ДА СЕ УЧА ДА ЖИВЕЯ ОТНАЧАЛО

     Здравейте! Казвам се Дани и съм съзависима, женена за сексохолик от малко повече от пет години.

     До преди известно време дори и през ум не ми беше минавало, че мъжът ми може да е зависим от каквото и да било. Особено пък от нещо свързано със сексуалната сфера. Познаваме се от почти десет години и винаги съм смятала (а по-скоро и двамата сме искали да вярвам), че него „такива“ неща, сиреч други жени, не го интересуват. Вярно, имахме си проблеми, понякога доста сериозни, но кое ли семейство няма?! А най-любопитното е, че отдавна имам взимане-даване с проблемите от областта на зависимостите, но никога не съм и помисляла, че те ме засягат лично и то може би още от детските ми години.

     Е, един прекрасен ден, на рождения ми ден преди почти две години, мъжът ми заяви, че трябва да ми признае нещо ужасно, но не знае как да го направи. Първата ми мисъл беше – има друга и вече не ме обича. Какво по-страшно от това? Това е моят най-голям страх, който винаги ме е придружавал и който често (дори и сега) ми се присънва. Но не, не беше това.

     Неговото признание гласеше – зависим съм от интернет порнография и мастурбация, и то от много години. Шокът, който изпитах, не може да се опише с думи. В един момент светът ми рухна. Как така? От години? И аз нищо не съм подозирала, нито веднъж не съм го хванала (и слава Богу!) през всичките тези години, когато по нощите уж учеше или работеше, а аз спях дори и в същата стая? Как е възможно?

     Сега знам – Бог ме е опазил да не го спипам, когато още не е бил готов да си признае, че има проблем, че е зависим, че е изгубил контрол... Това щеше да бъде моят край... Всъщност в началото наистина мислех, че е дошъл краят. Бях тотално отчаяна и тотално съсредоточена върху своето страдание и нещастие. За щастие, вече имах доста обширни теоретични познания по зависимостите. Знаех, че това е болест, че зависимият е болен, а не лош човек. И все пак това не беше достатъчно.

      Помня първоначалните ни (след признанието му) разговори, когато за първи път в съвместния ни живот мъжът ми беше докрай искрен с мен, когато се отвори пред мен истински, разказа ми всичко – колкото и да беше болезнено, все пак беше страхотно – за такъв откровен разговор, в който не само аз говоря, бях мечтала винаги. Стената, която толкова пъти се бях опитвала да пробия, не съзнавайки откъде се е взела, рухна. Всичко си дойде на мястото, мозайката се подреди, много неща в поведението и живота на мъжа ми намериха най-после своето обяснение. Но въпреки това болката не закъсня. Болката, страхът и въпросът „защо?“. Защо аз? Та малко ли вече бях страдала в този живот? Смятах, че поне бракът ми е щастлив и съпругът ми е почти идеален. Каква илюзия! И преди всичко болката, непоносимата болка и чувството на унижение от това, което той гледа по интернет и прави. Та как аз, която винаги съм била с комплекси относно външния си вид, мога да се меря с всички тези жени и защо изобщо той има нужда от тях? Аз не му ли стигам? Явно нещо с мен не е наред – не съм достатъчно красива, не го задоволявам в леглото и т.н. И страхът... от съзависимостта, за която знаех. Ами сега? Какво трябва да направя, за да не стана съзависима? О, слепота! По-късно осъзнах, че съм била съзависима още много преди да се запозная със своя съпруг и че нашите пътища и съдби не са се пресекли случайно.

     От своя страна той ме уверяваше, че неговата болест няма нищо общо с мен, с нас. Беше ми ужасно трудно да го повярвам. Ужасно трудно! И сега понякога ме налягат съмнения... Все пак, парадоксално, нашите отношения след Признанието бяха по-добри от всякога: по-искрени, по-пълноценни, по-истински... Но болката не изчезваше. Както и самосъжалението. Концентрирана изцяло върху своето страдание, не виждах надежда. Колко сълзи съм проляла и колко мъка. Защо съдбата ми бе отредила такъв съпруг? Хубавото поне беше, че мъжът ми веднага потърси помощ в SA(Анонимни сексохолици). Това ме успокояваше. Той имаше проблем и правеше нещо по въпроса, макар че началото бе много трудно и за двама ни. Получаваше подкрепа. А аз следях старанно неговия напредък или липсата на такъв. Смятах, че веднага ще скъса с тази гадост, уж знаех колко е трудно това за един зависим, но не докрай разбирах какво точно означава това. Докато не се оказа, че не всичко вървеше толкова гладко. Имаше препъвания и връщане към компулсивно поведение от негова страна, а аз го преживявах много тежко. В един момент просто не можех повече, имах нужда от помощ, от това, някой да подкрепя и мен. За щастие, Бог бдеше над мен през цялото време и случайно попаднах на психолог, при когото отидох по съвсем други причини, а останах и ходя редовно и до днес. Съвсем скоро след това се оказа, че има и група за роднините на сексохолици – S-anon, която на всичкото отгоре се събираше на пет крачки от дома ми. Отидох, със свито сърце и буца в гърлото и корема. Какво щях да кажа? Кого щях да срещна там? Колко голяма беше изненадата ми, когато бях приета толкова топло и сърдечно. И още по-голяма, когато осъзнах, че и с мен „нещо не е наред“ и то отдавна. Че не съм идеална, не съм „по-нормална“ от мъжа ми. Въпреки различната проява на болестта при нашите мъже и партньори, историите, които чувах там, бяха толкова подобни до моята, чувствата, емоциите, това, което преживявахме бе толкова еднакво.

     Помня всички тези съботи в началото на моето здравеене, когато се прибирах вкъщи смазана, все едно ме е премазал танк, когато изхвърлях всички тези лоши неща от живота ми още от детските години – това беше нещо като пречистване на организма от токсини. Помня, как осъзнах, че аз всъщност все още съм едно малко момиченце, което не се е научило как да живее, а през цялото време се е движело като в мъгла. Момиченце, което не е научено да разпознава нуждите и емоциите си и което трябва да порастне и да се учи да живее отначало. Ужасяващо откритие! Ако не беше подкрепата на останалите момичета, помощта на моята терапевтка и преди всичко моята Висша сила, Бог, който бях срещнала 5 години по-рано, когато, сигурна съм, започна бавната промяна на моя живот и моето възраждане, сигурно щях да се предам и да падна под тежестта на всичко това. “Бавно, но сигурно”, ден след ден започнах да вървя по пътя към здравия и пълноценен живот. Този път не е лесен, изпълнен е с препъвания, падения и възходи, и краят му не се вижда. Но най-важното е, че лека-полека моето съзнание и поведение се променя, че макар понякога да се връщам към старите саморазрушителни механизми и чувства и да ми се струва, че всичко това няма смисъл, идва нов ден, в който мога да започна отначало. Има и към кого да се обърна за помощ, къде да намеря разбиране и съчувствие.

     Много съм благодарна, че ви има, скъпи приятели от S-anon! При вас мога да бъда докрай себе си, да се чувствам приемана такава, каквато съм наистина, без маски и преструвки. Няма осъждане, има само любов!