A- A A+

АркА

брой 12, декември 2012 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган

Превод от руски и полски: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”

Pin It

 

НОВИЯТ ТИГЪР

Стотици пъти в живота имаме депресия,

но не оставаме в нея завинаги

 ‒ с Ева Войдилло разговаря Марта Шарейко

 

     Марта Шарейко: Болестите влияят ли се от модата? Хората се срамуват да си признаят, че имат нервно разстройство, но че имат депресия, например, вече не.

     Ева Войдилло: Разбира се, че се влияят. Особено като се има предвид, че знанията за болестта често поощряват тази мода. А тъкмо депресията има такова, бих казала, благородно потекло. Велики хора, хора на изкуството, писатели, художници, музиканти, меланхолия – това за хората е много убедително. Освен това има още един повод – депресията може да бъде елегантно палто, което скрива други, по-срамни проблеми. Например алкохолизма. По-лесно е да се каже – имам депресия и затова пия. Това е много убедително. А парадоксално, често съвпада с фактическото положение – при някои форми на депресия алкохолът може да бъде съвършен начин за самолечение. След това за зависимия самата перспектива да се откаже от алкохола е непоносима. Затова обличаме палтото на депресията, за да могат всички около нас да одобрят и приемат пиенето ни. По този начин се поддържа зависимостта.

     М.Ш.: При Вас често ли попадат хора, които бъркат различни житейски страдания със страданието, причинено от депресия?

     Е.В.:Много често. В този случай става въпрос за ситуационна депресия, развиваща се под влиянието на събития, които можем да определим с една дума – загуба. Може да бъде загуба на съпруг, който е напуснал заради друга жена, загуба на дете, което е починало, загуба на крак, прерязан от трамвай, или новина, че имаме смъртоносна болест; загубата се свързва и с перспективата за загуба на работа, с излизането в пенсия и с много други ситуации, когато нещо губим. Дори оплешивяването при младите мъже или свръхтеглото при жените може да доведе до депресия. Пониженото настроение е реакция на разколебаването на някаква важна ценност. Някои обаче успяват в такива моменти да не изпаднат в отчаяние. Не всеки изпада в депресия по време на развод, болест или нещастие, нали?

     М.Ш.: Какви черти на характера трябва да има човек, за да избегне депресията?

     Е.В.:Такава черта е способността да се справяме с фрустрацията, която винаги е неприятно състояние. Дори бебетата са изложени на фрустрация. Доброто възпитание и мъдрите грижи трябва да ги научат да се справят с моментните неудобства, като глад, жажда, страх поради раздялата с мама, прекален шум или тишина, тъмнина или прекалено ярка светлина. Който от рано се научи да се съпротивлява на тези безбройни неприятности, в по-късна възраст ще умее да се справя по-добре с неприятностите „на възрастните“. Като с мускулите – ако човек от найранна възраст направи мускули, в бъдеще ще има повече сила и добро здраве, дори когато му се наложи да вдига големи тежести.

     М.Ш.: Защо хората при най-малката тъга веднага отиват на лекар?

     Е.В.:Нека си представим, че някой умира, най-близките му хора са в шок, отчаяни, тежко им е да се примирят със загубата. Ясно е, че след смъртта на някого хората са в траур. Днес мнозина тичат при психиатър за лекарства. Разбирам, когато някой е болен от депресия и има нужда от лечение. Но да се лекува траур? За да какво – вземем антидепресант и да отидем на дискотека, като че ли нищо не е станало? Та това е абсурд. И много се извинявам, но психиатър, който разглежда траура или притеснението като болест на мозъка и веднага предписва психотропи – какво иска да „излекува“ той? Траурът си е траур, винаги го е имало. През траура трябва да се „премине“, най-добре не в самота, а с близки хора, които разбират, които ги е грижа, помагат за облекчаване на мъката, изслушват, придружават на гробището, плачат, прегръщат, утешават, дават кураж. Същото е и с другите човешки тревоги.

     М.Ш.: Оставам с впечатлението, че има две школи при възприемането на тази болест – младите я хиперболизират, по-старите я омаловажават. Липсва златната среда.

     Е.В.: Е, кажете ми тогава – кой по-често се поддава на модата? Бабата или внучката? И защо внучката? – защото няма опит, по-лесно може да бъде омагьосана. Тежката, хронична болест на мозъка, наречена депресия, засяга няколко процента от хората. Най-вероятно винаги е било така. Това не е масова болест. От друга страна в масова се е превърнала модата на... лечение на депресия, която има същото зловещо наименование, а често пъти означава изпадане в отчаяние, отхвърляне на трудностите и неуспехите, неприязън към разрешаването на проблеми, които предизвикват лошо настроение, неудовлетвореност от живота, чувството за провал, липсата на вяра в себе си, песимизъм и така нататък. Животът понякога е наистина тежък и тъжен и ако трябва да намерим ефикасно средство против това, то не при психиатъра и в аптеката, а в доброто „училище на живота“. Затова заглавието на моята книга, посветена на депресията, гласи – „Защото си човек. Да живееш с депресия, а не в депресия“. Всеки може да бъде засегнат от депресия, нещо повече, всеки попада в нейната сянка неведнъж. Но тогава, повече от всякога, трябва да се излезе на слънце. Макар че оставането на сянка може да бъде много изкушително.

     М.Ш.: „Някога, когато още нямало психиатри и психолози, хората си помагали взаимно. И човечеството е оцеляло”. Наистина ли сме в състояние да се справим с всеки проблем, обръщайки се за помощ към някой близък?

     Е.В.:Да, но тук се крие известен парадокс. А именно, че колкото по-близък е човекът, толкова по-силно ще преживява заедно с нас същото страдание. Затова по-добре е да ни утешават хора, които виждайки нашето нещастие, няма да страдат толкова много заедно с нас. Доброжелателните хора, приятелите, или дори специалистите обучени да помагат психологически, ще ни посъветват по-добре, къде да търсим подкрепа, и ще ни посочат съответните начини за ефикасно справяне с даденото нещастие. В някои случаи лекарствата са препоръчителни, но по-скоро не като единствена форма на лечение на психически неразположения, произтичащи от житейски трудности или от липсата на приемане на превратностите на съдбата.

     М.Ш.: А може ли, забелязвайки у себе си първите симптоми на депресия, да я спрем ефикасно, като вършим неща напук на себе си? Например, излизаме по-често от къщи.

     Е.В.:Разбира се. Можем да живеем с депресия, а не в депресия. Тъй като много пъти в живота имаме депресия, но не оставаме в нея завинаги. В това се състои изкуството на живота. Та нали стотици пъти, карайки кола, съм можела да катастрофирам, но съм успяла да реагирам, натиснала съм спирачките, спряла съм и съм избегнала най-лошото. А можело е и да не натисна спирачките, нали? Същото е и с депресията – когато усещаме, че наближава, нашата работа е да ѝ се противопоставим и то възможно най-бързо.

     Депресията е сестра на всички тревоги. Заслужава си да осъзнаем, че не трябва да търсим решение на депресията, а на тревогите, които водят до депресия. Когато търсим решение, често ни е нужна помощта на други хора. Когато намерим решение на нещастието, депресията ще си отиде.

     М.Ш.: Имате доста спорни възгледи относно депресията. Например, не обичате много фармакологията. Пишете доста за връзките на психиатрите с концерните, произвеждащи лекарства срещу депресия. Главно в Щатите. Какво е положението в Полша?

     Е.В.:Ситуацията е подобна. Знаете ли, срещам се с много хора, които се лекуват от депресия, но все още не съм срещнала някого, който да каже: обхвана ме депресия, отидох на лекар и този лекар, вместо да ми даде лекарства, ме изпрати на психотерапия. Четох, че в някои ландове в Германия всеки трети пациент излиза от лекарския кабинет не с рецепта, а с направление за психолог. Същевременно поляците – както лекарите, така и пациентите – обожават лекарствата, неслучайно заемаме едно от водещите световни места по употреба на лекарства.

     М.Ш.: За какво говори това?

     Е.В.:Май за мързел, а още повече за незнание. Какво представляват фармацевтичните средства? Това са предимно средства за орален прием или инжекции. Мисля, че ако лекарствата срещу депресия се приемаха под формата на инжекции, сигурно щеше да има по-малко желаещи. Срещу депресия лекарят предписва главно таблетки, капсулки, прахчета. Какво изисква приемането на таблетка? Нищо. Това е въпрос на чаша вода и няколко стотинки. Но ако лекарят каже: спиш лошо, тъжно ти е, нямаш настроение, отиди и се запиши на аеробика, на басейн, на танцова школа, тичай всеки ден из квартала, започни да ходиш на работа с колело, медитирай, моли се пламенно, погрижи се за някого в нужда... Опасявам се, че нашите пациенти биха избягали веднага от такъв лекар. Модата на фармакологичното лечение не идва само от лекарите. Те имат клиентела, която също предпочита лекарствата предработата върху себе си. Защо? – защото не трябва да правиш нищо, не трябва да променяш нищо в себе си и своя живот. Поне така мисля аз.

     М.Ш.: Според Вас това е затворен кръг, тъйкато фармакологията води до огромно опустошение в мозъка, което може да бъде необратимо.

     Е.В.:А за това лекарите вече не говорят, а дори предполагам, че много от тях не се и замислят.

     М.Ш.: Как тогава да разпознаем добрия лекар?

     Е.В.:Добрият лекар ще отдели достатъчно време, за да разбере какво може да е в основата на депресията. Ще поговори, ще помогне проблемите да бъдат назовани, ще посъветва какво може да се направи, за да се справим с проблемите, или – както споменахме по-горе – ще насочи към някого, който се занимава с такива неща. Не е важно дали лекарят е жена или мъж, някой млад или по-възрастен, работи в малко градче или в научен институт в столицата.

     М.Ш.: А трябва ли да харесваме своя лекар? Това задължително ли е?

     Е.В.:Изборът на човека, към когото се обръщаме за помощ – било то лекар, психотерапевт, изповедник или какъвто и да е друг специалист – има значение, защото е важно да му се доверим. Това, разбира се, зависи от много обстоятелства. Едно от тях е ориентацията относно използваните методи на лечение.


   М.Ш.: А откъде идва разнообразието на аматьорските начини за справяне с депресията, за които пишете в книгата? Свързани ли са те с разочарованието от професионалните методи?

     Е.В.:Аматьорските методи не помагат при гангрена или рак. Но при страдания свързани с човешката склонност към променливост на настроенията, към лошо настроение и отчаяние под влияние на неуспехи или фрустрация – човекът винаги е помагал на човека. Човечеството е на около двеста хиляди години. И откакто съществуваме, винаги сме имали подобни проблеми. Просто през различните епоки са били причинявани от различни опасности. Днес иззад ъгъла няма да изскочи тигър, но може да изскочи премиер, който да подпише договора АКТА, което за някои е повод за фрустрация (нашият премиер се въздържа, та имаме един тигър по-малко). Немедицинските методи срещу депресия произхождат от съкровищницата на човешкия опит. Знаем, например, че искреният, дълбок разговор носи облекчение в случай на проблеми, които ни прогонват съня, спокойствието, енергията, апетита, ведростта. Всеки го знае. Изповедта се опира на това, психотерапията също, както и приятелството и доброто съседство. Следователно, когато хората с депресия започнат да се срещат и да говорят за себе си, със сигурност ще се почувстват по-малко самотни, безпомощни и нещастни. Дори не трябва да се проверява, то е очевидно.

     М.Ш.: В повечето случаи жените страдат от депресия, защо тогава мъжете по-често се самоубиват?

     Е.В.:Тук са от значение няколко фактора. Единият от тях е фактът, че жените от гледна точка на своята майчинска и грижовническа роля не могат да последват гласа на емоционалния импулс. Като майки те се чувстват отговорни за децата си, затова въпреки голямото лично страдание не са в състояние да ги изоставят и просто да си тръгнат. Мъжете по-малко се занимават със семейството, повече със себе си. В тази връзка, когато мъжът изгуби смисъла на живота си, може да се погуби. Освен това жените са по-издръжливи на превратностите на съдбата и поустойчиви на неуспехи. Но че същевременно по-често страдат от депресия, няма противоречие. Просто жените в нашата култура свикват с това, да носят смирено „своя кръст“. А това всъщност може да се прероди в хронична депресия.

     М.Ш.: Е, да, но все по-често се казва за жените: има всичко – къща, прекрасни деца, чудесен съпруг, съвършена работа, която обича и която ѝ носи много добри пари, а въпреки това страда от депресия.

     Е.В.: Именно това количество роли, задължения, задачи и отговорности лесно може да превиши психическата издръжливост на една такава супер-жена. Защото живее по-малко за себе си, не може да се изключи, за да си почине, а същевременно често не получава заслуженото признание. Достатъчно е, когато някой си върши добре работата, но не се чувства оценен – депресията му е в кърпа вързана. Така често пъти, за съжаление, функционират жените. Децата гордо се хвалят какво работи татко, а за мама казват: мама не работи, седи си вкъщи. НЕ РАБОТИ! Жена, която върти домакинството – пазарува, готви, чисти, пере, учи с децата, грижи се за родителите си, гледа болните. И това се нарича „не работи“. Чудо е, че толкова много жени някак си издържат всичко това.

     М.Ш.: Наричате депресията „болест на тъгата“ или „липса на усмивка“. А какво ще кажете за хората, които страдат от депресия, но в същото време са много социално активни, забавни, енергични, при условие, че някой ги наблюдава?

     Е.В.: Това са кандидати за работа върху своите комплекси. Защо си слагат маска, когато са в компания? Явно се срамуват или страхуват от нещо. До определени граници всички ние малко нагаждаме държанието си към обстоятелствата. Но само малко. Зрялата личност не се променя толкова драстично под влияние на външни фактори. Ведрата личност запазва своята ведрост, когато е сама вкъщи, на кино с приятелка или на ресторант със семейството. Ако трябва да си спечелва хората с изцяло фалшива маска, значи крие някакъв проблем.

     М.Ш.: Какво да правим, когато забележим първите симптоми на депресия при някой близък?

     Е.В.:Най-кратко казано – не трябва да отричаме, да сме нетърпеливи или да казваме с упрек: „вземи се в ръце“. Лошото настроение трябва да се забележи и да се реагира – с грижа, интерес, с топлина, а преди всичко с готовност да помогнем. „Кофти ти е, ела, да поговорим. Заедно ще потърсим решение на твоя проблем“. При първи контакт е добре да използваме множествено число, тогава страдащият няма да се чувства виновен. Най-ценна е практическата помощ: малки покупки, почистване в кухнята, да отидете заедно на църква или на разходка, да му почетем на глас, да му помогнем да се измие, среше, облече. И разбира се, да го убедим да отиде при специалист. Не трябва да пренебрегваме депресията – нито собствената, нито чуждата – но и не трябва да се допуска да завладее цялата ни психика и да ни отнеме смисъла на живота.

Pin It

Страница 6 от 35