Виктор Ошатински

“РЕХАБ”

превод Васил Петров

издание на Издателска къща Пандора ПРИМ, София 2009

НАЧАЛО...

     Във вторник, в четири и половина следобед, той слезе от автобуса на автогарата в непознато градче. Трябваше да го посрещне шофьор с табела „Фермата” в ръка. Днес, след години, му е трудно да си припомни какво чувстваше тогава. Май празнота. Може би безпокойство и объркване. За момент като че ли се беше зарадвал, че никой не го чакаше. Възможно е и да си беше помислил, че ще може с чиста съвест да се върне в Ню Йорк и повече да не се занимава с тези глупости.

     От няколко дена се чудеше защо изобщо трябва да ходи там. Та нали вече нямаше проблеми, сам се беше справил с тях. От последния път, 22 април, минаха почти пет месеца. През това време четеше лекции в университетите в Лос Анджелес и в Сан Франциско, подготви сериозен научен труд, а после, когато отново остана сам в Ню Йорк, пишеше книга. Към сутринта тъкмо я довърши, дремна за един час, занесе машинописа на издателя и се качи в автобуса.

     Винаги завършваше всичките си книги към сутринта. Заспиваше за малко или изобщо не спеше и носеше машинописа. Беше горд от работата си, от нейните резултати и особено от умората си. От издръжливостта си, която му позволяваше да се изолира от света и да пише. Три седмици, месец, месец и половина. Тогава вярваше, че има силна воля и характер. На редакторите, които обикновено не криеха удивлението си, че толкова бързо им е донесъл новата си книга, разказваше с удоволствие за своите усилия, за умората. Славеше се с работоспособността си. Получаваше одобрение, чувстваше възхищението им. Тогава отиваше в кафето и си поръчваше студена бира. В устата си имаше сух, металически привкус от недоспиването и преумората и макар че не обичаше бира, знаеше, че тя ще му подобри настроението. След това изпиваше още една бира и изяждаше един сандвич. След това пиеше коняк или водка. Една, втора, трета. Чувстваше как умората излиза от него и на нейно място идва енергията. Енергия за живот, съвършено различна от енергията за работа. Отпускащата енергия на заслужената почивка. Казваше, че едни отиват през отпуската си в Закопане* или Мьендзиздройе**, а той отива в кръчмата. Защото трябва да си прочисти мозъка. На плажа непрекъснато мисли какво може да се напише за този плаж. В планината – че трябва да напише нещо за планината. А като пие, не мисли за нищо. И умът му си почива. А още по-точно, след седмица-две, а защо не пък и шест, когато си отпочине и вече окончателно се освини, както физически, така и психически ще му бъде трудно да понесе бремето на по-нататъшното пиене, тогава се връща към работата си, за да се очовечи. Често повтаряше, че най-творческата сила, която познава, са угризенията на съвестта.

     Тази сутрин, вместо на бира, отиде на автогарата. По пътя чете брошурите, които му бяха изпратили в Ню Йорк за уточняване на датата на пристигането му във Фермата. В паметта му се беше набило изречение от една от тях: „Даваме си сметка, че лекувайки алкохолизма, лекуваме единствено външните симптоми, а не същността на болестта.” Учудваше го, че най-строгите забрани се отнасяха за лекарствата. Всичките, дори предписаните от лекаря, трябваше да бъдат депонирани в бюрото. Лекарствата, признати за необходими от местния лекар, трябваше да бъдат давани от медицинска сестра. У себе си можеш да имаш само нитроглицерин, ако си застрашен от инфаркт.

     Това го учуди, но не го обезпокои, защото не употребяваше лекарства. Обърна внимание на правилника. През първата седмица нямаше право на физически упражнения, разходки и посещения. След седмица направо му беше предписана среща със семейството, но неговото семействобеше далече. Имаше право на три телефонни разговора седмично, но персоналът можеше да ограничи дори и тази бройка. Изглеждаше сякаш някаква стена отделя Фермата от останалия свят. В нея впрочем също имаше многобройни ограничения. Предупреждаваха го, че след няколко дена на аклиматизация може да започне да изпитва силно такива емоции като самота, нежност или романтично настроение. Може да изпита интерес или привличане към някого. Ако се поддаде на такива чувства, ще унищожи всички усилия, следователно е строго забранено. Притесни се, защото май подсъзнателно разчиташе на такова приключение.

     Всичко това беше породило у него безпокойство, което се засили, когато на автогарата не видя никого от Фермата. Позвъни от един телефонен автомат. Разбра, че шофьорът ще пристигне всеки момент. Влезе в магазина срещу автогарата. Купи си фланелена риза на червени карета, три топли фланелки, блуза в бордо и сива ватирана жилетка. По-късно си даде сметка, че тези покупки не бяха случайни. Шофьорът пристигна. Преди две години сам е бил пациент, а сега работи във Фермата като момче за всичко. В. попита дали там лекуват и по-леки случаи, защото отдавна изобщо не пие. Шофьорът каза, че В. изобщо не трябва да се притеснява, предния ден докарал от автогарата човек, който от тринадесет години не е близвал алкохол, но също дошъл да се лекува. Това В. не можа да разбере.

     Пътуваха около двадесет минути по криволичещ по нанагорнището път. Спряха на паркинга до болницата. Отидоха до бюрото в сутерена на друга сграда. Там го прие Бен, който имаше нощно дежурство. Бен беше много сериозен и като че ли малко строг. Увери се, че В. няма у себе си лекарства, и повтори предписанията на правилника. Каза, че в 8:45 вечерта може да похапне сандвичи, сладолед, сладки и плодове. От единадесет е задължително да се пази тишина. Бен попита реторично какво очаква тук В. Поинтересува се какви книги пише В., но не искаше да изпада в подробности. След краткия разговор каза, че В. ще бъде в терапевтична група номер 1, водена от Линда. Негов монитор ще бъде Ан. Бен записа това на един лист, после показа на В. предварителния договор между пациента и заведението. Там бяха напечатани четири точки, еднакви за всички: трябва да посещава лекциите и всички други занятия; трябва да прочете „Голямата книга”, започвайки от пета глава, която трябва да прочете през първата седмица; трябва да поддържа чистота в своята половина на стаята и да прекарва колкото се може повече време в салона, „обсъждайки с другите пациенти събитията, които са го докарали във Фермата”. Под четирите Бен дописа пета точка, специално за него: „Разговаряй с другите пациенти за конкретните случаи, когато пиенето е създавало проблеми в твоя живот.” Бен сам подписа договора и го подаде на В. После му стисна ръката, казвайки: Welcome aboard, тоест „Добре дошъл на борда”. Даде му бележник и „Голямата книга” – дебела книга със сини платнени твърди корици със заглавие „Alcoholics Anonymоus”. Накрая каза, че той самият също е алкохолик и също се лекува тук, след което го заведе в стая номер 55.

     Стаята се намираше в дълга едноетажна барака, една от двете, стоящи перпендикулярно на главната триетажна сграда, в която се помещаваха бюрото, стаите на лекарите, салонът и терасите, където си почиваха пациентите. В стаята имаше две легла, разделен на две части гардероб, две нощни шкафчета; имаше още и баня с душ. Нямаше телевизор нито радио. Съквартирант му беше Дол, четиридесетгодишен негър, приветлив, но не много разговорлив.

     В. си разопакова багажа и отиде в салона. Там имаше много цигарен дим; едни четяха, други разговаряха, а трети пишеха нещо в тетрадки. Чувстваше невидима бариера между себе си и останалите, но не можеше да я преодолее. Когато някой го питаше за нещо, отговаряше неопределено. В столовата, докато ядеше сандвича си, когато видя как възрастни мъже се прегръщат, оставайки дълго в обятията си, почувства отвращение. Дочуваше по малко от разговорите, които другите водеха. Не много достигаше до него. А и съвсем не беше в състояние да започне разговор с другите пациенти за това, че пиенето е създавало проблеми в неговия живот.

     Много мислеше за това, което беше казал Бен: „Аз също съм алкохолик.” Убоде го „също”. Разбира се, признаваше, че има проблем. На сбирките на АА се представяше като другите: „Казвам се В. и съм алкохолик”, но от известно време не беше толкова убеден в това, както през пролетта. Та нали успя да се справи през последните месеци! Така смятаха и хората от обкръжението му, също предимно писатели, журналисти, учени. „За какво ти е това лечение? Щом като толкова дълго не пиеш, не си алкохолик. Нали имаш силна воля” – убеждаваха го те.

     И той смяташе така. Малко по-късно често си спомняше защо изобщо замина за Фермата. След седемнадесетдневен запой във Вашингтон някой го посъветва да се срещне с Джим, директор на една от големите корпорации в Ню Йорк. Джим най-напред го попита за проблемите му. Послуша го малко, след което го прекъсна и му каза да не се притеснява, защото и самият той е преминал през същото, както и хиляди други хора. Разказа му за себе си. Когато говореше за чувството за самота, за чувството за вина и срам, с които се будел всяка сутрин, за страха, с който реагирал на телефонния звън – В. си даде сметка, че и самият той е изпитвал подобни чувства. После Джим му каза, че от шест години се чувства различно. По обяд го заведе на сбирка на АА, а след това му предложи да отиде за четири седмици във Фермата. Именно там Джим се върнал към живота.
     В. не можеше да отиде, защото трябваше да работи и да се грижи за семейството си, което беше пристигнало на гости за три месеца. Джим каза, че това не пречи, че ще може да го направи, когато семейството му отпътува. В. обаче нямаше осигуровка нито пари за лечението, което струваше почти четири хиляди долара. След няколко дена Джим му позвъни с новината, че ще бъде приет, без да плаща, и ще може да върне парите за лечението в бъдеще. Засега трябва да не пие, да посещава сбирките на АА и от време на време да му се обажда по телефона. В. ходеше веднъж или два пъти седмично на сбирките и слушаше как алкохолиците разказваха за кошмара на пиенето и за радостта от трезвеенето. След деветдесет дена В. сам трябваше да разкаже за себе си. Каза, че вече не пие, пише книга, чувства се добре и сигурно, но продължава да ходи при АА, защото благодарение на това, което чува тук, продължава да се бои да пие. Когато не се обаждаше по-дълго време, Джим му телефонираше. Не настояваше, само питаше как В. се чувства и дали вече е готов. Не беше. Когато семейството му си замина, по-важен беше договорът за книгата, който беше подписал с американския издател. В началото на септември нямаше вече претексти да отлага пътуването. Само че смяташе лечението за излишно. Та нали се справяше успешно, особено в професията си.

--------------------------------------------------

*Планински курорт в Полша. (Бел. на прев.)

**Морски курорт в Полша. (Бел. на прев.)

Книгата можете да намерите на http://arka-bg.com/