Отдавна имате проблеми със съня. “Решавате” проблема като към конските си дневни дози алкохол добавяте и шепа успокоителни... Връхлитат ви често пристъпи на крайна агресивност или пък ревливост и отпуснатост... Все по-често ви идва мисълта за самоубийство... Приятелите ви умират един след друг, защото и те са алкохолици, а други вие нямате и не можете да имате. Другите са ви напуснали и си спомнят за живота с вас само като кошмарен сън. Тези смърти ви плашат и усилват депресията ви. Знаете, че ще сте следващият. Някъде дълбоко в душата ви започва да се заражда осъзнаването на истината – че вие ще умрете с тяхната смърт, че мозъкът ви няма да издържи безкрайните алкохолни атаки и вие ще полудеете. Ама истински. Ще се превърнете в зеленчук и ще живеете като растение.

     Близките ви (които са могли) отдавна са ви напуснали, а тези, които още не са, в душата си страстно мечтаят за това – вие го наричате “предателство”. Всъщност тези хора просто се опитват да спясат от вас собствения си живот, който вие им отнемахте година след година, безпощадно и пресметнато, изцоцвайки всички, които са ви обичали.

     Страхувате се да умрете сам, нали? Пък и животът с предани хора около вас ви е бил удобен. Тези бедни хора изобщо не са имали понятие, че прикривайки запоите ви и постоянно грижейки се за вас, са помагали на алкохолизма ви.

     За вашия алкохолизъм сте плащали не вие, а те – с парите, нервите и силите си… Вие сте кършили живота, здравето и чувствата им, като само сте се молили да са живи и здрави, за да ви осигуряват и за в бъдеще алкохолния комфорт, нагърбвайки се с решението на всичките ваши проблеми. А когато някой от тези хора е събрал смелост да си тръгне, вие сте дърпали най-тънката струна, използвайки чувството им за вина към вашата орис. Ридали сте и сте се клели в любов, въздействайки на тяхната състрадателност; стряскали сте ги с “откровението”, че ако си тръгнат, ще се самоубиете. И те са оставали – та нали толкова не искат да ви причинят болка! И отново вкарвате близките в порочния кръг...Те ви хранят, купуват ви вещи (вие отдавна пропивате всеки заработен лев), чистят дома ви, отмиват повръщаното, ходят да ви прибират от незнам си къде при първо ваше позвъняване, не спят нощем, викат ви “бърза помощ”, тичат да ви купят бира, когато сте в абстиненция, и пак, и отново ви крият от началството и от децата ви. Техният живот отдавна е ад. Те са също болни – съзависими.

     И все пак приятелите ви ви наричат добър, чувствителен и отзивчив човек. Някога те са били прави – някога наистина може и да сте били такъв човек. Но алкохолизмът е болест на душата. А болната душа не може да се отличава със здрави характеристики. Вие – добър? След като цинично и безжалостно използвате всички, които ви обичат? Защото само те позволяват това издевателство над тях, над нервите и живота им. Вие никога не ги съжалихте. Жал ви беше само за вас самия.

     Съвсем внезапно един ден или нощ ще започнете да бълнувате неконтролируемо. Ще ви разкажат за този факт странични хора, изплашени от внезапното ви бърборене. Но вие, както винаги, няма да им повярвате. Чуждите думи отново ще останат за вас празен звук. Може да предизвикат само известен срам от чужди хора (не е хубаво, че са ви чули как бълнувате). Макар че вие вече не сте в състояние да скриете алкохолизма си – напивате се навсякъде и пред всички. Няма нищо! Веднага ще измислите някоя жална история, за да отвлечете вниманието на свидетелите на бълнуването ви от истината за вас. Вие сте виртуозен лъжец – особено що се отнася до всичко, което е свързано с истината за вашето пиене.

     На сутринта не помните срамните случки, в които ви хвърля вашата болест – това прекрасно ви спасява от срама. А свидетелите на позора ви обикновено мълчат или ви приподнасят вашите мерзости в по-лек вариант – защото са тактични. Това означава, че картината на вашето падение, мащабите, с които се разпада личността и тялото ви отново са благополучно замъглени.

     Не сте виновен, че сте болен, но сте виновен, че не се лекувате.

Но вие не знаете тази истина! И не искате да я знаете. Не искате да се лекувате. Искате само едно – да пиете. И продължавате да го правите... И ето вече пиете от сутрин до вечер по малко, по малко – отначало по една чашка на час, после по една трета, изпадайки в полубълнуване-полусън. Ще седите на масата с клюмнала глава над недопитата чашка с проточена лига от устата и вече подмокрен от неконтролируемото изпускане. Очите ви ще са затворени – някой ще си помисли, че спите, но това не е така. Всъщност нервната ви система е полузаключена, мозъкът ви се намира в опасно състояние на свръхдозирана наркоза (алкохолът постоянно ане­стезира мозъка ви; когато пиете, той винаги работи на полуобороти, но вие не забелязвате това). И първите симптоми са се появили много, много от­давна – помните ли първите си бели петна в паметта, когато сутринта след запой не помните нищо? Разказвали са ви как вчера изведнъж сте се “отце­пили”. Беше ви смешно да слушате това, нали? Тогава нямаше как дори и да подозирате (не го знаете и сега), че докато “спите” с муцуна в салатата, вие сте по-близо до смъртта от всякога. Защото не сте заспали внезапно. Системата ви за аварийна безопасност се е включила. За да не може болният ви мозък да реши да вкара в организма още литри алкохол, които биха убили системата моментално.

     Оттогава са минали години. И вашето съзнание се заключва вече по­стоянно и след приемането на 15 гр. алкохол. Клюмате над чашката почти в полусъзнание. Периодически виете и стенете. Лигите ви текат от беззъбата ви уста (загубили сте повечето си зъби още преди 20 г.) и се точат на дълги отвратителни ленти... Пикочният ви мехур се празни произволно. След 15 минути ще се съвземете малко и отново ще отпиете една глътка... И така през целия ден. И на следващия.

     Това е вашият живот. Това е истинският живот на алкохолика.

     Когато за малко излезете от запой, ще се кълнете, че повече никога няма да пиете. Ще ви е срам до смърт, че сте се напикали, че някой ви е видял. За много други неща ще ви бъде мъчително срамно – това е вашият живот. Ще се спрете за известно време. А после тъгата по алкохола – непреодолимата “тяга” ще ви настигне отново. И отново ще точите лиги над чашката. Но никога не е късно да започнете лечение. Трудно е, да, защото съзнанието ви на практика отсъства, но все пак не е невъзможно и никога не е късно. Но вие няма да направите усилието…

     Започва заекването. После първият пристъп на епилепсия. Той ще ви уплаши. Ще идете при нарколог – да си зашиете есперал или да се коди­рате. След няколко дни, седмици, месеца или отново ще се върнете при нарколога да ви махне есперала, или да ви разкодира. Възможно е желанието за пиене да е непреодолимо и вие да се напиете под заплахата от смърт и въпреки нея. Ако ви провърви – ще умрете (приятелят ми пи с есперал, зашит в себе си, и уж на пръв поглед всичко се размина, той пиеше и се шегуваше и се радваше на връщането си към алкохола, а на сутринта почина). Ако не ви провърви – ще продължите да гниете...

     Ще започнете да пиете всичко, каквото можете. Ще търсите “другари” по чашка около кварталните капанчета, които от жал може и да ви налеят едно малко. Ще крънкате от съседите глътка алкохол, за да спрете треперенeто и треската. Те ще се гнусят от вас, но по това време вече ще ви е все едно.

     А след това ще умрете.