаваме умствено, емо­цио­нално и дори физически от нездравословното (и често пъти мъчи­телно) обвързване с живота и отговорностите на някой друг, че се отърсваме и от проблемите, които не можем да решим.

     Отделянето се основава и на след­ните предпоставки: всеки чо­век е отговорен сам за себе си; ние не мо­жем да решаваме про­бле­мите на дру­гите; от притесненията няма полза. Стремим се да не се на­гърб­ваме с чуж­ди отговорности, вместо това се гри­жим за соб­стве­ните си за­дъл­жения. Оставяме хо­ра­та, които са за­бъркали някоя каша, да си по­не­сат по­след­свията. Позво­ля­ва­ме на околните да бъ­дат такива, каквито са. Раз­ре­ша­ваме им да по­е­мат отговорности и да се развиват. Даваме и на себе си тази свобода. Опитваме се да живеем живота си по въз­мож­но най-добрия начин. Стремим се да разберем какво можем и какво не можем да променим. След това преставаме да се опитваме да про­ме­ним нещата, които не сме в състояние да променим. Правим каквото мо­жем, за да разрешим даден проблем, и после спираме да се терзаем и измъчваме. Ако не можем да решим някакъв проблем и сме направили всичко възможно, за да открием решението му, просто се научаваме да живеем с него или въпреки него. И в крайна сметка се опитваме да бъдем щастливи – с усилие на волята се съсредоточаваме върху ху­ба­вите неща в живота си и постепенно започваме да изпитваме бла­го­дар­ност, че съществуват. Научаваме магическата формула, че ако се въз­пол­зваме максимално от това, което имаме, то се увеличава.

     Отделянето означава „живот в настоящето” – съществуване тук и сега. Позволяваме на живота да следва естествения си ход, вместо да се опитваме да го пришпорваме и контролираме. Преставаме да съ­жаляваме за миналото и да се страхуваме от бъдещето. Възползваме се максимално от всеки нов ден.

     Отделянето означава да приемем действителността, тоест фак­тите. То изисква вяра – вяра в себе си, в Бога, в другите, вяра в ес­тествения и предначертан ход на нещата в света. Вярваме в пра­вил­ността и справедливостта на всеки един миг. Отърсваме се от непри­ятностите и грижите, и си позволяваме да се радваме на живота въ­пре­ки нерешените проблеми. Вярваме, че всичко е наред въпреки кон­фликтите. Вярваме, че Някой, който стои по-високо от нас, знае, пред­определя и се грижи за съдбата ни. Съзнаваме, че този Някой може да направи много повече от нас самите за решаването на проблемите ни. Затова се опитваме да не Му се бъркаме и Му поз­во­ляваме да го направи. И в даден момент знаем, че всичко е наред, за­щото виждаме как и най-странните (и често пъти най-болезнени) неща се оказват полезни и се развиват по благоприятен за всички начин.

     Джули Холис посвещава една част от книгата си „За­тлъ­стя­ването е семеен проблем” на съзависимостта. Там тя определя отде­ля­нето като „поддържане на здравословен неутралитет”.

     Отделянето не означава, че вече не ни е грижа за никого. Сми­сълът му е в това, да се научим да обичаме, да се грижим и да се об­върз­ваме, без да се побъркваме. Отделянето означава да престанем да създаваме хаос в ума си и около себе си. Когато спрем да се мятаме насам-натам, измъчвани от притеснения и тревоги, ние вече сме в съ­стояние да вземаме правилни решения, как да обичаме истински хората и как да решаваме проблемите си. Чувстваме се свободни да обичаме и да се грижим за околните по начин, който да е полезен за тях и да не на­ранява нас самите.

     Преимуществата на отделянето са много: спокойствие; усе­ща­не за душевен мир; възможност да даваме и получаваме любов по на­чин, който повишава самочувствието ни и ни изпълва с енергия; спо­соб­ност да откриваме истинските решения на проблемите си. Чувстваме се свободни да живеем собствения си живот, без да изпитваме вина заради това и без да смятаме, че сме отговорни пред другите. Понякога отделянето мотивира и позволява на хората око­ло нас да започнат да ре­шават собствените си про­блеми. Ние преставаме да се тревожим за тях, те поемат щафетата и в крайна сметка започват да се грижат сами за себе си. Какъв велик план! Най-после всеки от нас започва да си гле­да собствената работа.

     В първата част на книгата описах какво пред­ставлява човек, затънал в блатото на об­себ­ва­нето и постоянните тревоги. Познавам много хора, които е трябвало (или са избрали) да жи­веят с такива сериозни проблеми, като например веч­но пиян съпруг алкохолик, дете-инвалид или юноша, който твърдо е решил да развали живота си като взема наркотици и се забърква в раз­ли­ч­ни престъпления. Тези хо­ра се научаваха да жи­ве­ят със своите проблеми и въпреки тях. Те скър­бяха за нещата, които бяха загубили, след това обаче не се при­ми­ряваха и не се поддаваха на мъката и отчаянието, а намираха начин да заживеят в душевен мир, ентусиазъм и благодарност за хубавите неща в живота си. Те изпълняваха стриктно задълженията си. Даваха на дру­гите, обичаха ги и им помагаха, но обичаха и даваха и на себе си. Тези хо­ра ценяха високо собствената си личност. Те, разбира се, не по­стиг­наха всички тези неща изведнъж, без усилия и проблеми, но упорито се стремяха към тях и в крайна сметка ги овладяха.

     Дължа голяма благодарност на всички тези хора. Те ме на­у­чиха, че отделянето е възможно и ми показаха, че то наистина върши работа. Аз пък искам да вдъхна тази надежда на Вас. Ще ми се да вяр­вам, че Вие, от своя страна, ще я предадете на някой друг и по този начин още хора ще разберат, че отделянето е нещо съвсем реално и тряб­ва постоянно да бъде насърчавано.