ДВАДЕСЕТ И ЕДНА СЕДМИЦИ
Сънувам, че се будя, защото чувам телефон.
Сънувам сигурността, че ми се обажда мъртвец.
Сънувам, че протягам ръка към слушалката.
Само че слушалката е по-различна,
натежала, сякаш прикована към нещо,
сраснала се, заплетена в корени.
Трябва да я изтръгна заедно с цялата Земя.
Сънувам усилията си напразни.
Сънувам тишината, защото звънецът е млъкнал.
Сънувам, че заспивам и пак се будя.
Вислава Шимборска
(Превод: Искра Ангелова.
Вислава Шимборска. Миг. Изд. СУ "Св. Климент Охридски" 2008)
В живота ни се случва, че срещаме хора, които, често несъзнателно, излъчват характерната за тях енергия. Това са хора, които незнайно защо ни карат да се усмихваме. Усещаме прилив на енергия и имаме желание да се смеем.
Точно така реагирам на Рътис, всеки път когато го срещна, и ми е трудно да повярвам, че този човек е трябвало да мине през ада на собствения порок, за да зажадува да живее.
Лицето на Рътис на моменти се променя и придобива сериозен вид, особено когато се опитва да ме убеди, че е бил наистина лош човек. Произхожда от полско-литовско семейство. Има добри спомени от своето детство и роден дом в Литва. Първият му контакт с алкохола е бил на 13-годишна възраст. След това нещата се развили, както обикновено става... Принадлежността към група от връстници, която дава възможност за формиране на собствената идентичност, е много важна за един тийнейджър. Била е важна и за Рътис.
‒ Моите приятели често пиеха, не исках да бъда различен, да бъда аутсайдер – спомня си той – за мен и за тях това беше нещо нормално.
Наркотиците се появили в живота на Рътис малко по-късно от алкохола, когато емигрирал в Съединените Щати, и те му правили компания в продължение на близо седем години.
‒ Когато успях да се отскубна от ноктите на кокаина, започнах да пия все повече – разказва с различен от познатите ми досега израз на лицето. ‒ Нямах мярка, а животът ми се превърна в ад.
‒ Ако хората могат да бъдат разделени на добри, лоши и най-лоши, то аз бях от най-лошите ‒ продължава да се опитва да ме убеди той. ‒ Изгубих семейството си, върнах се в Литва, попаднах в затвора.
Още в затвора Рътис започнал да се променя. Върнал се към творенето и рисуването, което е неговата страст. След като излязъл от затвора през май 2010 година, с надежда и твърда решителност се опитвал да промени живота си. Без алкохол. Тогава заминал за Ирландия.
‒ Беше ми омръзнал моят живот, исках да го променя ‒ обяснява. ‒ Вярвах, че ще успея.
За кратко време той си стъпил на краката, възвърнал си част от изгубеното, поне материалната част, тъй като за духовно възстановяване трябвало още да почака...
‒ Винаги съм бил упорит в следването на поставените цели ‒ казва за себе си. ‒ Когато не пиех, ми беше толкова странно лесно да притеглям към себе си добри хора и неща.
В живота на всеки човек има добри и лоши моменти. В живота на зависимия човек се появяват рецидиви, които са неразделна част от болестта. След седмиците изпълнени с добри моменти, в живота на Рътис дошъл мигът на отчаянието.
‒ Това беше най-големият „brеakdown”, какъвто бях преживял дотогава ‒ си спомня той с неприятна гримаса на лицето. ‒ Пиех до припадък, без самообладание.
В рамките на три седмици изгубил всичко, за което работил през последните месеци и което успял да поправи. Отново изгубил своя живот.
‒ Това беше най-лошият период в моя живот ‒ добавя. ‒ Страхувах се от всичко. Когато някой чукаше, аз отварях прозореца, готов да избягам. Не можех да понасям този непрекъснат страх, никога не знаех какво и кога ще се случи.
‒ Страхувах се от своите сънища и визии ‒ продължава Рътис. ‒ Беше точно като в стихотворението на Шимборска „Слушалка“. Не можех да различа явето от съня, действителността от въображаемото. Не можех да се измъкна от това ‒ казва. ‒ Два пъти опитах да се самоубия.
Съквартирантката на Рътис се върнала по-рано вкъщи и срязала въжето, на което се обесил. Но още не му било дошло времето. 13 септември 2010 година, една от нощите прекарани в болницата, където попаднал след тежък побой, изцяло променила живота на Рътис.
‒ Не знам дали това беше насън или наяве, видение или действителност. Всичко това беше ужасяващо ‒ лицето на Рътис се вкаменява. ‒ Намерих се през нощта на улица Св. Патрик, където ме докопаха демони с червени очи и с нечовешка сила се опитваха да ме вземат със себе си ‒ разказва. ‒ Когато не можех да разкъсам маските от лицата им, се усетих, че са истински. Виждах около себе си най-важните хора в живота ми, но те не чуваха вика ми, сякаш изобщо не ме виждаха, като че ли бях изчезнал от живота им. Моите преживявания не могат да се опишат с думи.
Рътис смята, че всичката злина, която бил извършил, и всички емоции, от които бягал, се върнали при него онази нощ. Събудил се в болницата и повече не заспал, докато монахините от Манастира на Света Елена в Бларни не се съгласили да го приемат. В Бларни Рътис дълго се възстановявал, минавайки през терапия.
‒ Страдах и плачех, не знаейки защо ‒ си спомня той с тъга. ‒ Дланите ми кървяха от удряне по стената заради болката, която ме разкъсваше. Не разбирах емоциите, които бяха в мен. Не разбирах себе си – добавя.
Всеки ден Рътис записвал от петдесет до сто емоции, които се появявали в него. Веднъж седмично избирал собственоръчно записаните, най-често повтарящи се чувства и ги материализирал, творейки лица. Така възникнали двайсет и едно лица, от които се състои необикновената изложба, наречена от него „Двадесет и една седмици”.
Рътис бавно си възвръща живота и не се буди със страх.
‒ Връщането към реалността ме изпълваше със страх, нямаше къде да се връщам, нямах нищо. Всичко изгубих – казва, ‒ но монахините от Бларни ме убедиха да не се тревожа, тъй като не съм сам – усмихва се както обикновено, – казаха, че съм добър човек и че притеглям към себе си добри хора. Това беше истина. Хората ми помогнаха да се върна към действителността.
‒ Дълго не можех да си простя, но накрая успях – твърди той убедено. – Сега се старая да съм честен човек. Мога да погледна на хората в очите с чиста съвест. Опитвам се да използвам втория шанс, който получих.
