Раздялата

Свещеник Марио М. Йонов

     Всяка раздяла е тежка, а раздялата с приятел от казармата е много специално нещо, особено когато той не е загинал в изпълнение на войнския си дълг. Понякога глупост или сдухано стечение на обстоятелствата може да раздели житейските пътеки на армейски другари, а такава дружба, особено създадена във времето на комунистическата армия, о-о-о-о тогава ставахме като мускетарите: „Един за всички и всички за един!”, т.е. до гроб! Ето и историята.

     Годината беше 1989. Бяхме от различни батальони, но ни събра залата за ръкопашен бой. Предстоеше гостуване на офицери от НАТО, т.е. в онези години това означаваше ВРАГове – гадни западняци! Предстояха разни прегледи, демонстриране на превъзмощия и надменност. Ако някой тогава ни беше казал, че в най-скоро бъдеще и българската армия ще бъде член на НАТО, о-о-о-о щеше да има масово повръщане и освиркване, но ето, съдбовна ирония!

     На мен ми гласуваха доверие или просто ме изкомандваха, не помня, но трябваше да подбера от около 3000 войници подходящи за демонстрации на бойни изкуства и да подготвя такава за около месец. Ха-ха-ха, казах аз на един майор и той ме прати в ареста. Всъщност това беше негово задължение (не да ме праща в ареста, а да подготви демонстрация по специализиран ръкопашен бой), но човекът освен да заповядва, не се беше занимавал с никакъв ръкопашен бой и от няколко книги беше стъкмил някаква комедийна постановка, с впечатляваща масовка. От досиетата ни знаеха за опита ми в бокса и таекуондо и изискаха мнението ми за вече подготвена демонстрация. Майорът попита редника, т.е. мен:

     „Е?”, а редникът: „Какво Е?”, а той: „Е, е? Еми впечатляваща демонстрация, нали???”, а аз, т.е. редникът: „Впечатляваща за кого? За НАТО-вците пригответе пеленки и памперси, защото могат да се разхлабят от смях...!”

     След тази консултация, ме пратиха пак в ареста (хем искат истината, хем недоволни, а и наказват?!), но след два дни ме извика началник щаба и ме попита дали мога да подготвя нещо по-добро и аз се наех, като получих и правото да направя свой подбор на хората, както и разни екстри, непозволени на войниците тогава. Така от избраните попаднах на Ицето (Христо). Той беше изключително пъргав и акробатичен и много своенравен – див, та див. Родът му се оказа със стигматичния прякор “Катърите”, защото били пословични побойници и нито се водят, нито се вкарват в правилната пътека. За мен вършеше работа и такъв катър, още повече че и се оказа земляк. В демонстрацията Ицето играеше много важен фактор, защото трудно се убеждава някой да захапе цигара и друг да му я изрита от устата и сетне чаша от главата отново с крак, ножове да се забиват около него, камара с тухли на гърдите да се бастисат с „голямата мама” (голям танкистки чук), а той да лежи подпрял темето и петите на издигнати подпори, това сетне стана и върху главата му, както и ред други чудесии, е това можеше да свърши само човек с манталитета на мелез между кон и магаре, т.е. катър.

     След демонстрациите майорът беше повишен, защото се оказа, че НАТО-вците били възхитени. Мен ме пратиха на много по-лека служба в спортна рота, в пряка близост до общежитието на девойките от художествената гимнастика (какво повече му трябваше на един войник?!), а Ицето стана много популярен в бойното поделение и сетне остана на редовна служба. Приятелството ни обаче стана изключителна придобивка. Казармената дружба на двама мъже от онова време не можеше да се купи с нищо и нищо не можеше да застане между такава дружба – боен другар значи повече и от харем жени, и от торба жълтици, и от каквото там ти хрумне!

     Мина време, Ицето се ожени за една красива циганка, която му роди две деца. Той е българин. Беше много здрав физически, синеок и с прекрасна усмивка, с генетично подарени два реда бели зъби. Когато му гостувах, се слагаше голямата софра, защото е дошъл голям гост, и се отрупваше с всякакви вкусотии. „Госпожата”, както гальовно наричаше жена си Ицко, като пъргава гейша със свенлива усмивка сервираше и отсервираше, но никога не оставаше с нас на масата. Двете му деца се боричкаха на килима в хола или на двора и само блажената усмивка по лицето на баща им показваше особена доволност, която само ние мъжете знаем какво означава.

      Срещите ни бяха, разбира се, поливани с доволно много алкохол и спомени от казармата, като например:

„Помниш ли масовия бой в столовата? Над 2000 кашимерия (пехотинци), киртаци и кемафи (новобранци и танкисти), гълабари и фатмаци (парашутисти и старшини на роти)... егати мелето, и така не се разбра защо и кой го почна?”

Годините се занизаха и един ден Ицето се обади и каза: „Дедо попе, госпожата умря, рак!”

     От този ден до днес, моят боен другар не спря да пие, да псува живота, себе си и всички, Бог, мен, и освен злоба и агресия, нищо друго не изпълва дните му.

     Напусна циганския квартал. Децата останаха там. Здравото телосложение се стопи, няма я и белозъбата усмивка, постепенно тъмен облак обви живота на Христо – Ицко Катърчето – моя боен другар.

Понякога много късно ми набира мобилния телефон и мълчи, скърца със зъби, мъртво пиян и само провлачено кълне живота: „Дее – ибаа и жии – вотъ – му и дейбъъъ ...”!

     На срещите с него започнах да отказвам да употребявам алкохол и дори го помолих и той да не пие, но срещу мен имаше само надменни подигравки, богохулства и съвършено неадекватен човек, който с времето спря изобщо да слуша какво му се говори. Взех решение повече да не се срещам с него. Безсилен съм да му помогна, особено когато той не желае това, а аз се изморих да му бъда публика на бласфемното (хулително)представление. Дали с безсилието си да му помогна аз предавам приятеля от казармата? Опитите ми да му въздействам в посока трезвеност бяха толкова рахитични, че чак ме е срам. Катърският му нрав е непреклоним, дори и да разбира, че всичко води до самоубиване на душата и тялото. Толкова съм тъжен и безсилен и в молитвите си не забравям да моля Бог да изтегли катърчето от калта, да го помилва и спаси, въпреки ината му. Как бих искал, още днес, да помахам с ръка към него и да кажа не „Край”, а „Добре дошъл, бойни братко”, а той да се охили от сърце и да отвърне с: „Добре си ме заварил, дедо попе”!

     * Написах за сп. „Арка”, 01 септември 2009

     ПП:За разрушителната сила на скръбта, „Арка” публикува мой материал „Ерос и Танатос”