СОЛИДАРНОСТТА КАТО ГРАНИЦА

МЕЖДУ ИНДИВИД И ГРУПА

Ели Георгиева

     Имах възможността да участвам в полско-българска среща на лидерите. Лагер, организиран от полската страна на Мазурските езера. Впечатлих се още на аерогарата - цялата българска група беше посрещната от всички бъдещи лагерници и техните ръководители. Бяхме не само приятно изненадани, а и дори малко стреснати от плакатите, ръкоплясканията, поздравите, скандиранията и жълтите помпони, които обикновено са в ръцете на мажоретки. И така започна 15-дневното ни съвместно преживяване.

     Въпреки че не разбирах полски език, още при пристигането си почувствах, че организацията почива на ясни, точни, недвусмислени и добре обмислени правила. Бяха помислени и прецизирани условията и нормите както на ежедневния живот, така и на бъдещата работа в групи. Групите - оттук започна всичко. Оттук тръгна и моето усещане за съвместност, общност и накрая, няма да е силно да кажа, и възхищение. Възхита, която обясни моето неразбиране за силата на този народ. Но това са думи, които ще оставя за накрая.

     Участниците бяха разпределени на първо време в малки по размер къщи, във всяка от тях по 8 лагерника и 1-2 ръководители. А стаите - задължително обитавани от поляк и българин. Това чудесно и добре замислено правило срещна силна съпротива от страна на българите и в началото беше нееднократно атакувано на различни нива от тях. То беше в основата и на първите разговори с родителите от България. Вярвам, че накрая всички се убедиха в добрия замисъл и в ефикасността му. На практика още от първата вечер всички бяха разтворили своите пол-ско-български или българско-полски разговорници и се опитваха да научат някои основни и важни неща за своите съквартиранти. Оттук започна и забавното и весело опознаване не само на лагерниците, а и на ежедневния живот и културните особености на двете страни. След приключване на емоциите около настаняването дойде ред на организиране на ежедневните занимания. Не мога да скрия възхищението си от добрата организация. Не използвам думата перфектна защото вече ми е неудобно да използвам суперлативи. Всеки юноша беше включен и разпределен в два вида групи - възпитателна и работна. И в двете групи се решаваха различни задачи - единият вид акцентираше на социалните умения и адаптацията, другият имаше за приоритет индивидуалното развитие на основата на самопознанието. Тук квалификацията на ръководителите и усетът им на добри професионалисти си каза думата. Умението им да улавят духа на групата и да го развият в конкретните занимания и задачи провокира най-доброто от участниците и те съумяха да го покажат. Бяха използвани различни форми - от съвместните и забавни игри, през сам да създаваш игри и творчество до използването на изразните средства на утвърдените вече изкуства. Извеждането на преден план на групата, на съвместната дейност и успех спомагаше за изграждането на този дух, който обединяваше участниците и те съумяваха да постигат резултата, към който се стремяха.

     Границата?

     Къде е границата между индивид и група? Това беше въпрос, който постоянно си поставях. Това беше въпрос, поставян и от няколко участника, които атакуваха групата, именно за да получат отговор на този въпрос: групата няма ли да обезличи индивида и какво ще „остане" от личността. Един действително професионален спектакъл, поставен от една от работните групи, постави на изпитание тези размисли. Спектакълът беше толкова хубав, че пожелах да пресъздам идеята. Разчетох индивидуалния почерк на Анка Швед - неуморна и очарователна жена, успяваща да заразява с ентусиазма си и фината си чувствителност всеки докоснал се до нейния свят.

     Нима не се открояваше и индивидуалността на Матеуш, който само със своето появяване вече създаваше група около себе си. Независимо дали се изработваха различни предмети или се свиреше на тарамбуки, участниците се струпваха около него защото знаеха, че ще им бъде предложено нещо вълнуващо и предизвикателно. Ако пожелаех да го намеря бързо, лесно се ориентирах по голямото количество деца. И наистина така беше - той беше в центъра.

     Аня Карате - друга личност със силно присъствие. Уважението и вниманието, което отдаваха на нейните думи, си личеше отдалече. И това беше не заради спортните й постижения (които явно не са случайни), а заради начина, по който умееше да работи с децата. Личност, която изискваше и уважаваше. При нея като че ли не можеше да има провал - ясна, точна и категорична. Мисля си, че и Гари го знаеше много добре. Този на външен вид страховит представител на кучешката порода беше като голяма плюшена играчка.

     Аня - вече си мисля, че това име е залог за успех. Тя - готова всеки първо да прегърне и отзивчиво да сподели това, което другия чувства. Отразяваше всеки с неговите болки и радости. Винаги другият беше на преден план, той трябва да бъде чут, разбран и ако трябва утешен.

     Силвия - желязната ръка в кадифена ръкавица. Толкова сила в това крехко тяло. Неотклонно следваше идеите, ценностите и духа на лагера. Впечатлението, че можеш да се опреш и да разчиташ на нея във всеки един момент, е безценно.

     Марта - моята опора и не само моята. Където имаше нужда от помощ, тя се отправяше натам. За превод, за обяснение, за историк, за участник, за ръководител, за въдворяване на ред, за възстановяване на правилата, за подкрепа на този, който изявяваше себе си. За всичко това тя беше в първите редици.

     Анджей - не знам с кое да започна, дали за работата в работната група или като ръководител на лагера. Независимо за която и да е дейност да става въпрос - нещата ставаха с лекота. А след като е такъв резултатът - знам, че зад него стои продължителна и добре обмислена работа. Като при всяка дейност - професионализмът е в основата нещата да се получават с лекота.

     Индивид и група?

     Групата беше страхотна, защото беше създадена от тези ярки индивидуалности? Взаимодействието се осъществяваше с лекота и се получаваше взаимозаменяемост. Но не така, както я разбират някои - да вършиш работата на другия. Не. Просто заемеш неговото място, но предлагаш това, което умееш, и така обогатяваш другия, а и себе си.

     Къде е границата между индивида и групата? Един от отговорите е в различния поглед към индивидуалността - това е разликата и същественото. Можеш да бъдеш различен и да спомогнеш на изграждането, а не изграждането да заличи индивидуалносттта. Този страх, просмукал се от социалистическото обезличаване на индивида, който насилствено трябваше да се откаже от себе си в името на нещо, което не разбираше, и нещо, което поставяше на изпитание неговите ценности.

     Съвместната дейност на работните и възпитателните групи, съвместната работа на участниците и техните ръководители изгради като резултат това чувство на солидарност, което толкова много въпроси поставяше пред мен, преди да се включа в този лагер. Сега разбирам, че не е случайно избрано името на синдикатите, които застанаха начело на полския народ и той извоюва своята свобода и чест. Вече знам, че това е силата, която е в основата на възстановяването на Варшава след Втората световна война, това е силата, която успява да върне на поляците това, което им е отнето, това е силата, която успява да постигне желаните от тях цели. Не съм убедена дори, че те самите биха я определили и формулирали по този начин. Понякога е трудно да изкажеш с думи нещо, което е неделима част от теб.

     Благодаря за това, че бях част от тази солидарност.