ПРОЧЕТЕНО В ЕЛЕКТРОННАТА ПОЩА...
Моя малка сестричко...
Ще започна от края.
Много ярко видях твоя проблем с пиенето последното лято в стария ви дом, това беше май през 2003 година?
Тогава за пръв път осъзнах, че няма нито един ден, когато да не се усеща миризмата на алкохол около теб, обикновено вече от сутринта (тоест около пладне, защото по това време ставаше от леглото). Тогава също ми светна, че вашият дом, в който някога си влагала толкова сърце и труд (помниш ли как сама си проектирала и шила перденца, завески, покривчици?) и който винаги толкова ми харесваше, сега става все по-занемарен и мръсен...
Онова лято забелязах също, че криеш чашата си и започваш да пиеш скришом. Че не винаги и не всичко помниш от предишния ден... Много ме притесняваше и безпокоеше всичко това, защото толкова добре познавах тези симптоми... Тогава осъзнах, че също така вашите идвания на гости в нашия роден дом от доста време вече означават преди всичко нощните ви алкохолни мохабеди на терасата, а след това поне половин ден спане, че всъщност, срещайки се няколко пъти годишно, не сме си говорили истински вече от години...
Тогава за пръв път се опитах да поговоря с теб за твоето пиене, но ти пренебрегна проблема, изкара разговора ни на смях, а аз не смеех да натискам по-силно, за да не довеждам до някаква неприятна конфронтация, все пак бяхме гости при теб, а освен това се опитвах да си втълпя, че може би само аз съм свръхчувствителна към този проблем заради собствената си алкохолна зависимост и няколкогодишното ми вече трезвеене... Не мога да си го простя до ден днешен.
После тези мои наблюдения се потвърдиха, когато няколко месеца по-късно дойдохме при вас след пожара на стария ви дом.
В онова ваше временно жилище вече постоянно виждах как се измъкваш в разни кътчета, за да си пийнеш, всеки ден виждах как ти треперят ръцете, когато 2-3 часа не пиеш, виждах, че криеш пиенето си не само от нас, но и от мъжа си...
Тогава за втори път говорих с теб за твоя проблем. Ти ми прехвърли топката, заговори за моя собствен проблем, твърдейки, че ти такъв проблем нямаш, че дори и да си пийваш, далеч не си стигнала все още такова състояние, в каквото аз бях няколко години по-рано... Не умеех да пробия тази стена на твоето отрицание и досега не умея да си го простя.
Всичките изминали оттогава години, когато те виждах или – по-често – чувах по телефона под влияние на алкохол (тоест почти винаги през последните няколко години), изпитвах ужасен страх, защото виждах в теб себе си и много добре знаех какво всъщност означава това. Страхувах се за теб, за твоя живот, за децата ти, които са ми толкова близки... За цялостта на семейството ти, за нашето почти вече умиращо приятелство... Чувствах също отчайващо безсилие, знаех, че трябва (и искам!) да ти помогна, опитвах и не можех... Имах заради това огромно чувство за вина, беше ми тъжно и зле...
Всяко идване при вас беше свързано с голям стрес, още надълго преди да тръгнем на път, макар че сама бях аранжирала тези идвания, всеки път с надеждата, че може би този път ще успея да стигна до теб. Затова и се ядосвах на себе си и на целия свят, и заради това най-често подготовката на пътуването беше свързана с раздразнение и нерви също и в нашето семейство, а това допълнително засилваше моето чувство за вина, страх и безсилие.
Най-много ме безпокоеше това, че толкова често не помниш фактите само отпреди няколко часа, дори ако не изглеждаше много пияна. Безпокоеше ме състоянието на здравето ти, това колко ужасно слаба си, твоето подуто лице, твоите треперещи ръце... И това, че самата ти казваше още съвсем наскоро, че сега, като зряла жена, се чувстваш по-привлекателна от когато и да било... Това, че живееш само с илюзии, че не си в състояние да гледаш реално на нещата...
Когато Татко ни беше още жив, много се безпокоеше за теб и за вашия начин на живот, затова и не искаше да пътува с нас при вас, болестта беше за него само оправдание, той ми беше казал, че не иска да гледа “това” повече още надълго преди болестта му действително да направи невъзможни всякакви пътувания.
Един ден, към края на лятната ваканция, след като се върнахме от вас, Татко ме попита какво е положението при вас сега, оправят ли се нещата поне малко.
Аз го излъгах, съзнателно. Казах му, че е по-добре, той май не докрай ми повярва, защото няколко пъти попита наистина ли може да бъде спокоен, а аз го уверявах, че може, и той изглеждаше щастлив.
Две седмици по-късно Татко си отиде, докрая убеден, че си добре. Много ми беше болно, когато после виждах как твоето пиене става все по-разрушително... През цялото време осъзнавах тежестта на тази моя лъжа.
Защо ли не искам да пиеш?
Винаги, дори още като досадна малка сестричка, ти беше много важна за мен. По-късно, когато бяхме вече по-големи и когато станахме също приятелки, ти беше за мен най-близкият май човек на света. Всъщност май никога не успях да ти го кажа, а през последните години се страхувах, че никога вече няма и да успея...
Нашето приятелство и нашата близост реално не съществуваха вече от години и много ми липсваха.
Искам да си имам моята малка сестричка и моята голяма приятелка, имам нужда и от двете, имам нужда от теб.
Искам децата ти да имат истинска майка и истински дом, да не им се налага да звънят посред нощ с плач и отчаян вик за помощ.
Искам майка ни да не трябва в последните години от живота си да изживява всичките тези страхове и безпокойствия, които беше изживявал баща ни.
Но най-много, така егоистично, искам да имам Сестра. Искам да имам за какво да си говоря с тебе, да мога да разчитам на теб, да се смея заедно с теб, да съм спокойна, че животът ти е достоен, такъв, какъвто заслужаваш. И да не треперя при всяко телефонно звънене, какво ли става с теб...
Обичам те, Малка. Моля те, остани.
Твоя сестра, алкохоличка
