Тревогите, натрапливите мисли и контролирането са илюзии. Те са номера, които погаждаме сами на себе си. Въобразяваме си, че правим нещо, за да решим проблемите си, но всъщност не правим нищо такова. Мнозина от нас реагират по този начин и обикновено имат солидни причини. Вероятно тези хора за преживели много сериозни и сложни проблеми, които са разтърсили живота им и които биха накарали всеки нормален човек да се разтревожи, обезпокои, разстрои и почувства обсебен. Може би някои от нас обичат човек, затънал в неприятности – някой, който е излязъл извън контрол. Той може да страда от алкохолизъм, разтройство на храненето, комарджийство, някакъв психичен или емоционален проблем и дори от няколко от тези неща едновременно.
Някои от нас нямат чак такива проблеми, но въпреки това се безпокоят. Може би хората, които обичаме и на които държим, изпитват резки промени в настроението си. Може би правят неща, с които ние не сме съгласни. Може би смятаме, че те трябва да се държат по някакъв по-различен и по-добър начин, който няма да съзадава толкова много проблеми.
Възможно е да сме си изградили характерната за привързването нагласа, като постоянно се тревожим, реагираме и се опитваме да контролираме всичко около себе си. Може би сме живели в неконтролируема обстановка, сред неконтролируеми хора. Може би чрез обсебване и контрол сме успявали да поддържаме някакъв баланс и поне временно нещата не са се влошавали. После вероятно сме продължили да се придържаме към същата тактика. Страхуваме се да отпуснем юздите, тъй като винаги, когато сме го правили, са се случвали ужасни и болезнени неща.
Може би сме били привързани към околните прекалено дълго време, живеейки заради тях и вместо тях, и вече просто нямаме свой собствен живот. По-безопасно е да останем привързани. Макар че само реагираме, поне знаем, че сме още живи. Като обсебваме и контролираме, ние поне имаме с какво да се занимаваме.
Съзависимите се привързват към хората и проблемите по най-различни причини. Няма значение, че като се тревожим, ние не решаваме въпроса. Не е важно, че често тези проблеми въобще нямат решение. Не ни интересува и това, че заради грижите, които са ни обсебили, не можем дори да четем, да гледаме телевизия или да излезем на разходка. Няма значение, че постоянно се тревожим какво ще каже или няма да каже другият, какво е направил или не е направил и какво ще направи след това. Няма значение, че нещата, които вършим, не помагат на никого! Цената няма значение – ние ще продължаваме да се държим по същия начин. Ще стиснем зъби, ще дръпнем юздите и ще се вкопчим по-здраво от всеки друг път.
Някои от нас може би дори не съзнават, че са се хванали като удавници за сламка. Те може би са успяли да убедят сами себе си, че това е единственият начин за оцеляване. Просто вярват, че нямат друг избор, освен да реагират на дадения проблем или човек по този обсебващ начин. Много често, когато предлагам на хората да се отдръпнат от проблема или човека, те подскачат като ужилени. „О, не! – възкликват. – Не мога да постъпя така. Прекалено много го обичам и държа на него, за да направя това. Този човек или проблем е прекалено важен за мен. Длъжен съм да бъда привързан.”
В такива случаи аз отговарям: „КОЙ КАЗВА, ЧЕ СТЕ ДЛЪЖЕН?”
Имам новини за Вас – и то добри новини. Ние не сме „длъжни”. Има по-добър начин и той се нарича „отделяне”. Отначало може да изглежда малко страшничко, но после нещата със сигурност ще потръгнат по-добре за всички.
ПО-ДОБРИЯТ НАЧИН
Какво точно представлява отделянето? Какво всъщност Ви карам да направите? (Както сигурно се досещате, „отделяне” е също термин от професионалния жаргон.)
Нека първо разберем, какво отделянето не е. То не е студено и враждебно отдръпване; не е безропотно и отчаяно приемане на всичко, което животът и другите хора ни подхвърлят; не е механично съществуване и абсолютна незаинтересованост и пренебрежение към проблемите и хората; не означава, че трябва да гледаме на живота наивно и глуповато – като през розови очила; нито пък означава да кръшкаме от своите истински отговорности към себе си и околните; отделянето не предполага и прекъсване на взаимоотношенията. То също така не е оттегляне на нашата любов и загриженост, въпреки че понякога този тип отделяне може да се окаже най-добрият за момента.
Идеалният вариант на отделянето е откъсване или отдръпване от човека или проблема, но направено с любов. Според една брошура, озаглавена „Отделяне”, която от години се чете на сбирките на Ал-Анон, отделянето означава, че ние се освобождаваме умствено, емоционално и дори физически от нездравословното (и често пъти мъчително) обвързване с живота и отговорностите на някой друг, че се отърсваме и от проблемите, които не можем да решим.
Отделянето се основава и на следните предпоставки: всеки човек е отговорен сам за себе си; ние не можем да решаваме проблемите на другите; от притесненията няма полза. Стремим се да не се нагърбваме с чужди отговорности, вместо това се грижим за собствените си задължения. Оставяме хората, които са забъркали някоя каша, да си понесат последсвията. Позволяваме на околните да бъдат такива, каквито са. Разрешаваме им да поемат отговорности и да се развиват. Даваме и на себе си тази свобода. Опитваме се да живеем живота си по възможно най-добрия начин. Стремим се да разберем какво можем и какво не можем да променим. След това преставаме да се опитваме да променим нещата, които не сме в състояние да променим. Правим каквото можем, за да разрешим даден проблем, и после спираме да се терзаем и измъчваме. Ако не можем да решим някакъв проблем и сме направили всичко възможно, за да открием решението му, просто се научаваме да живеем с него или въпреки него. И в крайна сметка се опитваме да бъдем щастливи – с усилие на волята се съсредоточаваме върху хубавите неща в живота си и постепенно започваме да изпитваме благодарност, че съществуват. Научаваме магическата формула, че ако се възползваме максимално от това, което имаме, то се увеличава.
Отделянето означава „живот в настоящето” – съществуване тук и сега. Позволяваме на живота да следва естествения си ход, вместо да се опитваме да го пришпорваме и контролираме. Преставаме да съжаляваме за миналото и да се страхуваме от бъдещето. Възползваме се максимално от всеки нов ден.
Отделянето означава да приемем действителността, тоест фактите. То изисква вяра – вяра в себе си, в Бога, в другите, вяра в естествения и предначертан ход на нещата в света. Вярваме в правилността и справедливостта на всеки един миг. Отърсваме се от неприятностите и грижите, и си позволяваме да се радваме на живота въпреки нерешените проблеми. Вярваме, че всичко е наред въпреки конфликтите. Вярваме, че Някой, който стои по-високо от нас, знае, предопределя и се грижи за съдбата ни. Съзнаваме, че този Някой може да направи много повече от нас самите за решаването на проблемите ни. Затова се опитваме да не Му се бъркаме и Му позволяваме да го направи. И в даден момент знаем, че всичко е наред, защото виждаме как и най-странните (и често пъти най-болезнени) неща се оказват полезни и се развиват по благоприятен за всички начин.
Джули Холис посвещава една част от книгата си „Затлъстяването е семеен проблем” на съзависимостта. Там тя определя отделянето като „поддържане на здравословен неутралитет”.
Отделянето не означава, че вече не ни е грижа за никого. Смисълът му е в това, да се научим да обичаме, да се грижим и да се обвързваме, без да се побъркваме. Отделянето означава да престанем да създаваме хаос в ума си и около себе си. Когато спрем да се мятаме насам-натам, измъчвани от притеснения и тревоги, ние вече сме в състояние да вземаме правилни решения, как да обичаме истински хората и как да решаваме проблемите си. Чувстваме се свободни да обичаме и да се грижим за околните по начин, който да е полезен за тях и да не наранява нас самите.
Преимуществата на отделянето са много: спокойствие; усещане за душевен мир; възможност да даваме и получаваме любов по начин, който повишава самочувствието ни и ни изпълва с енергия; способност да откриваме истинските решения на проблемите си. Чувстваме се свободни да живеем собствения си живот, без да изпитваме вина заради това и без да смятаме, че сме отговорни пред другите. Понякога отделянето мотивира и позволява на хората около нас да започнат да решават собствените си проблеми. Ние преставаме да се тревожим за тях, те поемат щафетата и в крайна сметка започват да се грижат сами за себе си. Какъв велик план! Най-после всеки от нас започва да си гледа собствената работа.
В първата част на книгата описах какво представлява човек, затънал в блатото на обсебването и постоянните тревоги. Познавам много хора, които е трябвало (или са избрали) да живеят с такива сериозни проблеми, като например вечно пиян съпруг алкохолик, дете-инвалид или юноша, който твърдо е решил да развали живота си като взема наркотици и се забърква в различни престъпления. Тези хора се научаваха да живеят със своите проблеми и въпреки тях. Те скърбяха за нещата, които бяха загубили, след това обаче не се примиряваха и не се поддаваха на мъката и отчаянието, а намираха начин да заживеят в душевен мир, ентусиазъм и благодарност за хубавите неща в живота си. Те изпълняваха стриктно задълженията си. Даваха на другите, обичаха ги и им помагаха, но обичаха и даваха и на себе си. Тези хора ценяха високо собствената си личност. Те, разбира се, не постигнаха всички тези неща изведнъж, без усилия и проблеми, но упорито се стремяха към тях и в крайна сметка ги овладяха.
Дължа голяма благодарност на всички тези хора. Те ме научиха, че отделянето е възможно и ми показаха, че то наистина върши работа. Аз пък искам да вдъхна тази надежда на Вас. Ще ми се да вярвам, че Вие, от своя страна, ще я предадете на някой друг и по този начин още хора ще разберат, че отделянето е нещо съвсем реално и трябва постоянно да бъде насърчавано.