НАПРАВО ОТ СБИРКАТА...

     Както във всеки брой, в тази рубрика представяме опита и прежи­вяванията на участниците в сбирките на АА и други общности за взаи­мопомощ, използващи Програмата на 12-те стъпки. Поместените тук изказвания предстaвляват изцяло личните убеждения и възгледи на авторите им и не бива да се приписват на Общността на АА, нито на която и да е друга общност като цяло.

АЛ-АНОН – БЪЛГАРИЯ

МИНАЛОТО НЕ МОГА ДА ПРОМЕНЯ,

МОГА ДА СЕ РАДВАМ НА НАСТОЯЩЕТО

И ДА ВЪРВЯ КЪМ БЪДЕЩЕТО

     История, която трябва да помогне и да покаже на други като мен, че не са сами... Не знам откъде да започна, понякога си мисля, че съм забравила какво е било; понякога си мисля, че не е било; понякога се чувствам добре и мисля, че всичко ми е наред... Понякога... понякога нещо дребно и малко ме разтърсва и връща скорострелно назад, връща забравените спомени, чувства и очаквания, връща също и тръпката от разбитите тайни надежди за по-различна гледка... Връща се стягането в гърдите, неспокойствието, усещането за безсилие, стискането на зъби и прескачането на скулите, стягането на ръцете в юмруци и после отново безсилие, понякога плач за успокоение, понякога гняв, понякога обезверяване... Понякога...

     Беше време на прекрасно детство. Звучи наивно, но вярвам, че всеки има такива спомени. Такива, които те карат да се присетиш за нещо много отдавна в миналото, да се загледаш в една точка и несъзнателно да се усмихнеш и въздъхнеш. За радост и аз си ги имам... Миризмата на съботното сутрешно кафе на родителите ми е един от тях. Тя беше строга, винаги е била. Всяваше респект и уважение, възхищение от интелекта, начина на държание и изказване, непоколебимостта и решителността й бяха качества, които караха хората да й се възхищават. Имаха много приятели, ходехме на много места или пък се събирахме битово някъде, където веселите вечери и приятелски сбирки бяха удоволствие дори за нас, децата. Защото усещахме спокойствието и насладата от атмосферата, която създаваха родителите ни. Беше страхотно, помня страхотния, гръмогласен, истински непринуден и естествен смях на майка си. Не помня как обаче постепенно всичко е започнало да се руши. Не помня как изведнъж, всичко започна да се променя. Лека-полека тя се променяше. Виждах я пияна, но не обръщах внимание, вече имах свoя начин да се чувствам добре – а именно да съм сред приятелите си, които винаги са били доста по-големи от мен. Харесваше ми да съм сред компания и да се веселя, но винаги имаше ограничения. Разбираемо, все пак съм била още малко дете.

     Не помня ясно периода между нормалния ни живот и между това, което се случи после. Баща ми никога не е показвал безпокойствие, или поне аз не съм го усетила. Той беше млад, може и той да не е разбирал какво точно се случва, не знам. Въпреки че и неговият баща е бил алкохолик и точно благодарение на майка ми успял да се излекува (това е нещо, което съм чувала от роднините си, лично аз не помня).

     Всичко в моите очи започна, когато аз исках да излизам, като прия­телите си, до по-късно. Тя не разрешаваше, аз се бунтувах. Тя със своята догматична решителност, когато кажеше нещо – трябваше да се изпълнява и да се случва така, както тя е казала. Баща ми, който не ми е биологичен, не смееше да взима отношение, тя си беше поела възпитанието ми и не по­зволяваше никой да се бърка в това. И така започнаха нашите скандали с нея. През това време и те двамата имаха доста разправии... скандали, побо­ища. Тогава видях. Тогава разбрах. Тя има проблем. Всичко се струпа, тол­кова наведнъж. Моят пубертет, непокорството ми, нейното пиене, техните скандали и побоища... Беше ужасно...

     Като се връщам назад, мисля си, че този период е бил кулминация­та на всичко. Тогава се отдалечихме една от друга, не мисля, че някога сме били близки като майка и дъщеря, но тогава, в този период сякаш всички се бяхме заинатили да правим каквото си искаме, всеки сам за себе си, все­ки се бореше за своето. Приличахме на сeмейство, а всъщност всичко се разпадаше като пясъчна кула, бавно, с всеки пиянски прилив всичко се свличаше надолу... Подсъзнателно съм усещала, че всичко се задълбоча­ва... Но тогава бях дете, исках просто да съм щастлива, да получа това, ко­ето искам. Така и не получих разбирането, от което имах нужда, не стиг­нахме до проклетата среда. И досега сме в крайности. Или се виждаме или не. Баща ми беше млад, имаше сили все още и се разправяше с нея, говоре­ше, а тя всяка вечер започваше да връща лентата назад и да го обвинява за събития, случили се преди години, или за постъпките или думите на трети лица. Беше ужасно, с часове му пилеше с пияната си физиономия, залита­ше и се блъскаше във вратите, за да отиде при него да го тормози и в легло­то. Това продължаваше, докато не се измори, после отиваше сама в кухнята и сама си пиеше, сама си говореше... и до днес го прави. Говори сама със себе си. Разбира се, всички ние не я разбираме и сме срещу нея... Темата й винаги е някой от нас... и няма как другояче да е. Тези нейни „навици” започваха да ме ядосват все повече, накрая вместо да лежа в леглото и да слушам скандали, побоища, писъци и крясъци, да се опитвам с възглавница да заглуша случващото се – излизах от стаята и аз да се разправям, да раз­тървавам или успокоявам. Разбира се, топката се прехвърляше върху мен. Така или баща ми, или аз бяхме изгонени от „дома й”.

     Минаваше време, аз пораствах, ставах по-импулсивна, по-агресив­на, по-първична. Бързо се палех, никак не мълчах, винаги се тросвах и на­търтвах мислите и мнението си. Изходът беше скубане на коси и въргаляне на пода. После тичане по стълбищата на блока и псувни, както и заръки за това, къде да отсядам... На другия ден никой нищо не говореше и не коментираше. В зависимост от скандала, понякога си казвахме тежки думи, на другия ден просто не контактувахме. Тя винаги пращаше баща ми да посредничи, никога тя сама не правеше първа крачка към сдобряване. В началото се извинявах след скандалите, въпреки че не проумявах защо точно се извинявам. Поотраснах и разбирах, че всъщност колкото аз имам вина, толкова и тя. Подминаване и мълчание. Четирима души у дома, а въздухът бе по-тежък от бетон, мълчанието крещеше направо. До днес е така, след пиянска вечер никой нищо не коментира с нея, сякаш нищо не е било. Ся­каш не е обидила и наругала никого, сякаш сме спали дълбоко като бе­бенца... Това беше блян... нощен сън, непрекъснат от отвратително вреще­не и бръщолевене на глупави разкази, преиначени... Глупаво е да разказвам такива моменти, повечето от нас са ги преживяли, знаете какво е усеща­нето, когато го/я видиш в това състояние, с този празен, безумен поглед, фъфленето...

    Помня и всичките фази, през които минах... от незнанието, безраз­личието, затварянето на очите, бягството, яда, гнева, агресията, мълчанието, плача, самотата, молбите, Божичко, и най-сетне до момента на безсилието... Таканамерих лесния начин – да избягам от проблема. Мислех, че това е решението, не се замислях, че всичко може да не е такова, каквото ми изглежда, не подозирах, че е болест, че не може, само защото аз искам тя да спре, да се случи. Разбира се, както винаги прибързах. Видях малко добрина и човечност, заинтересованост, и се вкопчих. Избягах от нея. Мислех, че това е краят на ужаса, в който бях. Бях бременна. Помня как мъжът ми толкова наивно ми каза: „Сега ще видиш, че тя ще се промени, ще има внуче, децата винаги променят лошото в човека...” Аз отвърнах: „Не се надявай много, аз не мисля, че ще се случи...”

     Знаех, че това не е причина, тя да спре да пие, но вътрешно все още се надявах... Пиянството й стигна много далече, изгони ме с бебе на ръце на улицата... Бях решила да я накажа, да се отрека от нея... по дяволите, опитах, исках.... Но и аз като нея си намерих оправдание за това, да не се случи. Дори след това не спрях контакта си с нея, разбира се, извинение не получих, не го и чаках или очаквах. Изнасянето вече беше окончателно и необратимо. Мислех, че това е краят, че съм приела фактите и животът ще продължи... Но, разбира се, сгреших.

     Започнах да се променям, необяснимо. Нервни кризи май имах, не­обясними скандали правех на мъжа си, чувствах се зле и самотна. Липсата на средства, изолирана сама у дома с бебе на ръце, без никакви приятели и подкрепа – всичко това ме съсипваше и изнервяше. Намерих лека, пуснах детето на ясла и започнах да ходя на работа. Това за кратко пооправи света ми. После обаче пак нещо не беше наред, все безпричинно се връщах назад към нея, към пиенето й, към загубеното и пропуснатото. Откъснах се от до­ма и майка си, а все пак все още бях там. Не се отделих, не се откъснах на­истина от нея, започвах денонощно да мисля за това, тормозеше ме тази мисъл, все това беше в ума и на устата ми.

     Бях гневна, самотна. Така влезнах в интернет да търся информация за алкохолизма, така намерих дир.бг, така намерих спонсора си... Той е в основата на всичко. А под „всичко” визирам простия факт, че вече нямам фикс идея да променям алкохолизма на майка си, самата нея, както и неща­та, които се случват вследствие на пиенето й. Открих доста факти, един от тях беше да разбера, че е време да гледам напред, себе си, моя живот и про­блеми.