Пиянството на един народ

Яна Михайлова

     Преди дни един известен и любим на публиката актьор заяви публично в ефир, че има проблем с алкохола и възнамерява да се лекува. Ясното осъзнаване на проблема и признанието за заболяването са първата крачка към избавлението.

     Тази вечер ти, читателю, ще си сипеш едно малко, мечтано от теб от сутринта, или поне от понеделник. Все едно дали си на купон, гости, рожден ден, сватба, прием, парти или у дома пред телевизора. Защото пусти му и живот, мамка му и прасе, последните ти дни са били супер тежки, неприятни, изморителни и изпълнени с отрицателни емоции покрай изкарването на насъщния, плащането на сметките и хроничната ликвидна криза, в която си ти и семейството ти от години.

     Огледай се как и по колко пият хората около теб. Виж ти самият колко пъти ще идеш до мокрия бюфет или ще подадеш чашата на домакина да ти я напълни, или пък ще го направиш сам. Мезваш ли, баджо? Или ги гавъртваш на екс до пълно затъмнение, а? Каква е хавата?

     Ако компанията ви е от десет души – сред вас двама са или завършени алкохолици, или са в предверието на ада, наречен алкохолна зависимост. (Извини ме, читателю, ако ти си от малкото останали непиещи българи и горните редове предизвикват у теб раздразнение. Но съм сигурна, че се сещаш поне за трима свои познати, приятели, роднини, които в този момент вече са направили главата или са “снощни”, или „с клинклин избиват”... И някой от най-близките им вече те е алармирал за техния проблем и те е питал знаеш ли за някакво лекарство, ходжа, билка, клиника, врачка или изобщо нещо, което да помага срещу алкохолизъм.)

     По данни на НСИ хората, на които страната разчита да създават брутен вътрешен продукт, са 4 576 904. Според едно изследване на Националния фокусен център за наркотици и наркомании в България в краяна 2007 г. около 1 млн. лица имат проблеми с употребата на алкохол, в т. ч. около 200 хил. са със сериозни симптоми на алкохолна зависимост. Анкетираните са на възраст от 15 до 64 г. в градовете с над 25 хил. души. А картината в селата и по-малките градове е още по тъжна. Според последното преброяване над 70% от младите българи между 15 и 24 г. пият редовно.

     Всяка година 23 млн. европейци са зависими от алкохола – 5% от мъжете и 1% от жените. Това пише в доклада от 2006 г. „Алкохолът в Европа: Обществено-здравен подход”, изготвен от Питър Андерсън и Бен Баумберг от Института за алкохолни изследвания в Лондон по поръчка на Европейската комисия. Над 90 % от 15-16-годишните ученици са пили алкохол в някакъв момент от живота си като са започнали да употребяват средно на 12½ г. и са се напили за първи път на 14 г. 13% от тази възрастова група са се напивали над 20 пъти в живота си и 18% са имали „запой” (5 или повече питиета по един и същи повод) три или повече пъти през последния месец.

     Според доклада на лондонския институт имуществените щети, причинени от шофиране в нетрезво състояние, се оценяват на около 10 млрд. евро. Нематериалната цена на физическите и психологически последствия от престъпленията, извършени след употреба на алкохол, бива остойностена на от 9 до 37 млрд. евро. Болката и страданието, които алкохолиците причиняват с действията и бездействията си в пияно състояние на близките си, са за 68 млрд. евро. След употреба на алкохол в Европейския съюз биват регистрирани годишно 17 хил. смъртни случая при пътно-транспортни произшествия (1 от всеки 3 случая на смърт при ПТП), 27 хил. нещастни случая с летален изход, 2000 убийства (4/10 от всички умишлени и непредумишлени убийства), 10 хил. самоубийства (1/6 от всички самоубийства), 45 хил. случая на смърт от цироза на черния дроб, 50 хил. случая на смърт от ракови заболявания и 200 хил. епизода на депресия. Стойността на лечението на всички тези състояния на влошено здраве бива оценена на 17 млрд. евро като още 5 млрд. евро биват отделени за лечение и превенция на вредната употреба и зависимостта към алкохола.

     При много от щетите, причинявани от алкохола, потърпевши са хора, различни от пиещия, припомнят учените. Става дума за 60 хил. новородени с тегло под нормата и фетален синдром (увреждане на плода вследствие на прекомерна употреба на алкохол от бременната). В 16% от случаите на злоупотреба или липса на грижи за деца един или двамата родители са алкохолици. Между 5 и 9 млн. деца растат в семейства на активни алкохолици и търпят всички негативи от асоциалното поведение на болните си родители. В 10 хил. катастрофи, причинени от пиян шофьор, на пътя загиват невинни жертви.

     За разлика от изчерпателните данни на английския доклад аз съм принудена сама да си направя сметката за положението по тези географски ширини по ред причини. Една от тях е, че подобни изследвания у нас са рядкост, а дори и да са факт, данните в тях са едно към гьотере. Че кой ще си признае, че прекалява с алкохола, па макар и анонимно. Прекомерното пиене по всякакъв повод е залегнало дълбоко в традициите на българина. Глътката на нашенеца е яка и той няма норма, според която да бъде определено съществува ли проблем с алкохолизирането на нацията или не. Подобни анкети ползват данни за хроничните алкохолици от лежалите или лежащите в психодиспансерите и токсикологиите пациенти с диагноза алкохолна болест. Алкохолизмът е тежко, хронично, прогресиращо и нелечимо заболяване. В последната редакция на класификатора с болести на Световната здравна организация - ICD10 от 1992 г., алкохолната зависимост е включена в раздела „Психични и поведенчески нарушения, дължащи се на психоактивни вещества” под номер 10 е: Разстройство вследствие употреба на алкохол. Синдром на зависимост. Но стигналите до болнично лечение алкохолици у нас са толкова малко, че преброяването им изобщо не е представителна извадка за проблема. България е пълна с хронични алкохолици, които се гърчат в абстиненция или алкохолно опиянение всекидневно в домовете си. Повечето от тях отдавна не са работоспособни, нищо че статистиката разчита на тях да произвеждат БВП, тъй като не са диспансеризирани, и дори нямат диагноза. Но имат бутилка в ръката си. И вървят към лудостта или смъртта – двата изхода от болестта алкохолизъм, ако тя не бъде лекувана.

     Ето и вторият проблем, поради който броят на алкохолиците у насне може да бъде отчетен вярно. Смъртта след запой може да настъпи от злополука, инфаркт, инсулт, емболия, епилиптичен припадък, задушаване, удавяне в собствените сокове, хипертонична криза и пр. В смъртния акт никой лекар няма да напише, че смъртта е следствие от злоупотреба с алкохол. Организмите на стотици пиячи са увредени и те могат да си отидат внезапно или постепенно от куп болести, сред които обаче в картоните им няма да видите – алкохолизъм. Малцина са лекарите у нас, специалисти по зависимостите. Мнозина от общопрактикуващите са доста далеч от истинската клинична картина на алкохолната болест. Като се започне с това, че ако пациент признае, че има проблем с алкохола, отношението на лекаря се променя рязко. Сред белите престилки е разпространено битуващото и сред народа мнение, че алкохолизмът е порок, а не заболяване, и злоупотребата с алкохол е личен избор на пациента в окаяно състояние. Без специално обучение лекарят трудно ще отличи зависимост от депресия или биполярно разстройство. Ако той не успее да диагностицира алкохолизъм (болният винаги отрича за проблеми с алкохола – това е една от основните характеристики на заболяването) – предписва хапчета. Да предпишеш на зависим хапчета е да му лепнеш още една зависимост. И в крайна сметка да му подпишеш смъртната присъда.

     Така че броят на алкохолиците „по документи” у нас също е относителен.

     Третият проблем, поради който у нас никой не поръчва подобни анкети, е, че признатият алкохолизъм като бич за нацията и един от водещите фактори за смъртност сред народа е СРАМ за управляващите.

     Спомни си, читателю, кога за последен път си чел из българските вестници материал за алкохолизма? А за наркоманиите? За хазартно-зависимите? Чул ли си за някаква кампания на правителствено ниво за превенция на алкохолизъм и наркомании? Знам, че си виждал билбордове с цигари и бутилки, а дали си виждал билбордове за вредата от тях? Не? И аз не съм, уви. Както и не съм срещала нито една информация за глобени търговци, продавали на непълнолетни алкохол и цигари въпреки строгата забрана и разлепените по лавките лицемерни стикери. Гледала съм репортаж как събарят незаконни бараки в рибарско селище, но никога не съм виждала репортаж как запечатват магазин за алкохол и цигари на 20 метра от училището...

     Член 53 от Закона за здравето гласи, че „едно на сто от средствата, постъпили в републиканския бюджет от акцизите върху тютюневите изделия и спиртните напитки, се използват за финансиране на националните програми за ограничаване на тютюнопушенето, злоупотребата с алкохол и недопускане употребата на наркотични вещества.” Само че от 2006 г. насам въпросният 1 процент от начисления акциз, отиващ към здравното министерство, изобщо не се употребява по предназначение. Парите се преразпределят за трансплантации, инвитро и лечение на други болести. В други държави, където наистина превенцията и лечението на алкохолизма са приоритет, събраните средства отиват за лечение, комуни, рехабилитационни центрове, заплати за чиновници, които проверяват продавачи и бармани за продажба на спиртни напитки на непълнолетни, за научно-популярни филми за вредата от алкохол върху децата, излъчвани в праймтайма на държавните телевизии, за хонорари на лектори по училищата, за специалистите, които се занимават със зависимости, за курсове за обучение на джипитата….

     У нас алкохолиците – кучета ги яли. Пътищата за лечение и социална рехабилитация на наркозависимите са описани в Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите. За зависимите от алкохол не се споменава в нито един закон. Нищо. Алкохолиците на България мрат като мухи скрити по къщите си или в психодиспансерите, в които все още приемат зависими към алкохола за кратко време, колкото да ги дезинтоксикират и да ги пуснат изчистени за следващите спиртни подвизи. Защото болестта с дезинтоксикация и хапчета не се лекува.

     Здравната каса няма отношение към лечението на зависимости. Държавните психиатрични болници, където се насочват зависими, са на бюджет към МЗ. Диспансерите пък получават заплащане на преминал болен, което води до кратък престой – обикновено само за детокс – и изписване на болния. Социалното министерство няма специализирани програми за рехабилитация и ресоциализация на зависими.

     За справка: в Германия общомедицинските дейности и детоксификацията се финансират от осем здравни каси, а рехабилитацията – от три пенсионни фонда. Отделно има програми за ресоциализация и за работа с близките, които се финансират чрез проекти към общините. Помага и църквата.

     И какво става? Никой не си дава сметка пред каква сериозна заплаха от изчезване е изправен народът ни.

     Властимащите алкохолната пандемия не ги засяга. Пиян народ се управлява лесно. Нека льокат хората, нека се освинват – да свалят напрежението, по-добре да се напият у дома или в кръчмата, отколкото да излязат на площада да крещят и да искат оставки. Важното е да не им вдигаме цената на алкохола и акцизчето най-вече да не им го пипаме, че ще скочат – мислят си управляващите. (Много от тях също са с алкохолен проблем, процентът им много лесно може да бъде изведен, ако се вкара дрегер на входа на парламента една сутрин преди началото на заседанието…).

     Медиите не пишат за алкохолната зависимост по инерция и защото повечето от големите рекламодатели са производители на алкохол. И поради факта, че самите журналисти са сред рисковата фокус група на прекомерно употребяващите спиртни напитки.

     Лекарите трудно се оправят из дебрите на зависимостите и де лекуват, де не лекуват. Много често поставят на алкохолик диагноза депресия и изписват неподходящи лекарства, създаващи зависимост. За алкохолна болест клинична пътека няма. Частните психотерапевти често обявяват в портфолиата си „успешно лечение на алкохолизъм”. В повечето случаи става дума за продължителна медикаментозна терапия и сеанси на диванчето до дупка. Или до тотално разорение на пациента. Без оздравяване. Защото психотерапевтите се стремят да доведат пациента си до „контролирано пиене”. При болен от алкохолизъм това е невъзможно. Единственото лечение е пълно въздържание.

     Алкохолизмът е СРАМ не само за правителството. Болестта е срамна както за алкохолика, така и за близките му. Обществената нагласа пречи да се говори открито за проблема, да се търсят начини за решението му. Помните ли колко диагнози бяха изредени като причина за смъртта на известен наш актьор преди няколко години? Той беше алкохолик. И почина вследствие на необратими увреждания, причинени от прекомерна употреба на алкохол в продължение на години. Като стотици своя братя и сестри – актьори, поети, писатели и редови българи - алкохолици.

     Алкохолната болест покосява човека независимо от неговата възраст, пол, занятие, коефициент на интелигентност, имотно състояние, религиозни убеждения, начин на живот, социално положение, професия… Науката още няма категоричен отговор на въпроса как и защо от двама индивиди, пиещи еднакви количества с еднаква продължителност и честота, живеещи при еднакви условия, единият става алкохолик, а другият – не.

     Алкохолизмът унищожава годишно милиони хора по света. Но и милиони алкохолици биват спасени. Не с хапчета и психосеанси. С пълно въздържание и духовно развитие, с адекватна адаптация и социализация към света, който не харесват. Те ползват едно „изобретение” от 1935 г., наречено 12-стъпковата програма на Анонимни Алкохолици. Захвърлени на произвола на съдбата, както от векове се случва с всички абнормени пиячи, нюйоркският борсов посредник Бил У. и хирургът от Охайо д-р Боб С. –безнадежни пияници, с десетки рецидиви на алкохолни интоксикации, от които лекарите били вдигнали ръце –правят първата сбирка на Анонимни алкохолици с чаша кафе в ръка. Умират десетилетия по-късно, абсолютно трезви и вече изплели мрежата на движението, успяло да възвърне към живота милиони обречени чрез групите за взаимопомощ.

     Помните ли един лозунг от стената на клуба „Картонажен работник” в град Васюки, описан от Илф и Петро в „12-те стола”? Той гласеше: „Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се”. Ами това е.

1 декември 2012, в. “Сега”

Благодарим на Авторката за предоставянето на текста.