Мамо, тате, сестро... Нямам вече сили и пукната пара. Ходя мръсен, а от вените, устата тече катран. Тези мои рушители, тези мои прелъстители, на които дължа своя сляп и немощен гняв към себе си и хората. Защото аз разбрах, че не съм човек. Аз съм грозен паметник с хилаво тяло и дебела шапка в летните жеги. Храня се с деликатеси от менюто на Менделеев. Зейнала уста, изцъклени очи, смях и малко смърт. Опасно меню! Ярки, сладки цветове, но после животът става тъмница. Не всичко е било винаги така. О, не! Мамо, ти викаше, че ще стане добър адвокат от мен. Имал съм бил дар слово, рязка мисъл и страшна памет. Сега имам само сплетено парче месо в устата, което няма работа и боулинго-ва топка в изпъкналия череп. Тате, ти пък искаше да наследя семейния бизнес с часовници. С тези мои две сеизмографски махала щях да ги гоня по пода и да псувам свирепо над разглабящите им се телца. Виж, като дойде време за наръгване с игла ставам руски снайперист. Гнуслива сестро, добре си ти и твоят гнуслив приятел. Гнусливо семейство ще за-имаш и в погнуса от такива като мен ще ги отгледаш. Ама аз си те обичам, знаеш това. Да, би трябвало да те обичам...
След като бях изритан без никакви почести от дома си ("дома на твоя баща, позорна отрепко", както го наричаха моето семейство), поех издирване на жалката си приятелка, която ме запозна с чудноватите хапчета на своя още по-жалък дилър. Задушливи мазета, зарязани строежи, скрити бордеи - нямаше я никаква. Долният парцал сигурно е пукнал под някой мост. Обичам да си представям как натиска инжекцията към лилавата си вена, как излиза през лакътя й, как не може да повярва на притъпените си сетива и слабоумие, претъркулва се до ръба на мостчето и си размазва хубавото личице върху някой добродушен камък. Е, то пък аз да не съм по-добре от нея. Щях да бъда, ако не я бях срещнал, но уви. Хората са казали, че любовта е като наркотик. Не можеш да отречеш правотата в тия думи. Хероин, кока, тетраметоксиамфетамин... все любов.
Не се гневя толкова на далечното минало, колкото на близкото. Става дума за Нели (ха, представяте ли си, човек с моето "хоби" да има приятелка, луда за връзване, нали?). Момиче със силен характер, но прекалено чувствителна и загрижена за моето фалшиво здраве и дрогирано ежедневие. Толкова загрижена, че сега можете да я мернете из улиците да налита на случайни минувачи за пари, които да "оползотвори" в амфетки. И за всичко съм виновен аз. Опитвах се да я откажа от безрезервеното й съчувствие към мен. Рядко говорехме, винаги ме съжаляваше и плачеше в мъртвите ми обятия. Просто не си заслужаваше да се обвързваш толкова с чумавото ми съществуване, Нели! Наистина оценявах подкрепата й, но тя доведе единствено до нейното собствено падение. Сега, щом ме види, тя не всеки път може да ме разпознае...
Спомням си и периода, в който се мъчех да се изчистя. Мъчение си беше, да. Приятели, познати и роднини ме издирваха да ми наливат разсъдък в главата. Заплахи, скриване на моите запаси с живонетворни бонбонки и лютиви шамари, за да осъзная, че съм зависим. Мислеха ли, че не знаех това? Да им приличах на глупаво бебе, на което може да му скриеш играчките, да зареве малко и да заспи безгрижно. Аз не полагах усилия, а и как да полагам, когато единствените ми близки хора се държат като обезумяли зверове в лицето ми. И отново, никой не си и помисля да разговаря с мен, просто действат, варварски. Вярно, че в дъното на цялата тази драма се крие моята слабост, но не заслужавам ли втори шанс. Ще направя всичко възможно, сега, когато съм толкова близо до животинския свят, да се поддам на опитомяване, за да се върна към света на осъзнатото, да се освободя от скапаното робство на наркотиците. Може ли да започнем още сега? Моля ви! Искам да говорим, да ми се говори, искам помощ!
Снимките са от профилактичните спектакли, създадени това лято в Маруз (Полша) от младежките участници в Полско-българската среща на лидерите, за която пишем в този брой.
Страница 21 от 25