A- A A+

АркА

брой 11, декември 2011 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

fShare
0
Pin It

 

КОЙ КАКТО ГО РАЗБИРА...

 

     Никога не съм била вярваща. Като не броим наивната детска вяра в добрия детски Дядо Бог, свеждаща се до простичката вечерна молитва към него, научена от баба ми и повтаряна в скута й. Баба отдавна не е жива, а остатъците от онези детски – впрочем и всякакви – ценности по-късно много ефикасно удавих в алкохол.

     След години, върху жалките развалини на моя живот, с неописуемо отвръщение към себе си, започнах мъчно и бавно да градя новия си живот. Нямах никакви проблеми с Първата стъпка, направих я с един голям, решителен скок – последните няколко години (и всичко наоколо: цялата отвратителна мръсотия вкъщи, разрушени семейни взаимоотношения, тотална компромитация на работа, най-сетне и собственото си отражение в огледалото) болезнено и трайно доведоха до съзнанието ми за моята ситуация и statusquo. Също така почти веднага изпитах осезаемо облекчение и тази парадоксална надежда, произтичаща от признанието на безсилието си пред алкохола. Стълбата стана стръмна с Втората и Третата Стъпка. Каква пък Висша Сила?!... Каква вяра? Какво смирение??? Години наред сама си бях кораб и кормило, не признавах никакви висши сили, с алкохоличната си гордост храних убеждението, че дори с алкохола ще се справя, стига да поискам. А смирението го отъждествявах с покорно подчинение – нещо, което винаги ми е било противно. Всичко това ми се струваше непреодолима бариера. Никак не успявах да намеря в себе си съгласие да направя тези две стъпки, толкова за мен ненужни и безсмислени! Никога! Това просто не е програма за мен!

 

 

     Постепенно обаче, с течението на поредните трезвени дни, все по-осезаемо усещах, че все пак, въпреки цялата съпротива на интелекта, в мен  живее някаква Вяра. Че има – усещам го! – НЕЩО по-голямо от мен. Това Нещо, което кара цветята да поникват и разцъфват, планетите да кръжат, където трябва, слънцето да изгрява, когато трябва, пролетта да идва след зимата...

     Кой както го разбира...

     И щом го има това Нещо По-голямо от мен, значи няма начин да не се примиря, че има и неща, които са извън моето влияние. Че трябва да приема своите човешки ограниче­ния. И да приема, че не всичко мога и не всичко трябва да мога. И един ден, гледайки събуждащия се напролет свят, изведнъж разбрах, почувствах, че именно ТОВА е смирение!

     Това смирение няма нищо общо с онова тъжно “покорно подчинение”. Напротив, има в него елемент на радостно възхищение!

     Смирение пред този нерушим РЕД на света (който не зависи от мен!). Смирение пред величието на планината, пред силата на водопада и вятъра, пред безкрая на морето... Именно в контакт с природата, в съприкосновение с красотата на света, с нерушимия ред на Космоса се роди моето съзнание, че съм “само човек”. Че НЕ АЗ решавам за всички тези вълшебни неща около мен и над мен.

     Което не означава да не правя това, което МОГА. Все пак. :))

     И още нещо. В това смирение се съдържа и осъзнаване, че аз, с всичките си човешки ограничения, с цялата си невъзможност да решавам, все пак съм част от този велик, вълшебен Ред. Една мъничка частица, която обаче си е точно на мястото в това велико дело – както пролетта и зимата, и звездите, и планината...

     Наскоро четох една притча на Антони Де Мело – за човек, който много дълго време се е опитвал да чуе камбаните на потънал в морето храм. Но въпреки че усилено напрягал слуха си, не бил в състояние да чуе нищо освен шума на морето, макар че много се старал да не слуша вълните, които заглушавали звъна на камбаните. Разочарован и тъжен, че не се оказал достоен да достъпи Божието просвещение, човекът след много дни усилия се отказал и просто се заслушал в шума на морето, отворил душата си за неговия глас – и точно тогава чул камбаните...

     Май горе-долу така е и с моя Бог. Досега не бих могла в нашето общество да се наричам “вярващ” човек и досега не Му отдавам чест в църква. Но така, както онзи търсач на камбаните, успях да съзра Бог (защото не знам как по друг начин да нарека Това Нещо По-голямо от мен) във всичките прояви на живота и хармония наоколо – и изпитвам Неговото присъствие ежедневно – във всяка неповторимо възхитителна снежинка, във всяка една дъга отразена в локва след дъжда, в чуруликането на врабчетата, в звездите на нощното небе, в топлината на ръцете на близкия човек, в музиката...

 

Кая

fShare
0
Pin It

Страница 7 от 28