A- A A+

АркА

брой 12, декември 2012 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган

Превод от руски и полски: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

fShare
0
Pin It

 

ПРОБЛЕМИ...

 

ЗАЩО ОБЩЕСТВОТО КАТО ПРАВИЛО

НЕ РАЗБИРА СЪЩНОСТТА НА АЛКОХОЛИЗМА?

Фрагмент от книгата на Юрий Кирик «Алкоголь: Как вырваться из заколдованного круга». Львов, Издательство «Свічадло», 2006

 

     Живеем в общество, което е наше наследство от комунистическата система. Тази система криела проблемите на алкохолизма (като фактор „опозоряващ държавата”), тя посочвала само отделните му прояви. Тези „отделни прояви” били „пропаднали” обитатели на канавки и мазета. Точно това бил представителният, карикатурален алкохолик, антисоциален елемент. Той не можел дори да се нарече „обществено зло”, най-много – „мръсно петно на здравото тяло на обществото”. Също и нашият театър, кинематография, литература можели най-многода покажат образ на веселяк, който в колектива си позволява тлъсти вицове и даже смее да пийва на работно място! С такъв антиграждански елемент се борил целият колектив и целият свят задружно го превъзпитавал.

     Известно е, че партийната номенклатура е имала свои ловджийски къщи, сауни, кабинети в ресторанти, където клиентите били обслужвани зад затворени врати, а след такова „гостоприемство” „слугите на народа” ги изкарвали в алкохолно безсъзнание от заден изход, по-далече от хорските очи. Комсомолските и партийните ръководители от всички рангове пиели, и то добре. Нещо повече, непиещият човек нямал голям шанс да се удържи в обятията на властта, ако не участвал в колективни запои (тоест ако „избягвал обществени мероприятия”).

     Имало е изтрезвителни, лечебно-трудови центрове и медицинска помощ. Често прибягвали към лекарския метод, който се свеждал до инжекции и имплантиране на препарати на основата на „антабус”(специфична отрова, която дълго време не се отделя от организма и която се разтваря само с алкохол). Всичко това заедно бих нарекъл фактор на заплашване: ако изпиеш алкохол – ще умреш, ако продължаваш – ще те отправим в лечебно-трудовия център (който всъщност изпълнявал не лечебна, а наказателна функция). Имало е още и наркологически кабинети, но зависимият народ се страхувал от тях като от огън: фиксираният регистър на техните пациенти превръщал човека в персона нон-грата, плевел на обществото. С една дума, пий, човече, но така, че да не те хванат!

     Даже ако широк кръг от хора знаел за алкохолната си зависимост от някакъв лекар или функционер, на никой не би му дошло наум да го нарече алкохолизъм. „Пийва си”, „малко множко пие” – само това било възможно да се чуе за тях. Както знаем, най-голямото зло – това е скритото зло. Преди всичко това е зло за самия зависим, защото ако той не знае истината за себе си, няма никакъв шанс да се лекува.

     По време на горбачовската перестройка (втората половина на 80-те години на миналия век) алкохолът станал по-трудно достъпен. Хората се пазели да не пият на публични места, не пийвали и на работа. Но от барчета и кръчми пиянството се пренесло по домовете. А това, че алкохолът трудно се намирал, довело до появата на още едно зло – токсикоманията.

     Стереотипите силно и задълго са се вкоренили в нашето съзнание. Във въображението на болшинството алкохолик – това е пропаднал човек, паднал край някоя ограда или в канавка. Но до такъв стадий стига само незначителен процент от зависимите от алкохол.

     Обществото продължава да крие алкохолизма. Пазим алкохолиците от „разкритие”. При каквато и да е друга болест роднините колкото се може по-бързо водят болния си близък на лекар, но не и в случая на алкохолна зависимост. Този проблем те се стараят да скрият с всичка сила: за да не изваждат навън мръсните си ризи, за да не останат опетнени от този факт също и те самите. Така постъпват мъже и жени, майки и бащи, приятели, ръководители на предприятия. Никой не смее да каже: „Юрий има нужда от лечение. Той е алкохолик”. Психолозите обясняват това с един вид защитна реакция на човека: посочвайки с пръст някого, създаваш възможност на някой друг да види в теб самия някаква зависимост или слабо място (обичаш гуляй или карти, пушиш и т.н.), има и страх да не загубиш любовта или приятелството на този човек (а ако той е твоят началник, също и работата...). Трябва да признаем, че в общи линии обществото се страхува от последствията на свалянето на маската от лицето на алкохолика. Солидни фирми пазят в строга тайна, че главният им специалист се лекува при нарколог. В професионалния спорт крият алкохолизма на треньори и играчи. И така болни, зависими хора се лутат с камуфлиращи етикети „безвреден”, „добър”, а дори и „лош”,но почти никога не ги наричат алкохолици.

     В повечето случаи тук се проявява потребителско отношение към човека: „вярно, той пие, но нали е и добър специалист, когато е трезвен – никога няма да откаже”. Ако началникът ти знае за твоята алкохолна зависимост и се прави, че не я вижда, криейки с това „греха” ти, значи той винаги има право да ти поиска отплата: да дойдеш извънредно на работа или да му направиш лична услуга. Всичко става така, защото думата „болест” се замества с понятието „грях” – това е много удобно за всички, освен за болния човек, но, за съжаление, точно той не го разбира!

     В редакцията на радиото, където някога работех, имаше един опитен, талантлив журналист. Чудех се, защо главният редактор все точно на него му възлагаше най-неблагодарната работа.

     - Защо никога не отказваш? – попитах го веднъж.

     - Как бих могъл? Когато само посмея да гъкна, „главният” веднага изважда дебела папка, пълна с моите „грехове”...

     Журналистът пиеше, а шефът (който беше дошъл при нас от КГБ) по стар навик завеждаше на всеки по една папка...

     Няма да споменавам за барманите, които не би трябвало да сервират алкохол на пиян човек, но те го правят с удоволствие: на пияницата не му е жал за парите, може даже няколко пъти да плати за една поръчка...

     Живеейки в страна, в която алкохолизмът е достигнал голям мащаб, ние все пак се мръщим с отвращение, когато срещаме алкохолик, понякога въздъхваме или правим забележка, но най-често заобикаляме алкохолния проблем отдалече и се стараем, колкото се може по-бързо да го забравим.

     Всъщност в това няма нищо страшно. Психолозите ще потвърдят, че е съвсем естествено човек да се отвръща от всичко неприятно, както в близкото, така и в по-широкото си обкръжение. Напротив, би било странно хората да спират до всеки нещастник, ровещ из боклука или заспал на неподходящо място. Нали всеки осъзнава: не съм в състояние да помогна...

     Възможно е такъв подход да се дължи на някогашната несмилаема пропаганда, водена под название „борба с алкохолизма”, с която по онова време ни беше пренаситил тоталитарният режим. Представям си, колко му се иска на човек да се прозине при самата мисъл, че трябва да изслуша беседа или да прочете нещо за алкохола: ще е скучно или ще ни плашат – по-добре да не гледаме в тази посока! Даже сега, когато по алкохолната тема имаме вече много интересни и полезни публикации, навикът да се държим настрана ни е останал.

     Проблемът ни се заключва в това, че не наричаме нещата с истинските им имена и с това не даваме на човека шанс. Впрочем, както показва статистиката, всеки седми страстен любител на чашката е алкохолик, тоест човек болен от неизлечима, смъртоносна болест, която прогресира.

fShare
0
Pin It

Страница 5 от 35