НУЖДАТА ОТ РЕФОРМА

В ДЪРЖАВНИТЕ ЛЕЧЕБНИ ПРОГРАМИ

ЗА ЗАВИСИМИ В БЪЛГАРИЯ

Д-р Иван Добринов

     През 2012 г. в публичното пространство у нас избухна поредният скандал на тема здраве. Оказа се, че 12-те психиатрични болници в България са на ръба на оцеляването – и във финансово, и в кадрово, и във всяко едно отношение. В полемиката се включиха медии, директорите на някои от тези болници, специалисти, както и здравният министър г-жа Десислава Атанасова. Тя сподели, че познава проблемите, някои от които са шокиращи. Освен че обеща повишение на заплатите на работещите в тези болнични заведения, здравният министър изрази надежда за по-мащабна промяна.

     Особено тежко е положението с терапевтичните програми, профилирани за пациенти с оформена зависимост към психоактивни вещества. Те от години са извън приоритетите на държавните институции и едва оцеляват. Липсват основни звена, както и цялостна визия за обхват на болните и техните близки.

     На този фон България през последните месеци бе няколкократно критикувана в доклади на ЕС за липсата на стратегия в лечението на алкохолно зависими, както и за лесния достъп до наркотици. Страната ни е на едно от челните места в Европа по употреба на амфетамини от тийнейджъри.

     Липсва връзка между тясно медицинските дейности, насочени към зависимите и социалните програми. Впрочем, зависимите по правило не са предпочитана група за предоставяне на социални услуги в България.

     Неслучайно един от „стратезите” на такива услуги преди години ги нарече „невидими”.

     Сериозни са пропуските във финансирането на лечебните програми на всички нива. Държавните психиатрични болници от години са на т.нар. „исторически бюджет”, който осигурява трайно мизерни условия в тях. Работещите там специалисти получават възможно най-ниските заплати в тази сфера. В центровете за психично здраве заплащането е на преминал болен. От това следва бързо циклиране на хората, преминали детоксификация, без включването им в по-продължителни психосоциални рехабилитационни дейности. Здравната каса в България няма ангажимент към терапията на зависими. Много от общините упорито отказват да отделят средства за превантивните дейности, вменени им по закон. Програми за ресоциализация няма. На държавно ниво Политиката за психично здраве и Планът за действие, приети през 2006 г., на практика не се финансират и не се осъществяват.

     В крайна сметка липсата на промяна и прогресивният разпад демотивират работещите в сферата на превенцията и терапията на зависими, водят ги до отчаяние и много често ги тласкат до компромиси с професионалната им съвест. Липсата на държавна политика доведе до неконтролируем и хаотичен бум в развитието на частни програми със съмнителен ефект и явни стремежи към бързи и лесни печалби на гърба на страдащите семейства. Рекламират се „терапевтични опции” като „чудодейни” лекарства или билки, спа услуги, изглед към морето и др. Много медицински специалисти нямат достъп до специализирано обучение в областта на зависимостите и срещат сериозни трудности в грижите за такива пациенти. В общността са разпространени митове и лаически представи, които допълнително пречат за навременното търсене на помощ и лечение.

     Специалистите, ангажирани пряко с обслужването на такива болни са критично малко, докато административните служби, отговорни за лицензирането, сертифицирането, функционирането и супервизията на програмите, са доста на брой, понякога с нелогични и затормозяващи изисквания. Липсва пряка ангажираност с контрола и санкционирането на допуснатите нарушения.

     Терапевтичните и превантивните звена са фрагментирани, често нямат връзка помежду си, работи се в рамките на различни парадигми и взаимно изключващи се методи. Често е саморекламирането на невероятна успеваемост. Липсва единна методика за оценка ефективността на програмите.

     Множество са законовите неуредици в тази сфера. Няма яснота относно прилагането на задължително и принудително лечение на зависими, които имат опасно поведение или реализирани криминални деяния.

     Не достигат терапевтичните програми в местата за лишаване от свобода. Непрозрачно се изразходват законово регламентираните средства за превенция и лечение.

     Липсата на система често има зловещи последствия. Въпреки свръхусилията на отделни звена, голям брой от зависимите бързо изпадат от терапия и рецидивират. Така те циклират между лечебните заведения и общността, без да достигнат трайно възстановяване. Често по време на хоспитализациите те са адекватни и дават добри резултати, но след напускане на здравното заведение подновяват употребата, а достигнатите успехи се губят.

     Добър знак е развитието на групите за самопомощ и взаимопомощ, но те също са извън обхвата на една обща мрежа, а някои специалисти проявяват към тях подозрителност и резерви, понякога дори открита враждебност.

     В тази сложна ситуация се налага както зависимите, така и терапевтичните екипи, постоянно да импровизират, за да оцелеят. Често изпадаме в трагичната роля на незрящите от известната притча за слепците и слона. Всеки специалист се опитва да лекува само с един единствен метод всички пациенти, на всички етапи от болестта, да повлияе широкия спектър от разнообразни симптоми, усложнения и проблеми. Естествено, резултатите не са впечатляващи…

     За да променим посоката си на мислене и действие, е необходимо да разширим светогледа си. От години в психиатрията е модерно да се говори за биопсихосоциален модел. При него болестта не се разглежда като единно цяло с една единствена етиология, а по-скоро като процес, причинен от взаимодействието на няколко фактора от различни сфери: биологични, социални, психологични, духовни. Ефективното лечение на зависимост изисква баланс и интеграция на различни подходи. То зависи от наличието на държавна политика, стандарти, информираност, добри практики, достъпност, работа в мрежа, холистичен подход.

    Лечението на зависимост има етапи, които следват логично един след друг. За да се достигнат и запазят необходимите резултати, е нужно изграждането на система за обхват, както казват някои експерти: „от А до Я”. Широкият спектър от нужди би могъл да се покрие само от добре обучен мултидисциплинарен екип. От ключово значение е яснотата относно целите, приоритетите, отговорностите, задълженията. Това изисква ангажиране на държавните институции, нестопански организации, специалисти-експерти, структури на гражданското общество. Често се налага интерсекторно сътрудничество с много добра координация.

     Процесът на промяна в България започна много късно, а това доведе до разпад на старите лечебни структури, без те да бъдат заменени с нови. Разрушени са много терапевтични звена, прекъснати са традиции, загубени са ориентири. Огромна част от зависимите към психоактивни вещества са извън лечение, оставени на грижите на техните близки.

     Новите знания и умения, последните достижения и добрите световни практики навлизат в България някак плахо и несигурно. Сблъскваме се и с негативизъм, подмяната на терапевтичните опции с имитативни дейности, опити да се запази статуквото. Тежкото положение на държавните здравни заведения изисква осъществяване на два типа мерки: спешни кризисни и системни. При това в най-кратък срок. Само така зависимите и техните семейства ще получат шанс за възстановяване и дискриминативното отношение към тях ще бъде преодоляно.