ПРОБЛЕМИ…

Ева Войдило

ДОБРА ПСИХОТЕРАПИЯ

Продължение от брой 9

     Добрата психотерапия би трябвало да помага, а не да вреди. Да по­мага невинаги означава моментално да оправя настроението. Един от първите етапи на задълбочената психотерапия е да се достигне до от­хвър­лени обиди, травми, болезнени преживявания от миналото. Това оби­кновено не повдига настроението. А просто представлява преходен етап на пътя към здравеене. Трябва да се изтърпи. В такъв момент не трябва да се отказваме от терапията. В такива моменти добрият те­ра­певт умее да обясни на клиента, да го успокои, да му докаже значе­ние­то на трудните чувствана този етап. Добрият терапевт информира за вси­чки съществени обстоятелства, касаещи диа­гно­стичните и тера­пев­тич­ни процедури. Той винаги отговаря на въ­про­сите по разбираем и из­черпателен начин. В добрата психотерапия няма място за критична оценка на чувствата, светогледа и из­по­вяд­ваните от клиента ценности. Няма също така място за умилкване и спечелване доверието на кли­ен­та чрез евтини комплименти или хвалене на неговите (нейните) пре­и­му­щества. В добрата психотерапия водещ е принципът на дискрет­ност­та, от която има и изключения; психотерапевтът също е длъжен да предупреди клиента за тях. Добрият психотерапевт е искрен, не крие своите чувства и възгледи (но и не се опитва да ги налага на клиента) и не прибягва до измама и манипулация.

     Психотерапията е по-скоро изкувство отколкото занаят. При раз­личните подходи можем да се натъкнем на изключително идейни, а до­ри и странни практики. При модела на терапия „гещалт” поставяме м. др. клиента пред празен стол, към който той отправя все още из­мъч­ва­щи го претенции към, например, отдавна починалия си баща. В ко­г­ни­тивно-поведенческа терапия клиентът може да съставя подробни пла­нове за де­ня или менюта на поредните хранения, или списък на ду­ми­те, които би искал да престане да употребява и т.н. Психоанализът се съ­сто­и до голяма степен в изреждането на неконтролирани от тера­пе­вта, свободни асоциации, изричани лежейки с гръб към светлината и без да се гледа терапевта. По време на хипноза клиентът се докарва до съ­сто­я­ние на безсъзнание, откъдето трябва да извади това, което би ис­кал да знае за себе си. Чрез работа с тялото хората се освобождават от де­пре­сия, страхове или хронични болки благодарение на такива тех­ники, като биодинамичен масаж, трениране на правилно дишане, ав­тогенен релакс и други форми на физическо откодиране на невро­ло­гич­ни блокади, които могат да се намират в най-различни точки на тя­ло­то и оттам да влия­ят отрицателно върху функционирането на даден човек.

     Споменахме вече за това, че манипулацията по време на тера­пия е недопустима. Това е важен въпрос. Все пак трябва да сложим та­зи дума в подходящо семантично измерение. Ако наричаме мани­пу­ла­ция въздействието върху друг човек, без той да осъзнава същността на процедурите, на които е подлаган, то би трябвало да признаем голяма част от психотерапията за една велика манипулация. И все пак няма да го направим. Добрата психотерапия не се състои в коварно изнудване на определени поведения. Най-важен е принципът, че не терапевтът, а кли­ентът определя целта на терапията. Средствата, които про­фе­сио­на­лис­тът избира, не трябва да се считат за манипулация, дори и ако па­циен­тът не напълно съзнателно се поддава, нагажда или реализира „пла­на на терапевта”.

     Това добре илюстрира методът на психотерапия наричан „ерик­сонски” от фамилното име на нейния създател (Милтън Ериксон, поч. през 1980 г.). Този изключителен американски психиатър, който на 17-годишна възраст, вследствие на прекаран детски паралич, е пре­ка­рал година на легло, а след това е живял в инвалидна количка, е ос­та­вил след себе си много подражатели, обучаващи се по течението, ко­е­то самият той обичал да нарича „хипнотерапия”, а което ние сме пре­кръ­стили на „краткотрайна терапия”. Ериксон смятал, че инва­лид­ност­та му е позволила да развие до съвършенство сетивото си за наблю­де­ние. Благодарение на своята физическа недъгавост той се научил без­по­грешно да „чете” хората. Съществуват много анекдоти, които по­ка­з­ват необикновения му дар за подбиране на ефективни методи, за­дей­ства­щи у хората собствените им резерви, необходими за промяната. Ед­на от неговите техники е била т.нар. „обратна директивност”. Ако па­циентът не искал да признае нещо, Ериксон го молил да не говори абсолютно никога повече за това. Настоявал дотогава, докато па­циентът не започнел да говори именно за това, което не искал да при­знае. Друга процедура, която се състои в отклоняване на вниманието (reframing), илюстрира примерът на току-що оженилия се мъж със сму­щения на ерекцията. По време на един от разговорите Ериксон го убедил, че единствената причина за проблема е ослепителната красота на неговата млада жена. Проблемът изчезнал още следващата нощ.

     Ериксон станал известен и с това, че в терапията използвал елементи от приказки и притчи. Говори се, че веднъж вкарал в правия път млад палавник, доведен при него от отчаяните му родители. Ерик­сон го взел в кабинета си и го „почерпил” само с една историйка. Раз­ка­зал му за разбойник, който бил влюбен в красива дама от добър дом. Престъпникът, разбира се, нямал никакъв шанс, но въпреки това се стараел да спечели нейното благоволение. С намерението веднъж за­ви­наги да откаже неподходящия ухажьор от неговите опити, дамата студено му заявила: „Бих отишла с теб на танци, и не само, но ще тряб­ва да станеш истински джентълмен.”. Мислела, че ще я остави на мира. А какво се оказало? От този момент мъжът започнал кон­се­квент­но да се превръща в джентълмен. Накрая бащата му дал дъщеря си за жена. И живяли дълго и щастливо. Този разказ направил такова впе­чатление на заслушилия се младеж, че за радост на своите ро­ди­тели сам поискал да се стабилизира. Ето какъв е бил Милтън Ериксон.

     Не всеки притежава неговия талант, умение за наблюдение и усет за човешките нужди. И все пак всеки, който иска да помага на другите, трябва най-напред да се справи със самия себе си. А за съ­жа­ление, често пъти професията на психолог или психиатър избират меч­та­тели, на които неоснователно им се струва, че самото следване и прак­тикуване ще разреши личните им проблеми. Би било трудно оба­че по такъв начин да се подбират кандидатите, че за професията пси­хотерапевт да претендират единствено хора зрели и психически силни.

     За да не внасят в работата с пациентите собствените си про­бле­ми и за да не се изгубят в гъсталака от невинаги проверени идеи за терапия, те би трябвало да ползват професионалната система за под­кре­па, каквато осигурява надзорът на колегите, т.е. супервизията. Това е признана в света форма за взаимопомощ между терапевтите, която ги предпазва (както и поверените им пациенти) от злоупотреби и грешки. (...)

     Тъй като през 2005 г. писах за това на страниците на месечника за психология „Характери”, ще си позволя да цитирам самата себе си:

     „Супервизията е основен инструмент за контрол, с който съответните среди могат да разполагат, след като на „лекуващите душите” им бъде издадено разрешително за практикуване на тях­на­та мисия. Нито едно разрешително не може да бъде подсигурено та­ка, че да дава стопроцентова гаранция за компетентността, етич­ността и психическото здраве на самите психотерапевти. (...) На­кратко казано, цедката, през която пресяваме специалистите с аспи­рации за самостоятелна работа като психотерапевти, е с доста го­леми дупки. А като се има предвид и законите на пазара, до който лесно могат да се доберат всякакви мошеници, още повече би тряб­ва­ло да се постараем да осигурим ефективни методи за проверка на това, как психотерапевтите работят със своите клиенти.”

     Ако компромитираните психотерапевти подлежаха на супер­ви­зия, най-вероятно никога не биха прибегнали до доказаните им зло­упо­треби. Сигурна съм в това. Дори и да не ги познавам отблизо, не се съмнявам, че работейки сами, са загубили пътя. Психотерапията изи­сква дълбоко личен принос на терапевта и затова никога не трябва да бъде практикувана в самота.

     Тук е мястото да споменем за още един вид терапия, между другото често срещан в областта на зависимостите, в изпълнението на хора, които сами са се справили добре с порока. Те представляват неоценим пример за пациентите, като им дават повече надежда отколкото терапевтите, които не са зависими, тъй като тя е подплътена с личен опит. Личният опит обаче не трябва да засенчва пре­жи­вя­ваните от пациента проблеми. Именно пациентът е най-важният в про­цеса на психотерапия. В този смисъл лош терапевт е този, който се раз­крива заради самия себе си, а не заради пациента.

     Понастоящем не липсват отлични произведения за нюансите и тай­ните на психотерапията. Те обаче се намират на рафтовете в би­блио­теки и книжарници, посещавани главно от специалистите. Обик­новените хора, тези, които евентуално ще търсят помощ в техните ка­бинети, по-скоро няма да посегнат към споменатите произведения. На тях ще им е от полза книга, която могат да четат във влака или вечер, преди да заспят. Но и такава, от която ще научат, от какви критерии да се ръководят при търсенето на добра психотерапия за себе си или за своите близки. С такова намерение и с мисълта за тях, а не за ака­де­ми­ците и опитните психотерапевти, написах тази книга. Тя няма да до­принесе за разширяване на познанията по психология, но, надявам се, ще допринесе за увеличаване на осведомеността на потенциалните клиенти, която ще им позволи да не стават жертви на измами и несправедливости, и не на последно място, да не си харчат парите за невинаги професионални услуги.