КОЛКОТО ПОВЕЧЕ ДАВАШ,

ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ПОЛУЧАВАШ

Разговор на Халина Зажецка с Бохдан Д.,

специалист по терапия на зависи­мостите, „магистър по АА”

 (от книгата „Завръщане от ада”)

     Ти си един от тези хора, които напълно са променили жи­во­та си. Някога не си си и представял, че може да се живее, без да се пие, днес имаш зад гърба си дипломна работа на те­ма ал­ко­хо­лизъм, непрекъснато помагаш на други алкохо­лици. Трезвен си от четиринайсет години. Колко трудно е било за теб да се разделиш с алкохолното пристрастие?

     Такива понятия като „пристрастие” или „зависимост” из­об­що не ме касаеха, изобщо не се затормозявах да се занимавам с тях. А ду­ми­те „да останеш трезвен” звучаха напълно абстрактно. Дълго не се смя­тах за алкохолик. Познавах много хора, пиещи повече от мен, не­кон­тролиращи своето пиянство.

     Вкуса на алкохола познах, както много други хора, от лю­бо­питство. Няколко години пиех само по случай разни празници, не се на­пивах. На собствената си сватба изпих само няколко чаши вино. Дойде обаче времето, когато в алкохола намерих лекарство срещу всич­ките си грижи, срещу тъгата за жена ми, която замина на работа в чуж­бина. С алкохол заглушавах също тъгата си за вкъщи, когато са­ми­ят аз работих „на тръбата”, тоест при газо­про­вод в Съветския съюз. Намерих нещо, което поне за малко ми носеше облекчение, успо­ко­я­ва­ше ме. Отначало пиех в компания, след това все по-често сам. След за­връ­щането си в родината про­дължих, макар че вече нямаше нужда да тъгувам по близките си.

     Приятелите и близките ми ми казваха, че пия твърде мно­го, но аз не ги слушах – нали си пиех „нормално”, като другите. С вре­мето уве­личавах дневните дози, събуждах се с все по-ужасен махмурлук. Най-накрая сам забелязах, че не съм в състояние да се спра. Това не бе­ше все още канавка и денатурат, но дори соб­стве­ната си майка до­ве­дох дотам, че да ме нарече много вулгарно. В на­шия дом никога преди такива думи не се бяха чували.

     Започнах да достигам дъното си. През 1991 г. много исках да по­срещна папа Йоан Павел II, който дойде във Варшава. Пих то­гава два дена безспирно, а когато поизтрезнях малко, бях потре­сен, че папата вече е приключил посещението си. Известно време по-късно заминах на екскурзия в Прага – много обичам този град. С ужас осъзнах, че градът вече не ме интересува, от забеле­жи­телностите му обикалях само бирариите.

     Пропивах пари, придобих хипертония, имах разни травми по тя­лото си. Башя, жена ми, все по-често плачеше. Към дъщеря ни се ста­раех да бъда добър, но за каква добрина да говорим, ко­га­то таткото непрекъснато бръщолеви, клатушка се и нищо не го ин­тересува?

     Започнах да разбирам, че трябва да се обърна за помощ ня­къ­де, защото вече не се справям. И тогава някой ми каза, че един етаж по-горе живее лекар, непиещ алкохолик, който по­ма­га на други ал­ко­хо­лици. Притеснявах се, срамувах се, но накрая по­ка­них Марчин в нас.

     От онази среща изминаха четиринадесет години, но аз я помня като че ли беше вчера. Бях седнал на фотьойла, до мен жена ми, а Мар­чин говореше за алкохолната болест и за това, какво се случва с хо­рата, злоупотребяващи с алкохол. Това не бе­ше академична лек­ция, а разказ за собствените му изживявания и излизане от алко­хо­лиз­ма. Тогава разбрах, че това е нелечима бо­лест, завинаги, че никой ал­ко­холик никога не може да се научи да пие контролирано, трябва да от­каже пиенето изцяло.

     Постепенно осъзнавах, колко страшни неща разправя съсе­дът ми. Как така да не пия до края на живота си? А сватби, именни дни, екс­курзии – без бутилка? Нали това е нереално, така не става.

     Чух, че най-важното е да се научиш да живееш без алкохол, то­га­ва е възможно минаването на „другия бряг”.

     Няколко дена по-късно, на 23 май 1991 г. отидох на първа­та си сбирка на групата на АА „Възраждане”.

     Отиде там по собствено решение или под натиска на се­мей­ство­то?

     Беше ми писнало вече от пиенето и наистина търсех по­мощ. Но отивах там като осъден, потях се, ръцете ми трепериха. Видях неголяма зала, табуретки, някой запали свещ. Всички се представяха с малките си имена, всеки казваше, че е алкохолик. И аз го казах. Водещият ме попита имам ли проблем с алкохола и ис­кам ли да престана да пия. Потвърдих и чух ръкопляскане. Не защото съм алкохолик, а за смелостта да си призная проблема.

     Започнах да наблюдавам присъстващите. Нямаше там хо­ра, миришещи на вчерашна водка, никой не изглеждаше като пия­ница. Всички се отнасяха дружелюбно с мен. Изглеждаше, че на­ис­ти­на се радват, че още един алкохолик има шанс да се спаси. На тази моя първа сбирка срещнах приятели, с които до ден днешен поддържам връзка: Кажик, Ришек, Фелек и други, симпатични, лъчезарни хора. Те тогава не пиеха от четири, седем или еди­най­сет години, което ми се струваше невъзможно.

     Започнах да посещавам сбирки също и на други групи. В промеждутъка обаче пиех. По-малко от преди, но беше по-силно от мен. Чувствах се кошмарно заради това. Попитах Марчин – този лекар, непиещ алкохолик – какво да правя сега? Той ми предложи стационарно лечение в отделение за алкохолици. Послушах го и през септември 1991 г. станах пациент на „Сорбоната” – така на жаргон им викат на тези центрове за терапия на алкохолици. Аз попаднах в Центъра по терапия на зависимостите при д-р Воро­но­вич във варшавския Институт по психиатрия и неврология.

     Много трудно ми беше да се разделя с водката и престанах да пия чак един ден преди да ме приемат в центъра. По време на терапията не беше лесно – „преработване” на целия живот и пие­не, честна морална равносметка, опознаване на програмата на АА – всичко по т. нар. Модел Минесота. Научих, че един от най-важ­ните симптоми на алкохолната болест е упоритото й отричане.

     Противно на фактите, пиещият алкохолик по-скоро ще разреши да го нарекат луд, отколкото алкохолик?

     Точно така. Но дори ако някой най-накрая казва „аз съм ал­ко­холик”, не е задължително и да го чувства така. А здравеенето започва от пълна идентификация с алкохолната болест. Аз завър­ших терапия в професионален център, един от най-добрите. И имах големи надежди за трезвен живот. И въпреки това – каз­вам го с болка – още в про­дъл­жение на две години си пийвах. Днес си мисля, че не съм се отнасял достатъчно сериозно към бо­лестта си, а това винаги свършва печално.

     След терапията участвах в сбирки на АА, но изобщо не ра­бо­тех върху себе си. Радвах се, че не пия и това ми се струваше достатъчно. Изобщо не се занимавах с програмата на 12-те стъп­ки, като че ли те не се отнасяха за мен. Когато заминах като екс­кур­зо­вод за Чехия, за пръв път пак посегнах към алкохола. После това се случваше още няколкократно. Не разбирах самия себе си. Алко­холът нищо не ми уреждаше, даже и не ми беше вече вкусен. Не исках да пия, но след по-кратко или по-дълго спиране пак, без да мисля, рефлексно посягах към него. 

     И все пак Анонимните алкохолици ми бяха отнели комфор­та на пиенето. Чувствах се нечестен спрямо общността. Не защото криех своите „сривове”. Трудно е да се обясни, но имах убежде­ние­то, че изневерявам и на себе си, и на новите си приятели. Реших още веднъж нещо да направя със себе си. Пак помолих за помощ Марчин, моя съсед, лекар, който в един частен център в Закопане води терапевтични сесии за зависими. Той действително ме посъ­ветва да повторя опита си за трезвеене – да мина втора терапия. Срамувах се да отида при д-р Воронович. Пък и не знаех дали при­ема рецидивисти. Затова реших да замина за този частен център в пла­нината.

     Въпреки моите провали жена ми винаги подкрепяше опи­ти­те ми да се справя с болестта си. Този път също каза, че за тера­пията пари трябва да се намерят! Тогава взех окончателно реше­ние: не искам да пия. И наистина бях узрял да го постигна. Нужда­ех се от някакъв символ, който да ми помогне да отделя моя пиян живот от трезвения. Избрах числото „24” – асоциирам го с изпо­вядваната в АА фолософия да живеем само с днешния ден, с на­сто­ящите 24 часа, без да се измъчваме от миналото и бъдещето.

     Първият ден на новия ми живот беше 24 септември 1993 година. Оттогава до ден днешен не съм близнал нито капка ал­ко­хол. И се моля така да остане. Помня как изсипах в мивката би­ра­та, която получих от колегите в работата. Преди жена ми го пра­веше, а в моите очи това беше варварство. Сега го сторих сам и се почувствах много добре.