АА – БЪЛГАРИЯ
ТАЗИ БОРБА
ОТДАВНА СМЕ Я ЗАГУБИЛИ
Здравейте. Казвам се Ана-Мария и съм алкохоличка. На 34 години съм, по образование – икономист. Живея на семейни начала с втория си съпруг. От малък провинциален град съм.
Когато бях 14-15-годишна вкусих алкохола за първи път. Бях отишла на дискотека за първи път с приятели и когато си поръчах нектар, те ме погледнаха странно и аз веднага казах: коняк с кола. Изпитвах срам, притеснение, усещах се не на мястото си. Не можех да общувам свободно с хората, притеснявах се и имах какви ли не комплекси за малоценност. Бях пълничка, мислех, че хората не ме харесват, че ми се присмиват, и когато за първи път усетих алкохола да навлиза в тялото ми, усетих как се отпускам. Разговорите просто вървяха, превръщах се в душата на компанията, бях разговорлива, свалях се с момчетата без притеснения, танцувах, забавлявах се. Хората си мислеха, че съм зубър, мислеха ме за задръстена, но купоните и алкохолът ми даваха онова, което исках – ставах душата на компанията.
Към края на осми клас за първи път попаднах в изтрезвителното. Бяхме на купон, нямам спомени какво се е случило и как съм се озовала там, но като се събудих, единствената мисъл беше да избягам и да се моля да не са ме вписали в никакви регистри или каквото и да било там. Разказаха ми, че малко преди да стигна блока ми съм припаднала и се наложило да викнат линейка. Беше ме срам от случката и се молих приятелите ми да не разберат, родителите ми да не разберат. Поставях си за цел да пия по-малко, да пия умерено, но сега като се замисля никога това не ми се отдаде. Винаги излизах с идеята да изпия едно питие за отпускане и винаги ставаше мазало. В купони и алкохол премина училището, след което ме приеха студентка в Свищов. Помислих си, че това е възможност да поправя живота си някак и да огранича пиенето. Мислех си, че просто трябва да намеря начин и да намеря мярката, която ми приляга на мен. Купоните продължаваха, алкохол се лееше навсякъде около мен, каквото и да се случеше, имах нужда да изпия едно, за да се отпусна, за да отпразнувам изпитите си, за да полеем завръщането ни от родните места. Поводи имах за всичко.
По време на следването си, когато бях във втори курс, в една дискотека срещнах един мъж, който ми се стори интересен. Забавлявахме се доста вечерта под звуците на музиката и когато на втората среща ми каза: „хайде да се оженим“, ми се стори яко. Съцрето ми туптеше силно, изпитвах страст, желание, но винаги всичко това примесено с алкохол. По стечение на обстоятелствата с този мъж си пиехме вкъщи, забавлявахме се, купоните продължаваха, но неусетно започнаха и скандалите. Всеки от нас се опитваше да подчини другия и когато това не се случи, се разделихме.
Изпаднах в паника, всичките ми страхове ме заляха отново и... Мислех, че ми се полага по едно малко вечер за отпускане, защото смятах, че съм майка героиня. Смятах, че всичко, което върша, е геройство и че на мое място друга жена би се сгромолясала, но не и аз. Аз ходех на работа, после вкъщи, гледах детето си и вечер си позволявах да се отпусна с алкохол.Купоните продължаваха някак неусетно в живота ми – усещах, че имам нужда от тях, за да живея. Като се замисля колко вечери съм оставяла само детето си, за да отида на купон, за да пия, да се веселя и винаги с оправданието, че заслужавам малко да взема от живота и аз.
Казват, че жените потенциални алкохолички често се превръщат в истински алкохолици и преминават границата само за няколко години. Годините минаваха и мислех, че нещо не е наред, защото винаги излизах с мисълта за едно питие, но никога не ставаше така. По едно време смятах, че твърдите питиета така ми действат опияняващо и започнах да сменям един вид алкохол с друг, пиех само вино, после пиех само бяло вино, защото червеното ми се струваше тежко и се напивах от него, после вермут, накрая започнах да пия само бира, но количествата растяха.
Вече бях срещнала втория си съпруг. През времето, в което живеехме заедно, неведнъж съм се напивала, неведнъж е нямало за вечеря, неведнъж ме е намирал заспала след работа. В началото алкохолът ми даваше всичко, от което имах нужда, но след това бавно започваше да взема от мен. Един ден съпругът ми каза, че имам проблем с алкохола. Бях обидена, наранена – как смее така да ми говори при всичките проблеми, които имахме. Обвинявах всички около мен за проблемите ми и нервните кризи, които все по-често ме спохождаха. Не разбирах какво става, но вярвах, че не алкохолът ми е виновен, а просто околните не ме разбираха. Започнах да губя едно по едно нещата, които бяха важни за мен. Изгубих доверието на децата си, едното дете на съпруга ми си отиде от нас. Смятах, че знам отговорите на всички въпроси, а околните просто не разбираха, какво става и защо.
Един ден съпругът ми ми каза, че ако не спра да пия, ще ме напусне, защото вече не издържа. Гледах странно и не разбирах защо така ми говори, но казах ок – няма проблем. След като мислиш, че алкохолът ми е виновен, ще спра да пия. Мислех си, че това е лесно, че нямам проблем и че мога да спра да пия, когато си пожелая. Бях изумена, когато на следващия ден нервно чаках да стане обяд и да отидем да обядваме, за да изпия една бира. Смятах, че едната бира на обяд няма да ми навреди и че в това няма нищо лошо. Трябваше просто съпругът ми да не ме вижда и да не ме усеща. Започнах тайно да крия в кухнята си малки бирички и докато готвех да си наливам по малко. Имах нужда, но не разбирах защо.
Един ден не ми бе достатъчно и след като пет години не бях вкусвала твърд алкохол, просто си налях в чашата. Не знам дори как се случи това. Нямах логично обяснение, но се оказа, че не мога да спра. Около мен всички виждаха, че имам проблем, само аз не можех да видя, само аз не разбирах защо ми говорят така и защо ме обвиняват в неща, които не са истина. Последва отново скандал вкъщи и поредица от обещания от моя страна. Изумяването ми дойде, когато на третия ден усетих отново жаждата за алкохол и разбрах, че не мога да спра да пия. Бях достигнала точката, в която не можех без алкохол, но не можех и с алкохол. Почувствах се отчаяна, почувствах, че животът ми се срива. Вече се бях напила и на работа и бях на косъм от уволнение, съпругът ми искаше да си тръгне, децата ме напускаха – всичко рухваше и аз не знаех какво да направя. Двадесет години живях с алкохол и сега изведнъж перспективата никога повече да не вкусвам алкохол ми се стори ужасяваща. В главата ми се завъртяха какви ли не мисли.
Срам, какво да направя и как да постъпя. Трябваше да ме приемат в психиатрия, за да се възстановя поне малко, но ако това се случеше, рискувах всички около мен да разберат. Това бе разрушително за мен и моята гордост. Бях твърде горда, за да призная пред себе си такъв проблем и това, че съм победена от алкохола. Цял живот водих борба да се науча да се контролирам и положих толкова усилия, които тогава осъзнах, че са били напразни.
Един ден в отчаянието си написах на клавиатурата “алкохолик”. Исках да разбера защо не мога да спра да пия, какво се случва с мен и какво мога да направя за себе си и същевременно да докажа на семейството си, че аз не съм алкохоличка. Представата ми за алкохолика бе треперещ, опърпан просяк, ровещ из кофата и с дрипи мъж. Аз бях всичко друго, но не и това. В онзи ден написах “алкохолик” и пред мен се отвориха много страници от интернет с лични истории. Четях и плаках, и пак четях и пак плаках. Исках да кажа нещо, да напиша нещо, но с удивление се чудех тези хора как знаеха какво чувствам и какво мисля. Как, без да ме познават, бяха написали историята ми. Свързах се по скайп с хора от Анонимни Алкохолици и те ми подадоха ръка. Срамувах се да вляза в диспансера в града ни, защото тук всичко се знае, срамувах се и от това да не разбере някой, че алкохолът ме е победил, така реших да се присъединя към многото, които ми дадоха надежда, че има изход и че мога да живея и без алкохол.
През първите месеци на сбирките, в които участвах, попивах всичко, което слушах. Може би срамът ме доведе отново до заблудата, че аз не съм като тези хора и че все някога ще се науча да пия контролирано. Вече бях направила четири месеца без алкохол, когато реших да си налея чаша вино на едно празненство, за да вдигна тост само. Трябваше само да държа чашата си, без да вкусвам от нея. Не се бях вслушала в предупрежденията на хората около мен, не бях чула хилядите истории за това, че алкохолът е коварен, объркващ и всемогъщ.
След тази вечер всяка вечер се прибирах, сипвах си едно малко и се чудех защо така стана, защо се бях подхлъзнала по тази права, защо алкохолът отново ме бе победил. Тогава разбрах, че вместо да търся разликите, трябваше да открия приликите, и ако искам да живея, трябва да спра да търся разликите и да се захвана с приликите. Може би това бе мигът, в който аз признах пред себе си и пред останалите членове на семейството си, че съм алкохоличка. Че имам проблем и се нуждая от помощ. Върнах се на сбирки и помолих хората от АА да ми помогнат. Срещнах човек от града ни със същия проблем и започнахме да говорим за това. За първи път някой ме разбираше и за първи път някой ми даде обяснение защо се чувствам така и защо правя всички тези неща. През целия ми живот за мен алкохолът е бил лекарството да се приспособя към този свят. В един момент лекарството, което поемах, вече не действаше. Появи се алергията. Веднъж вкусила от алкохола, нямаше как да спра, защото мозъкът ми изпращаше само едни сигнали – пий, пий и пак пий. Ако ми е тъжно – пий, ако съм весела – пий, каквото и да се случеше – пий.
Нараних много хора около себе си. Напих се на важно за работодателя ми тържество. Закъснях и се появих мъртво пияна.
