ХОРАТА ПИШАТ..
Писмо до моята пиеща приятелка
Мила моя,
Този път съм по-ядосана на тези около теб.
Искали да ти помогнат... Една сюрия народ, къщата пълна с алкохол, публика се домъкнала да гледа как се справяш... Сега разсъждавам като пиещ алкохолик, а съм трезва, но помня кристално ясно как беше при мен.
Това, което казвам,е само мое мнение.
Колкото повече близките го натискат да спре, толкова по-силно е разрушителното желание на алкохолика да пие и да се дъни, да ги разочарова. Това е неговата наказателна акция. (Вероятно по този начин ги обвинява за дереджето, до което са го довели, както той смята вътрешно, не знам.)
Когато зависимостта на алкохолика е превърната в спектакъл за семейството, той играе ролята си брилянтно. Виновникът за фамилния дискомфорт е посочен с пръст, порицан, изпратен за лечение – с една дума всичко е направено както трябва. Разяждащото чувство за вина го е накарало да се покае и да обещае, че да, този път наистина край. След един месец „страшният съд”със спокойна съвест се произнася –хайде сега да видим,взел ли си е провинилият се бележка. На мило семейно тържество с алкохол на масата...Какво ще направи алкохоликът ли? Мисля, че на всички е известно –ще се напие. Тайно, след вечерята, с алкохола, донесен послучай изтрезвяването му. После ще повръща явно, защото няма как да се скрие.
Помня как много гордо се похвалих на майка ми, че вече ходя на АА и съм спряла. После на някакво парти у тях с много хора здраво си сипвах червено вино. На първата чаша ѝказах, че само ще се чукна с гостите, да не се притеснява. Нататък вече нищо не ѝказвах, а продължавах да си наливам. Помня ужасения ѝпоглед от другия край на масата, но това кой знае защо изобщо не ме спираше. Помня и как не е имало случай след тежък разговор с нея как ще престана да пия и да, положението вече емного сериозно, веднага след като излезех от тяхда неси купябомбичката и да не си я пияпо пътя към къщи с „ясната” мисъл,че вече е крайно време да прекратя това наливане и да спра да причинявам болкана близките си.
Начинанието „придобиване на трезвост” е със съмнителен ефект, когато се прави под натиск и „за да се спре тоя тормоз на близките”. Алкохоликът прави известно време това, което другите очакват от него. Но зловещият режисьор рано или късно си казва думата и трагедията пак си е същата. Варира само броят на действията. Иначе и началото,и краят са ясни, защото алкохолизмът е болест –коварна, прогресираща, нелечима, неподатлива на „чуждо мнение”.
Казваш, че го знаеш, защото всички ти го повтаряли, ще го повторя и аз – трябва да спреш заради себе си, не заради другите. Това е твоят „моноспектакъл” на живот и смърт. Няма други действащи лица. Нито суфльори, нито клакьори. Или спираш да пиеш и навираш режисьора в кучи г – зад кулисите, или изиграваш под негово ръководство последната сцена с финална реплика „Останалото е мълчание”...
Резултатите от зачестилите пробиви са два.
Надявам се да се приближаваш към твоята „точка на пречупване”. Вярвам, че е така и че ще успееш. Не спирай да опитваш. Но с алкохол и гости у дома е много трудно.
Прегръщам те,
Яна
