A- A A+

АркА

брой 10, август 2009 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

 

СЪЗАВИСИМОСТ

 

   Тук ще намерите информация за съзависимостта – като об­рат­на стра­на” на зависимоста, като „се­мей­на болест” и като личен опит – лична дра­ма и личен път към самооткриване.

   Някои от поместените в тази рубрика материали са пре­пе­чатани от ар­хив­ните броеве „Арка” – за да бъде събрано тук всичко, ка­квото може да по­тряб­ва на един съзависим да осъзнае същ­ност­та на проблема си и да трасира новия си, не-зависим път. Другите текстове получихме бла­го­да­ре­ние на съзависимите же­ни от интернет-форума за вза­имо­по­мощ „Семейство на зави­симия” (http://www.arka.bulboard.com/) и от две­те бъл­гарски групи на Ал-Анон. Благодарим на Съавторките и им по­же­ла­ваме много слънце и спокойствие в техния Нов живот. И много пре­кра­с­ни открития по пътя към себе си!

 

Писмо до теб от мен, жената на алкохолика

 

     В началото беше любов... Красива и истинска, обещаваща и гра­дивна... С много емоции, стоплящи погледи, сладки приказки и много смях... Пътешествия в онази приказна зима и много лю­бов. Това беше отдавна... Толкова отдавна, че сякаш не е било. Не очаквах предателство, сигурна съм, че и ти не си го очаквал... То­га­ва мислех, че никога не бих го простила. Предателството. Прос­тих го. Много пъ­ти. И не само предателството. Простих много не­ща. Грозни картини, груб език и обиди, бягство от мен и всички про­блеми, срам и болка, мно­го срам и много болка. Заради теб, за­ра­ди мен, заради децата ни, за­ради родителите ни.

     Помня ли първото ти напиване? Да. Помня първото, помня и вто­рото, както и третото, помня и много след това. Не всички. Опит­вам се да ги махна от себе си, от мислите и сърцето си, да из­чи­стя ду­шата си, да й дам малко свобода и красота... Да й върна светлината. Ряд­ко успявам. Така се е свила и толкова е обезверена вече, толкова е из­губена в този мръсен и отвра­ти­те­лен водо­вър­теж от пиянски брътвежи и злобно съскане...

     Понякога искам да крещя. Много силно, докато остана без глас. Понякога искам просто да ме няма. Ей така – да се завра ня­къ­де и ни­кой да не може да ме намери.

     По­някога съм готова да те смачкам ка­то въшка. Гадна, не­по­треб­на, мръ­с­на въшка. Теб, чо­ве­кa, когото съм оби­чала, онзи, който на рождения ми ден дойде с огромен букет рози, це­лият посипан със сняг, онзи, кой­то ме пре­гръщаше толкова силно, че дъ­хът ми спираше, онзи, който ме поглеждаше в очите и за нищо на све­та не можеше да ме излъже.

     Когато се срещнахме, аз имах вече здравословни проблеми и, за да съм честна, ти разказах всичко. Нищо не скрих. За ка­та­стро­фата, за проблемите и рисковете. Казах: „Ще ти бъде трудно с мен”. Тогава ти ми каза: „Искам да ми е трудно”. Това беше стра­хотно! Никой пре­ди това не ми го беше казвал! Винаги се чувствах виновна за про­бле­мите, които ме съпътстват. Ти ми помогна да повярвам в себе си, да имам самочувствието на обичана и желана жена. В очите ти бях тол­кова красива... Мисля, че все още съм...

     После... полека-лека нещата се промениха. Ти започна да пиеш все повече и повече, започна да се напиваш в съседи, в ком­па­нии, сам, с колеги. Където и да отидехме, единствено ти се на­пиваше. Аз се ядо­свах, извинявах се заради теб на домакините, при­бирах те с триста мъ­ки или пращах децата до съседите да те приберат и те слагах да спиш. Сега много съжалявам за децата. Не би­ваше да ги подлагам на това. Унизително и грозно е да стоят в чуж­ди хора и да те чакат да си до­пи­еш водката и с несигурна по­ходка да те приберат, докато се клатиш и фъ­флиш нещо нераз­би­раемо. Веднъж те докараха целия облян в кръв. Беше се срязал на ня­ка­кво стъкло. Много се изплаших. Не знаех какво да правя. Де­цата се събудиха и се опитаха да ми помогнат, докато ти за­ли­таше и по­ми­таше всичко по пътя си. Едва успяхме да те пре­вър­жем и да измием кръв­та. Помниш ли, веднъж те напуснах. Отидох при приятелка. А бе­ше рож­де­ният ми ден. Тогава не беше изтрезнявал от няколко дни, лежеше у дома в несвяст, а Зо­ри беше болна, на ан­ти­био­тик, с много ви­сока температура. Ти въобще не разбра. Когато изтрез­ня и разбра, че ме няма, започна трескаво да ме тър­сиш. Къде ли не, при кой ли не. Из­веднъж се из­пла­ши, че може да ме изгубиш. Завинаги. Та­ка се из­пла­ши и няколко години по-късно, когато ме вкарваха в опе­ра­цион­ната. Сто­еше безпомощен и побелял от страх. Гле­да­ше ме и се пра­ве­ше на мъж, гълташе сълзите си и дър­же­ше ръката ми. А когато ме из­пи­саха, беше толкова щастлив, беше украсил къщата заедно с децата... След то­ва ме качи в колата с патериците, пусна ми моята музика и под­кара извън София. Тогава се разплаках и раз­брах, че си моя съдба.

     Та, когато те напуснах, ти успя да ме откриеш, дойде и го­во­рихме много и за всичко. Казах ти колко уморена и отчаяна съм, казах ти, че това не е моят живот и няма да търпя повече всичко това. Тогава ме помоли за прошка и се закле, че това никога няма да се повтори, ужасно съжаляваше и аз знам, че наистина беше така. Знам, че не би искал да ме разочароваш, но, за съжаление, не мо­жа да удържиш на думата си. Всъщност вече почти не държиш на думата си.

     Не дойде да ме посрещнеш на автогарата, когато се при­би­рах от лечение. Не ти се разсърдих. Беше пиян и нямаше да раз­бе­реш. Само малко ми домъчня, защото на този ден те дарих с моми­чен­це преди 23 години. Мислех си, че си ми купил цвете...

     Не дойде и на юбилея ми. 50-тият ми рожден ден. Столът до мен остана празен в ресторанта. Отново не ти се разсърдих. Но ми беше много тъжно. Очаквах да сме заедно, и пак си мислех, че си ми купил цвете... Не беше, защото беше след запой и въобще не ти беше до мен и моя юбилей.

     Не искаш да знаеш как се чувствам, не искаш да се бориш, оставил си всичко да се руши около теб и въобще не ти пука.

     Искаш всички ние, твоите близки, да те оставим на мира, за да пи­еш, когато и колкото искаш. Нямаш и най-малка пред­ста­ва за тре­во­гите и безсънните ни нощи. Защото твоите потреб­нос­ти са над всичко. А те са: водка, цигари, спокойствие. Нищо друго.

     Знаеш ли, има още много не­ща... Много красиви и стой­ност­ни неща, които носят радост и светлина, карат те да си ща­ст­лив, но не за­що­то си изпил едно патронче... Не. Просто са ИСТИН­СКИ.

     Точно като теб, когато НЕ СИ ПИЯН.

 

Мариана

Pin It

Страница 9 от 31