ХОРАТА ПИШАТ...СТИХОВЕ
ПРИСТРАСТЯВАНЕ
Всичко в същността си е илюзорно и ефимерно;
тези, с дуалистични възприятия, считат страданието за щастие,
като онези, които ближат мед от острието на бръснача...
Ньошул Кенпо
Всеки си има свой „грях”... Пристрастяване.
Тайно обсебване. Явна зависимост.
Мойта се казваше: Обезлюбяване.
Страст да погазвам във мен и най-чистото...
Ето как тръгна: Започнах да търся
жадно меда. В пита – не...
От бръснача!
Там бе полепнала. Уж да избърша...
Близнах. Похапнах.... Направо преслаждаше.
Само в началото! После - неистова
бликна кръвта ми. (“Виновник” бе ножа.)
Тръпка болезнена сви ме. Но свикнах й...
Солта прегарчаше, задавях се повече.
Мазохистично – това го наричаха!
Тъй се наказвах – нали бях безОбична -
щом се срамувах и се ненавиждах,
това ми се пада - на жертвата ролята!
Другите нека да пият Нектара
и да потръпват от най-светла радост.
Аз ще си стискам зъби - по старому.
“Дори мимолетно, ендорфинът помага!”
Търсех наслада там, дето я няма.
Плащах прескъпо за ефтино “екстази”.
Ами, тогава нека да страдам.
Рай и блаженство не ми се полагаха...”
Мед и острец. Пръски кръв и ....Вината ми!
Уж нереално, но всъщност бе истинско...
Да. Разрушавах копнежа по сладост
и го превръщах в хронична зависимост
към .... нараняване!
С тъжна обреченост
зъзнех в страха си атавистичен
и се разнищвах (докрай разсъблечена
от Мен самата) на... парчета съсирени.
Знаех - абсурдно е туй угощение -
трескава радост, целувка стоманена.
Лов за безумия, скръб, унижения...
Тъй ли ме учеха? Няма начин така да е.
* * *
Но в един ден на трезвост -
след безброй изтезания,
и в един миг - не-вкопчен
в лудост или терзания...
„Слушай – казах си – „НЕ! Аз облози не правя
с мойта сянка коварна - с тъмната си природа!
Тя отдавна, и без туй ... това само чака:
не до гърло - камата - а до устни да сложи.
Таз зависимост сляпа е само в ума ми -
и свой живот няма без Духа и кръвта ми!
А нима бе възможно
да е толкова сложно
и така невъзможно
мойто крехко Спасение ...
Свише-то Изцеление?!”
Вече просто НЕ ИСКАХ,
по езика, по кожата
следите изящни от резеца на ножа!
Нито белези исках от страстта към бръснача.
Но как тъй си станах - сам самичка – палача?
Как забраних си? Срам изпитвах да плача!
Изглеждаше страшен, моят демон, обаче.
Ножа избърсах, усърдно почистих.
Погалих го нежно - без капка омраза.
Той бе Свещения враг и Учител!
„В култ аз въздигнах го, АЗ ще му кажа
да слиза от “трона”!
Ще го поставя
до антиките прашни във скрина забравен...
И сама, със прашец от Себѐ-Обичта си,
не мед захаросан, ЧИСТ и НОВ ще направя.
Най- накрая: свободна, безименна, радостна,
аз ще викна високо към Него, Пчеларя...
Ще Му кажа: Обичам! Теб в мене. До края.
Виж! Събирам се... Връщам се!
Боже...
И С К А М С Е Ц Я Л А Т А !
Мария Радкова
