ДОБЪР ЖИВОТ...

ИЗКУСТВОТО ДА ЖИВЕЕМ ДОБРЕ

    Добрият живот изискава креативен подход, въображение, фантазия, идеи... Тези неща са необходими, преди всичко за да бъдем себе си - да бъдем тези, които искаме и харесваме да бъдем. Те ни предпазват от безплоден и празен живот. Скуката може да ни прави също толкова нещастни, колкото и многото препятствия и трудности - за това, как да живеем по-пълноценно, разказва терапевтката Ева Войдило-Ошатинска.

     Паулина Пайонк: Някои хора смятат, че не могат да имат добър живот, защото са имали трудно детство. А именно вие като дете сте преживели неща, които много хора биха определили като трав матични: смъртта на баща ви в Катин, депортация в Казахстан и пребиваване в сиропиталище.

     Ева Войдило-Ошатинска: Винаги ме учудва, когато хората гледат така на нещата. Защото на никого не бих пожелала по-хубав живот от моя - не мисля за това, което е липсвало в него. От майка си се научих, че лошите неща се случват, но трябва да ги приемаме като нещо обичайно.

     Известно време ходех на сбирки на ВДА, за да усвоя по-добре техния начин на мислене и поведение. Срещнах хора, които носят в себе си драматични разкази за страшно изстрадали взаимоотношения с бащите си. Не умея да гледам на това по друг начин, освен като на погрешно насочена фиксация. Някои хора в Полша се съсредоточават върху това, което липсва. А същевременно в Америка най-често съсредоточават вниманието си върху това, което имат. Тези, които не го разбират, казват: „Американците не правят нищо друго освен да се радват. Лепнали са си усмивка и се мислят за прекрасни". А нали всъщност тази нагласа - нито пресилена, нито изкуствена - произхожда от израстването в атмосфера на удовлетворение от това, което съм получил от Господ или съдбата. Въпрос на виждане е. Там хората забелязват, че, вярно, не могат да се движат без патерици или инвалидна количка, но са преживели, ходят на училище, работят и носят добро на другите. Това са щастливи хора.

     Щастлив живот означаво възможно най-пълноценен живот. Има такива хора като Янина Охойска, която поради своята физическа инвалидност е могла да бъде обречена на абсолютно отсъствие от живота. Колко хора, за съжаление, са обречени - поради същата или дори много по-малко драстична причина.

     - Как можем да се научим да гледаме на живота по такъв начин?

     - Тук важна роля играе чувството за себестойност, което при незрелите хора може да бъде насочено в погрешна посока - към външния вид или към това, какво другите мислят за мен. И тогава каквото и да направя, няма да ми бъде достатъчно. Дори и да получавам признание, винаги мога да си помисля, че все пак някой ме оценява зле.

     - Тогава откъде да черпим здраво самочувствие?

     - Най-добре е, когато израстваме в благоприятна за неговото постигане атмосфера. Та нали го получаваме именно от средата, в която би трябвало да получим одобрение на това, кои сме. На противоположния полюс пък се намира обкръжението, което „запечатва" в човека такива информации, като: „нищо няма да излезе от тебе", „трябваше да си момче" или „заради теб си провалих живота".

     Чувството за себестойност е солиден фундамент. В Библията пише: „Обичай ближния си както себе си" - тоест грижи се за себе си, защото най-хубавото нещо, което ще те придружава до края на дните ти -си самият ти. Заслужава си да инвестираме в себе си - но не завършвайки девет университета или учейки шест езика - а като се сприятелим със себе си. Така, че да не се разочароваме от себе си, да не се самозалъгваме, да не се самонараняваме.

     - Дали можем да се сприятелим със себе си, ако сме расли в неблагоприятна среда?

     - Има два пътя до това приятелство. Единият - бих казала по-ефикасният - е да се родим в добро семейство. Не в богато или образовано, а в такова, където цари взаимно уважение и доверие. Там, като чрез осмоза, човек възприема начина на живот и нагласата към света, учи се да приема неприятните неща и да разрешава конфликти. С други думи учи се как да се грижи за своето психическо здраве.

     Но не всеки произхожда от такова семейство. И тогава можем да научим тези неща, бидейки на трийсет или повече години. Една сутрин човек може да застане пред огледалото и да си каже: до днес беше така, но от утре ще е другояче. Проблемът трябва да се назове - понякога трябва да се обърнем към професионална помощ. Често пъти обаче са достатъчни приятелството и загрижеността на някой доброжелателен и зрял човек. В процеса на личностната промяна огромна роля играят другите хора.

     - Този процес започва от нас - но чрез другите?

     - Другите хора могат да ни послужат за пример. По време на терапия пациентка ми казва: „Майка ми беше ужасна. Сега аз самата имам дете и много се страхувам, че ще се отнасям към него по същия начин". Тогава й подсказвам да погледне, какви майки са нейните приятелки - и да си избере такъв модел на родителство, какъвто й харесва. Повечето неща учим, съчетавайки подражанието с придобиването на съответните знания. Малко напомня ученето на език. Научаваме родния си език, без да ходим на училище или в университет. Но чужди езици можем да научим и като големи хора. Някои по-лесно и по-бързо, други по-трудно - но всеки е в състояние да го направи. Може би не всеки ще говори с идеален акцент, но може да се разбира много добре на новия език. По подобен начин можем да променим нашето поведение. Мрънкащият човек ще стане жизнерадостен; шмекерът и мошеникът може да стане праволинеен и честен, когато събуди у себе си емпатия и преоцени моралната си ценностна скала. Това е трудно, но може да се направи.

     Повечето трудности идват от вкоренени навици. Придобивайки някакви навици, доказваме нещо невероятно - това, че умеем да учим. Не става въпрос за интелектуални въпроси, а за формирането на схеми на поведение като резултат от повтаряне. Именно по този начин усвояваме нови начини на мислене, говорене и постъпване.

     - Значи също така можем и да се отучим от някои навици?

     - Разбира се. Ако си се научила да пиеш водка, когато си под стрес или депресирана, значи можеш да се научиш вместо това, да се отпускаш във фитнеса или да взимаш вана със свещи и под звуците на любимата музика. Или да идваш на сбирка и да разговаряш с разбиращи те хора.

     Ученето на нови поведения обхваща действия, думи и начина на мислене за себе си и света. Съществуват цели тренировъчни школи, които спомагат промяната на мисленето - та нали нашият емоционален живот зависи от това, от какви мисли и убеждения се ръководим.

     - Дали добрият живот означава съзнателен живот?

     - Гледали ли сте „Полет над кукувиче гнездо"? В класическата версия Макмърфи, игран от Джак Никълсън, бива подложен на радикална лоботомия заради своите престъпления. Помните ли каква му беше физиономията след тази операция? На лицето му имаша блажена, изцяло без чувства и мисли, усмивка. Следователно увреждането на челния лоб може да осигури блаженство. Но май не това искаме, нали?

     Ако жадуваме за щастлив живот, трябва по-скоро да мислим за добрите неща, които са ни се случили. Нека се постараем да намалим или елиминираме лошите - а ако това не е възможно, нека се примирим с тях. Примирението е състояние на духа, при което осъзнаваме трудните или неприятни неща, но не преживяваме вътрешно сътресение или бунт. Помня, когато майка ми почина. Скоро след това мислех само за нея и бях отчаяна. Някои хора под влиянието на голяма загуба може да не виждат смисъл, да изгубят стабилност. Но лека-полека трябва да преминем към състоянието на примирение. Тогава съзнанието за загубата става част от нормалния ни живот. Нормалния. Постигането на примирение изисква време, понякога дълго време. Липсата на търпение и бързането да постигнем веднага такова състояние пречат. Някои успяват да повярват, че са обречени на страдание. Тогава пътят към примирението бива затворен и вече и не може и да става дума за щастие.

     - А може би изобщо не сме създадени да бъдем щастливи?

     - Мисля, че щастието поради своя патос и необикновеност е трудно за постигане. Особено когато мислим в категориите за постоянно. Самата полска дума „щастие" може да бъде объркваща. На английски имаме иluck,иhappiness. Luckе, когато си мислим: „О, имах късмет, успях да хвана автобуса". Ноhappinessтрябва да бъде атрибут, изтънчена ценност, която дава смисъл на целия ни живот. Така разбираното щастие носи в себе си признака на дар, благословия - нещо необикновено, възвишено. Ако не го усещаме, не сме удовлетворени, защото въпреки че имаме крака, ръце, очи, покрив над главата и храна, две деца, казваме, че не сме щастливи. Искаме нещо повече от това, което всъщност ни е необходимо. Затова много повече ми харесва понятието хармония, душевен мир или вътрешна тишина - защото са възможни за постигане предложения.

     - Какво представлява тази вътрешна хармония?

     - Това означава да владеем емоциите си. Не става въпрос да не усещаме гняв, яд, обида, ненавист, завист, чувство за вина - но да не е в прекалено големи количества! И преди всичко: да не преминават в агресия или самоагресия.

     Ядът е необходимо чувство, но само тогава, когато не се настани в нас за прекалено дълго време. Ядът може да ни служи при разрешаването на проблеми или при избягването на опасност. Но ако си го отглеждаме в нас, подхранваме и утвърждаваме, той се превръща в отрицание на хармонията.