ДОБЪР ЖИВОТ...

ИЗКУСТВОТО ДА ЖИВЕЕМ ДОБРЕ

    Добрият живот изискава креативен подход, въображение, фантазия, идеи... Тези неща са необходими, преди всичко за да бъдем себе си - да бъдем тези, които искаме и харесваме да бъдем. Те ни предпазват от безплоден и празен живот. Скуката може да ни прави също толкова нещастни, колкото и многото препятствия и трудности - за това, как да живеем по-пълноценно, разказва терапевтката Ева Войдило-Ошатинска.

     Паулина Пайонк: Някои хора смятат, че не могат да имат добър живот, защото са имали трудно детство. А именно вие като дете сте преживели неща, които много хора биха определили като трав матични: смъртта на баща ви в Катин, депортация в Казахстан и пребиваване в сиропиталище.

     Ева Войдило-Ошатинска: Винаги ме учудва, когато хората гледат така на нещата. Защото на никого не бих пожелала по-хубав живот от моя - не мисля за това, което е липсвало в него. От майка си се научих, че лошите неща се случват, но трябва да ги приемаме като нещо обичайно.

     Известно време ходех на сбирки на ВДА, за да усвоя по-добре техния начин на мислене и поведение. Срещнах хора, които носят в себе си драматични разкази за страшно изстрадали взаимоотношения с бащите си. Не умея да гледам на това по друг начин, освен като на погрешно насочена фиксация. Някои хора в Полша се съсредоточават върху това, което липсва. А същевременно в Америка най-често съсредоточават вниманието си върху това, което имат. Тези, които не го разбират, казват: „Американците не правят нищо друго освен да се радват. Лепнали са си усмивка и се мислят за прекрасни". А нали всъщност тази нагласа - нито пресилена, нито изкуствена - произхожда от израстването в атмосфера на удовлетворение от това, което съм получил от Господ или съдбата. Въпрос на виждане е. Там хората забелязват, че, вярно, не могат да се движат без патерици или инвалидна количка, но са преживели, ходят на училище, работят и носят добро на другите. Това са щастливи хора.

     Щастлив живот означаво възможно най-пълноценен живот. Има такива хора като Янина Охойска, която поради своята физическа инвалидност е могла да бъде обречена на абсолютно отсъствие от живота. Колко хора, за съжаление, са обречени - поради същата или дори много по-малко драстична причина.

     - Как можем да се научим да гледаме на живота по такъв начин?

     - Тук важна роля играе чувството за себестойност, което при незрелите хора може да бъде насочено в погрешна посока - към външния вид или към това, какво другите мислят за мен. И тогава каквото и да направя, няма да ми бъде достатъчно. Дори и да получавам признание, винаги мога да си помисля, че все пак някой ме оценява зле.

     - Тогава откъде да черпим здраво самочувствие?

     - Най-добре е, когато израстваме в благоприятна за неговото постигане атмосфера. Та нали го получаваме именно от средата, в която би трябвало да получим одобрение на това, кои сме. На противоположния полюс пък се намира обкръжението, което „запечатва" в човека такива информации, като: „нищо няма да излезе от тебе", „трябваше да си момче" или „заради теб си провалих живота".

     Чувството за себестойност е солиден фундамент. В Библията пише: „Обичай ближния си както себе си" - тоест грижи се за себе си, защото най-хубавото нещо, което ще те придружава до края на дните ти -си самият ти. Заслужава си да инвестираме в себе си - но не завършвайки девет университета или учейки шест езика - а като се сприятелим със себе си. Така, че да не се разочароваме от себе си, да не се самозалъгваме, да не се самонараняваме.

     - Дали можем да се сприятелим със себе си, ако сме расли в неблагоприятна среда?

     - Има два пътя до това приятелство. Единият - бих казала по-ефикасният - е да се родим в добро семейство. Не в богато или образовано, а в такова, където цари взаимно уважение и доверие. Там, като чрез осмоза, човек възприема начина на живот и нагласата към света, учи се да приема неприятните неща и да разрешава конфликти. С други думи учи се как да се грижи за своето психическо здраве.

     Но не всеки произхожда от такова семейство. И тогава можем да научим тези неща, бидейки на трийсет или повече години. Една сутрин човек може да застане пред огледалото и да си каже: до днес беше така, но от утре ще е другояче. Проблемът трябва да се назове - понякога трябва да се обърнем към професионална помощ. Често пъти обаче са достатъчни приятелството и загрижеността на някой доброжелателен и зрял човек. В процеса на личностната промяна огромна роля играят другите хора.

     - Този процес започва от нас - но чрез другите?

     - Другите хора могат да ни послужат за пример. По време на терапия пациентка ми казва: „Майка ми беше ужасна. Сега аз самата имам дете и много се страхувам, че ще се отнасям към него по същия начин". Тогава й подсказвам да погледне, какви майки са нейните приятелки - и да си избере такъв модел на родителство, какъвто й харесва. Повечето неща учим, съчетавайки подражанието с придобиването на съответните знания. Малко напомня ученето на език. Научаваме родния си език, без да ходим на училище или в университет. Но чужди езици можем да научим и като големи хора. Някои по-лесно и по-бързо, други по-трудно - но всеки е в състояние да го направи. Може би не всеки ще говори с идеален акцент, но може да се разбира много добре на новия език. По подобен начин можем да променим нашето поведение. Мрънкащият човек ще стане жизнерадостен; шмекерът и мошеникът може да стане праволинеен и честен, когато събуди у себе си емпатия и преоцени моралната си ценностна скала. Това е трудно, но може да се направи.

     Повечето трудности идват от вкоренени навици. Придобивайки някакви навици, доказваме нещо невероятно - това, че умеем да учим. Не става въпрос за интелектуални въпроси, а за формирането на схеми на поведение като резултат от повтаряне. Именно по този начин усвояваме нови начини на мислене, говорене и постъпване.

     - Значи също така можем и да се отучим от някои навици?

     - Разбира се. Ако си се научила да пиеш водка, когато си под стрес или депресирана, значи можеш да се научиш вместо това, да се отпускаш във фитнеса или да взимаш вана със свещи и под звуците на любимата музика. Или да идваш на сбирка и да разговаряш с разбиращи те хора.

     Ученето на нови поведения обхваща действия, думи и начина на мислене за себе си и света. Съществуват цели тренировъчни школи, които спомагат промяната на мисленето - та нали нашият емоционален живот зависи от това, от какви мисли и убеждения се ръководим.

     - Дали добрият живот означава съзнателен живот?

     - Гледали ли сте „Полет над кукувиче гнездо"? В класическата версия Макмърфи, игран от Джак Никълсън, бива подложен на радикална лоботомия заради своите престъпления. Помните ли каква му беше физиономията след тази операция? На лицето му имаша блажена, изцяло без чувства и мисли, усмивка. Следователно увреждането на челния лоб може да осигури блаженство. Но май не това искаме, нали?

     Ако жадуваме за щастлив живот, трябва по-скоро да мислим за добрите неща, които са ни се случили. Нека се постараем да намалим или елиминираме лошите - а ако това не е възможно, нека се примирим с тях. Примирението е състояние на духа, при което осъзнаваме трудните или неприятни неща, но не преживяваме вътрешно сътресение или бунт. Помня, когато майка ми почина. Скоро след това мислех само за нея и бях отчаяна. Някои хора под влиянието на голяма загуба може да не виждат смисъл, да изгубят стабилност. Но лека-полека трябва да преминем към състоянието на примирение. Тогава съзнанието за загубата става част от нормалния ни живот. Нормалния. Постигането на примирение изисква време, понякога дълго време. Липсата на търпение и бързането да постигнем веднага такова състояние пречат. Някои успяват да повярват, че са обречени на страдание. Тогава пътят към примирението бива затворен и вече и не може и да става дума за щастие.

     - А може би изобщо не сме създадени да бъдем щастливи?

     - Мисля, че щастието поради своя патос и необикновеност е трудно за постигане. Особено когато мислим в категориите за постоянно. Самата полска дума „щастие" може да бъде объркваща. На английски имаме иluck,иhappiness. Luckе, когато си мислим: „О, имах късмет, успях да хвана автобуса". Ноhappinessтрябва да бъде атрибут, изтънчена ценност, която дава смисъл на целия ни живот. Така разбираното щастие носи в себе си признака на дар, благословия - нещо необикновено, възвишено. Ако не го усещаме, не сме удовлетворени, защото въпреки че имаме крака, ръце, очи, покрив над главата и храна, две деца, казваме, че не сме щастливи. Искаме нещо повече от това, което всъщност ни е необходимо. Затова много повече ми харесва понятието хармония, душевен мир или вътрешна тишина - защото са възможни за постигане предложения.

     - Какво представлява тази вътрешна хармония?

     - Това означава да владеем емоциите си. Не става въпрос да не усещаме гняв, яд, обида, ненавист, завист, чувство за вина - но да не е в прекалено големи количества! И преди всичко: да не преминават в агресия или самоагресия.

     Ядът е необходимо чувство, но само тогава, когато не се настани в нас за прекалено дълго време. Ядът може да ни служи при разрешаването на проблеми или при избягването на опасност. Но ако си го отглеждаме в нас, подхранваме и утвърждаваме, той се превръща в отрицание на хармонията.

     Можем да се научим да постигаме душевен мир. По време на терапия трябва да насочваме човека именно в тази посока. Вътрешната хармония е сбор от емоционални усещания, в който доминират добрите чувства: обич, приятелство - и предимно - благодарност. Благодарността трябва да се практикува, тоест да я събуждаме в нас по отношение на хора и случки, от които можем да черпим Добро и Красота. Поетично ли звучи? Еми да, благодарността принадлежи към Висшите Чувства - още в самото наименование става въпрос за нещо възвишено, което взима връх над удоволствието. С висшите чувства е като с класическата музика - ако човек не се научи да слуша такава музика, няма да умее да я възприеме. Репертоарът от възвишени чувства е достъпен за всеки умствено здрав човек. И именно те гарантират - почти без изключение - добър живот.

     - От какво да започнем тренирането на благодарност?

     - Най-малкото от съставянето на списък от нещата, за които можем да бъдем благодарни - на някого, на съдбата, на Бог, на самите себе си. Можем и да се опитаме да погледнем по друг начин на човека, който ни е наранил. Например ако съпругът е изневерил, жена му разбира се може да сметне, че това не се вмества в нейната ценностна система, и да реши да го напусне. Ако това обаче не е осъществимо - например не може да се отрече връзката или част от живота, какво да се прави тогава? Как трябва тази жена да се справи с неприязънта си към мъжа, който е нарушил нейните нужди или приетите правила?

     Трябва да погледнем човека, който ни е наранил, и да си припомним добрите неща, свързани с него. Има ли нещо, за което можем да сме му благодарни? Не става въпрос за това, да отхвърлим обидата или гнева, а да потърсим пътя към опрощението.

     Но вижте, това, което казвам, може да звучи скучно. Та нали повечето хора, когато се чудят как да живеят по-добре, предпочитат да планират какво да купят, къде да заминат, какво да постигнат ...

     - Кратки пътища?

     - Ама дали ще стигнем по-бързо? Защото ако мисля, че къща с басейн или ягуар в гаража ще ме направи щастлив - е, това тепърва е дълго разстояние! Още повече, че можем да не го доживеем...

     - Някои обаче мислят, че ще намерят добрия живот в чужбина.

     - Емиграцията е важен показател за чувството на щастие. Оказва се, че най-удовлетворени от живота са скандинавските народи - исландците или датчаните. Емиграцията сред тях се поддържа почти на нулево ниво.

     Полша е от страните, които са напускани от най-голям брой хора. Колко силно трябва да е чувството за неудовлетвореност, щом искаме да избягаме от мястото, където са нашите корени, детски спомени, семейство!

     - Понякога напускаме страната, за да имаме работа, която ще ни позволи да живеем без страх, че няма да можем да си изплащаме банковия заем.

     - Вероятно най-често става дума за гурбетчийство. Но пък Полша не е сред най-бедните страни. Много хора асоциират щастието с материалните блага. Не е ли това парадокс? Говорим за страна, в която уж повече от 90 процента от хората живеят според католическия модел. Цялата Библия ни насочва към духовните ценности, изповядваме култа на светци, които водят аскетичен живот... И ето че хората, които принадлежат към този религиозен ред, емигрират, защото искат да имат кола.

     Същевременно в Дания - тоест според изследванията в една от щастливите страни - почти всички карат колело. Там регистрирането на автомобил струва повече от самия автомобил и затова има малко коли, на практика няма задръствания, но пък има чист въздух. Датчаните са се погрижили и за добре функционираща социална система, благодарение на което имат по-голямо чувство за сигурност. Нищо чудно, че не им се емигрира.

     - Как тогава да намерим пътя към добрия живот?

     - Хората все по-често търсят помощ при терапевти и лекари. Имат страшни претенции към съдбата, а понякога и персонално насочени - към родителите или партньорите. Смятат, че ако тези хора ги нямаше, щяха да си живеят по-добре. Понякога, за съжаление, са прави.

     Не съществува един модел на добър живот. Това, което аз смятам за добър живот, вероятно за много хора би било неприемливо. Всеки се учи да живее от дете в своя дом. Аз имах много жизнерадостна майка. Винаги съм искала да приличам на нея. Мисля, че с напредването на възрастта все повече успявам. Ако някой ме обиди - какво да се прави, не съм на три години, знам, че има такива хора и те просто трябва да се избягват. Лошите неща се случват, но не си заслужава да се връщаме към тях. Във всеки случай те не са съдържанието на живота ни.

     Това е нагласа, която не позволява да бъдем жертва - на други хора, случки или на собствените ограничения. Много хора обаче обичат да са жертви.

     - Защото това не изисква усилие?

     - Такава нагласа е при нас често възхвалявана. Може би това, че е по-добре да бъдеш жертва, а не смелчага, произтича от нашия масов католицизъм, в който страданието се смята за някакъв специален дар. Освен това, ако си жертва, всички ги е жал за теб и ти обръщат внимание. А като си смелчага, дразниш останалите, предизвикваш завист, някои дори говорят лошо за тебе.

     Участвам активно във феминистично движение и се нервирам, когато чувам мнения, че заемащите управителни места в бизнеса жени губят своята женственост. Женствеността не означава много мила усмивка и вечно отстъпване. Женствеността се крие в умението да се справяме с живота, да правим много неща наведнъж и да намираме решения. На решителната жена все още се гледа с лошо око. Стереотипите ни пречат в справедливото оценяване на хората. А за съжаление културата ни в Полша е пропита от стереотипи.

     - Нейната противоположност е култура, базираща на толерантността. Вие някога споменахте, че майка ви ви е научила, че толерантността е най-висшата ценност.

     - За мен това е мярка за човещина и цивилизованост. От друга страна липсата на толерантност е един от елементите на изостаналостта и провинционализма. Специфичното психологическо тесногръдие ограничава възможността и пространството за живот. Произтича от дълбоко закоренен страх и недоверие. Който няма препратка към по-широка перспектива, не знае много за света и не го разбира, страхува се от всичко, което излиза извън неговите собствени граници. И в зависимост от темперамента отхвърля всяко различие или се бори с него. Който усеща страх, той подсъзнателно търси „врага". Някои нетолерантни хора само клатят глава и се обръщат на другата страна. Но се намират и такива, които хвърлят камъни.

     Наскоро моя позната, след прекарана контузия на гръбначния стълб, пазарувала и помолила един млад мъж да й сложи стек вода в количката. Знаете ли какво й отговорил? - „Не помагам на стари лелки".

     И я подминал със своето гадже. Ужасно, нали? Трудно е дори да се каже дали става въпрос за нетолерантност, възрастова дискриминация или обикновена простащина.

     - Как да променяме такова отношение?

     - Не е вярно, че сме ужасни и не можем да направим нищо по въпроса. Просто имаме голям дефицит в сферата на учене на толерантност, която се състои от такива неща, като емпатия, солидарност, взаимно уважение и обикновено сътрудничество между хората.

     В Германия студенти по психология взели участие в интересен експеримент. Облекли ги в нещо, което напомняло скафандър на астронавт. В огромната каска, херметически свързана с корпуса, имало заглу-шители за уши, замъглено стъкло на височината на очите и слабо работещ микрофон. На ръцете им сложили ръкавици с метални прътове -много било трудно да се вдигне някакъв предмет с тях. На коленете и скочните стави им монтирали стабилизиращи елементи, така, че да им бъде трудно да се наведат. А обувките им имали подметки от олово. И им било наредено, облечени с такъв скафандър, да купят двайсет предмета в супермаркета.

     И за какво било всичко това? Еми с такава униформа е лесно да се убедим, какво изживява всеки ден възрастният човек. Искаш да вземеш консерва от рафта и я изпускаш. Не можеш да извадиш дребни пари от портмонето. И в същото време виждаш нарастващото нетърпение и раздразнение на другите клиенти. Оказало се, че студентите, които взели участие в експеримента, успешно престанали да изказват отрицателно мнение за старите хора, което преди това изразявали в анкетите.

     - Дали добрият живот е също нашият капитал за старините?

     - Добре е да се мисли за бъдещето, за да си напълним главата и да придобием умения, които могат да бъдат нашият „резервен играч" -не играе, седи на пейката, но може да се окаже необходим. Много умения дремят в нас, докато ние галопираме в гонитбата на планове и цели. Но изведнъж идва такъв момент - сериозна болест или загуба на работаи без този резервен играч губим. Щом като днес - на прага на XXI векзнаем, че живеем все по-дълго, може би си заслужава на трийсет да помислим какво ще правим след навършването на 80 години?

     - А дали на този етап това не е прекалено привлекателно?

     - Да, така е. Но нали имаме въображение, заслужава си да го използваме и при такива размишления над собственото бъдеще. Става въпрос за това, да инвестираме в неща, които някога ще имат ефект: да развиваме интересите си, да разширяваме хоризонтите си, да си създадем страст, да се научим да четем книги и да играем бридж. Когато смена трийсет, това ни се струва без значение. Но времето тече и то само в една посока - към бъдещето. Струва си навреме да се погрижим за развитието на собствената креативност.

     Често пъти обаче не се възползваме от това, което е общо достъпно. По време на терапията на алкохолизъм, молим пациента да напише кога се е чувствал щастлив и спокоен - разбира се с изключение на ситуациите, когато е бил под влиянието на алкохол. Отговорите звучат почти по един и същи начин: когато съм в планината, на тревата в парка, при изгрев слънце в гората... След това питаме: а кога за последен път си бил в гората? И се оказва, че преди четири години. Защо не се възползваме от това? - та нали не струва нищо и е на една ръка разстояние!

     - Може би проблемът е диктатурата на бързането - нямаме време нито за близките си, нито за себе си?

     - Е да, но си заслужава да се замислим защо бързаме. И хората отговарят: за работа и за вкъщи, да почистим или да вземем детето. Това са задължения, свързани с печеленето на пари и грижи за бита.

     За щастие все по-модерно е течениетоslowlife- живот без бързане. Тези, които са му се поддали, седят на одеяло в парка с термос с чай, пускат си тиха музика, говорят си или играят на федербал. Това е изцяло ново поколение поляци. Те няма да ви кажат, че непрекъснато бързат. Открили са това, което е по-важно от работата. Ходят на работа, само защото тя е част от живота - абсолютно необходима, но не главна.

     - А какво да прави „поколението на стажистите", които нямат шанс да получат работа, осигуряваща самостоятелен живот?

     - Това е въпрос на правилно оползотворяване на парите, защото общо взето хората изкарват достатъчно пари, за да могат да се изхранят. От друга страна със сигурност не могат да си позволят къща с басейн или скъпа кола. Ако базираме живота си на такива образци, не се знае дали изобщо някога ще ги постигнем. Тогава щастието се намира на губеща позиция.

     Един човек пропътувал сто държави и във всяка от тях питал хората дали са щастливи. Оказало се, че най-щастливи са обитателите на полинезийските острови и на скандинавските страни. Какво било за тях източник на щастие? - семейството и приятелите, както и чувството, че са нужни на някого. Това е придружавано от съзнанието, че ако се случи нещо лошо, можем да разчитаме на другите.

     - Можем ли да мислим за живота в категорията на изкуството? Съществува ли изкуство на добрия живот?

     - Добрият живот изисква креативен подход, въображение, фантазия, идеи... Тези неща са необходими преди всичко, за да бъдем себе си - да бъдем тези, които искаме и харесваме да бъдем. Креативността ни предпазва от безплоден и празен живот. Скуката може да ни прави също толкова нещастни, колкото и многото препятствия и трудности. Ако изграждам себе си като разглезена принцеса, почти е сигурно, че няма да бъда щастлива. Защото ще ми пречи граховото зърно под двайсетината матраци.