ПРОБЛЕМИ...

ЕХ, НИЕ, ПРИСТРАСТЕНИТЕ

Ева Войдилло

     Всеки от нас е по малко пристрастен, тъй като самата природа ни е дарила със способността (или по-скоро склонността) да се пристрастяваме. Въпросът е само на какво и кога ще попаднем, което ще изпитаме и утвърдим като стратегия, помагаща ни в живота. Някога за пристрастен са смятали човек, който върви към пропадане, сега – дори и този, който с пристрастеното си поведение създава каквито и да е неприятни последствия за себе си или за околните. Някога са смятали, че само хората със слаб характер стават жертви на зависимостите, сега разбираме, че напротив, зависимостта разрушава човешкия характер, че е достатъчно зависимото поведение да се възпре ефикасно и слабохарактерните зависими често проявяват удивително силна воля. И макар че все още не са разгадани всички тайни на завимостта, едно знаем със сигурност: механизмите на различните зависимости много си приличат. С помощта на неврофизиологията, молекулярната биология, фармакологията, психологията и генетиката успяхме вече малко да разясним тъмната гора на въпросителните и да проумеем отчасти този сложен феномен. Във всеки случай никой, който следи откритията в тези области на науката, няма вече да каже, че алкохоликът или наркоманът “сам си е виновен”, щом зависимостта се обуславя от толкова много фактори: психологически, обществени, физиологически, културни... А всичко това, както казват учените, дължим на структурата на нашия мозък, а особено на тези негови части, които управляват усещането на удоволствие, облекчение, екстаз.

     Зависимостите представляват естествен резултат от невробиологията ни и нейните интеракции с някои стимули. Всеки обича чувството на отпускане и приятно опиянение, по същия начин както всеки обича вкусната храна или оргазма.

     А дадено вещество или поведение, от което ставаме зависими, ни доставя подобно чувство и чак по-късно ни причинява загуби или щети. С течение на времето щетите стават все по-големи, но зависимият не може вече да се откаже от това, което му доставя удоволствие. Затова той минимализира последствията, като лъже преди всичко самия себе си. А в същото време се старае да прехвърля най-лошите последици на други хора, най-вече на близките си.

     Алкохолът блокира човешките спирачки и увеличава смелостта ни, следователно по-стеснителните (или просто по-малко опитните) лесно се въвличат в навика да пият, а оттам е вече само една крачка до зависимостта. Голяма чиния спагети „помага” човек да се справи с чувствата и тревожността си, които не умее да изрази. Човек с ниска самооценка, страхуващият се от отхвърляне, намира самоутвърждение в неконтролируемия секс. Някой, комуто е било втълпено, че нищо не струва, ще работи денем и нощем, за да докаже, че това не е така. Откакто специалистите започнали да разбират тези механизми, а особено когато съзрели многото причини за зависимостите, списъкът им се удължил. Изведнъж хората забелязали, че не само злоупотребата с алкохол или други „вещества променящи съзнанието” (напр. кафе, чай, цигари, шоколад) може да се превърне във вредно пристрастяване, но че също така вредна привичка може да стане яденето, сексът, хазартът, пазаруването, спортът, прилагането на насилие или поддаването му, грижите за хигиената или външния си вид, а дори и религиозността и работата. Най-далеч в тези аналогииса стигнали американците, които напоследък са почнали да прилагат критериите на зависимостта даже към престъпността – и се оказва, че и там тези критерии пасват добре. Американците разсъждават така: ако някой се е въвлякъл в криминални деяния, тогава – независимо от това, какви са били първоначалните причини за това поведение – му е по-трудно да ги прекрати, отколкото да продължава, въпреки все по-лошите последствия. У престъпника, както при алкохолика или наркомана, се развиват разни защитни механизми: отричането („нямам никакъв проблем”), рационализацията („всеки щеше... ако беше в моето положение”), обвиняването („не аз съм виновен, в тази страна не е възможно да се живее по друг начин”), минимализацията („другите са по-зле, аз само...”). Нали пасва и към алкохолика, и към крадеца? И още по-интересно: пасва също и към този, който перманентно изневерява на жена си или четвърти път се развежда, търсейки все по-нови партньори. Такива хора също били изследвани в Америка и там стигнали до извода, че химическите процеси в мозъка на човек в състояние на еротично влюбване досущ напомнят това, което става в мозъка след употреба на морфин или амфетамин. Антроположката д-р Хелен Фишер нарича факта, че толкова много хора живеят в моногамични връзки, абсолютна „победа на културата над натурата”. Може би, все пак би трябвало да се различаваме по нещо от животните... Но именно зависимостите нивелират тази разлика, понякога по много драстичен начин. Освен вторичните болести и деструктивното поведение свързано непосредствено и посредствено със зависимостите, най-тежкото им последствие е възпиране на емоционалното и духовното развитие на човека, с други думи – възпиране на процеса на съзряването му.

     СПИРАЛА

     Зависимостта е капан. Човешкият жизнен път започва да се стеснява, вместо да се разширява и разклонява в резултат на нов опит. Зависимият се затваря в лабиринт без изход. Започва се невинно и изкусително: ето, случайно откривам начин за подобряване на живота си. Хазартът замества любовта, пълният хладилник се превръща в приятел на самотния човек, джойнтът става пропуск към група връстници. „Начинът” изпълнява очакванията, затова го искам все повече, но колкото повече „начина”, толкова по-голяма става жаждата, а по-малко задоволяването, и така в един момент кръгът се затваря. А когато идват и неприятните последици от свръхупотребата, тогава вече не само искам да се почувствам по-добре, така, както беше в началото, но сега първо трябва да отстраня тези неприятни и болезнени последствия. „Клин” срещу махмурлука, онанизъм за справяне с ревността, породена от собствената изневяра, още една игра покер, за да се отиграя и т.н. Кръгът се затваря двойно, а по-скоро се превръща в спирала, която някъде накрая води вече само в сляпа уличка, а тогава единственият изход е да приключи този ад, по какъвто и да е начин, само и само да се прекрати страданието.

     Понеже този сценарий, с по-малко или повече драматична окраска, може да се разиграе в случай на всяка една зависимост, даже привидно толкова невинна като тютюнопушенето или работохолизма, възниква нужда от съответните методи на терапевтична работа. Медицината, разполагаща само с антикол и есперал за алкохолици и метадон за хероинисти, се оказва всъщност безпомощна, затова е дошло време за терапевтичните техники, които се опират не върху фармакологията, а върху алтернативните методи за лечение на тялото и душата, които невинаги се смятат от „официалната” медицина за научни. Но най-важното е, че помагат на много нещастници да си възвърнат здравето, способността за развитие, висшите чувства и самоосъществяването.

ДА ОБИКНЕШ СЕБЕ СИ

     Лечението на зависимостите е красиво. То се опира върху любовта и истината, върху приемането и общността на човешкия опит. Терапевтите се различават от пациентите най-често главно по това, че самите те са били някога на това място и оттогава са се придвижили малко по-напред, и то независимо какъв е бил техният „проблем”. Могли са да пият или да пушат цигари, могли са да обичат някой твърде много, така че това им е донесло нещастие и им е отнело свободата.

     В терапията на зависимостите няма по-добри или по-лоши хора. Там всички сме само хора. Аз учих това в Америка, като започнем от психологическия факултет, където имах чак шест предмета свързани със зависимостите, след това по стажове, задължителни за дипломиране и придобиване на специализация „терапевт по зависимости”, а после вече самостоятелно, по време на летните школи, курсове, семинари и просто по време на работа и терапевтични стажове в центрове по лечение на зависимостите:Hazelden, Cornerstone, Caron, Smithers, Heritage Health, Glendale– такива има в САЩ няколко хиляди. Не са, разбира се, еднакви, всеки от тях има своя специфика и марка, типични клиенти и своя „философски профил”. В центъра на Бети Форд в Южна Калифорния отиват звездите, в Ashleyдиректорът е свещеник, трезвен няколко десетки години, в Glendaleна Флорида 50% от персонала представляват психиатри, а от тях близо 100% се срещат на своята си, може да се каже „служебна” сбирка на Анонимни Алкохолици. High Watchсе слави с това, че изобщо не притежава щатен психолог, а се лекуват взаимно самите алкохолици с помощта на програмата на АА. В тази смесица на разновидностите мен лично ме възхити програмата на центъра SierraTucson, разположен в пустинния оазис между две планински вериги в Южна Аризона. Там, на специално трасирана пътека, т. нар. Serenity Trail– Пътеката на спокойствието, срещнах 40-годишна алкохоличка Джо-Ан, лекуваща се от анорексия тийнейджърка Тенди и много красив Боб, който дошъл в центъра под натиска на жена му, заплашваща го с развод, ако не престане да прекарва времето си в порнокината и да ходи в публични домове. И много други, много различни хора. Защото в SierraTucsonлекуват всякакви зависимости. Не щадят също и стажистите, през първата седмица всеки от тях получава диагноза. Също ако някой не иска, а по-скоро преди всичко тогава, със сигурност ще му намерят нещо – например това, че толкова усърдно се бори да не се пристрасти към нищо, че е заплашен със зависимостта от независмост. При мен намериха четири зависимости, но когато вече за малко да изпадна в отчаяние, побързаха да ми честитят, че отдавна не е попадал при тях някой толкова не-зависим. Дейвид Мичъл, терапевт водещ занятия в моята група, обясняваше, че „няма значение какво лекуваме, всеки трябва просто да разбере, че е необходимо да научи да обича себе си такъв, какъвто е.”