ХОРАТА ПИШАТ...

ВТОРИЯТ ШАНС

     Не харесвам детството си, никога не съм го харесвала. Имаше много тъга, страх, самота и липса на спокойствие. Никога не знаех какво ще се случи. Не знаех в какво настроение ще се върне баща ми, дали отново няма да бъде пиян, дали този път ще пропусне да вдига скандали. Сега вече знам, че той е болен човек, че алкохолизмът е неговата болест – също както и моята. Днес го разбирам много по-добре, защото самата аз преминавам през всичко това. Преди не го разбирах – защо е толкова далечен, отчужден, нервен, мислех, че му доставя удоволствие да създава проблеми.

     В моето семейство рядко ми се обръщаше внимание. Родителите ми винаги имаха нещо по-важно за правене от мене и искаха да мълча и да се държа прилично. В резултат на това и днес ми е трудно да говоря. Имах много играчки, но ми липсваха други по-важни неща – нямаше кой да си говори с мене, нямаше кой да ми помага, обикновено, когато го помолех за помощ, баща ми с упрек в гласа казваше: „Ти само създаваш проблеми!” Не можех да се доверявам на хората, не можех да очаквам, че ще получа помощ от тях.

     Още помня онази сива мрачна утрин, когато излязох на улицата и си свалих очилата, за да не виждам очите на хората, страхувах се какво ще открия в тях. В училище не можех да разговарям свободно със съучениците си, беше ми чудно как те могат да си говорят, да се смеят и да се забавляват от съвсем дребни неща. Аз не можех да се държа толкова спонтанно и непосредствено като тях. Имах чувството, че съм като някакво извънземно, приземило се сред напълно непонятни за мен същества. Държах се студено и безразлично. Да се опитвам да проявявам интерес към околните, смятах, че е неприлично. Обикновено мълчах, защото не бях убедена, че хората ще искат да ме слушат.

     Сега се опитвам да обикна себе си и мисля, че успявам. Преди ми беше много трудно да се гледам в огледалото. Аз винаги съм била свръхкритична по отношение на себе си. Преди няколко месеца, обаче, веднъж докато се гледах в огледалото, много харесах това, което виждам там и си казах просто ей така, без да съм го мислила „Обичам те”. Изненадах се – тези думи идваха от сърцето ми.

     Да, наистина нямах хубаво детството, но си мисля, че Бог ми дава втори шанс – имам дете, което много обича да се забавлява. Когато го гледам, понякога се възхищавам – толкова е спонтанно, весело, непосредствено... Има много неща, които бих искала да науча от него.

Мария